Защо сме толкова нервни и не можем да открием душевен покой

Живеем в епоха на постоянна свързаност с телефона, с новините, с очакванията на другите. Но докато връзките ни навън се множат, връзката със самите нас все повече се губи. Все по-често се усещаме нервни, изтощени, напрегнати без ясна причина. Това, което всъщност липсва, не е нова задача или цел, а спокойствие. Покой на душата, който все по-трудно намираме.

Постоянен шум в ума
Ние сме претоварени не толкова физически, колкото информационно и емоционално. Мисли, тревоги, сравнения, страхове - всичко се натрупва и няма къде да излезе. Постоянно се стремим да бъдем по-добри, по-бързи, по-успешни и в този маратон губим връзката със себе си. Нервността става наш автоматичен отговор, а тишината нещо, което дори ни плаши. 

Натискът да сме ''добре''
Днес е модерно да сме позитивни, силни и усмихнати, затова често прикриваме вътрешната си тревожност, вместо да я чуем. Душата обаче не може да бъде излъгана, защото тя говори, чрез тялото със стягане на гърдите, безсъние и раздразнителност. Нервността ни е зов за внимание, за забавяне за истинската почивка, не само на тялото, но и на ума. 

Нервността често е симптом на вътрешно напрежение, претоварване, липса на смисъл или посока и неизказани емоции. Трудно ни е да открием душевен покой, защото живеем в свят ''извън себе си'', гоним външни цели, но пренебрегваме вътрешните си нужди и също така страдаме от натрупана вина и отдалечаване от Бог. Много хора казват, че душевният покой идва, когато се обърнат навътре или към нещо по-голямо от себе си.

Бог, Вселена, природа, любов - покоят не е просто чувство, той е връзка със себе си и нещо свято. 
Нервността и липсата на душевен покой не са просто състояние, а сигнали, че нещо в нас вика за внимание, промяна или изцеление. Често бягаме от себе си, от болката, от истината, но именно в осъзнаването, в прошката и в свързването със същността си започва лечението. 

Душевният покой идва отвън, не чрез успехи, вещи или признание, а когато се върнем към себе си - тогова умът се смирява, сърцето се отваря и животът започва да тече по-леко и с повече смисъл.