Тереза Пералес: Има два жизненоважни момента - единият е, когато се раждаш, а другият е, когато откриваш за какво си роден
От Нели Славова
Дори с 27 параолимпийски медала и още толкова от световни първенства по плуване, най-голямото ѝ постижение е извън басейните.
Тереза е пример за смелост, която предава позитивизъм, а историята ѝ ни насърчава да живеем пълноценно.
За да разберете решителността, с която живее Тереза Пералес, първо трябва да се запознаете с нейната история. Защото за тази плувкиня, която е спечелила 27 медала (7 златни, 10 сребърни и 10 бронзови) на шест параолимпийски игри, най-лошото нещо не е да остане в инвалидна количка на 19-годишна възраст, а левкемията, която отнема живота на баща ѝ четири години по-рано:
"Не си спомням да съм била толкова на дъното, колкото тогава. Това е най-тежкото нещо, което някога съм преживявала, защото не може да се върне назад".
Вторият шамар в лицето идва след няколко дни, в закъсняло писмо, с обявяване на намирането на донор за баща ѝ. Невъзможно е да не рухнеш забит в хипотезата за това какво е можело да бъде ''ако''. Но тогава майка ѝ, Себи, ѝ внушава урока, който по-късно я кара да скочи в басейн, без да знае как да плува и с невропатия: "Майка ме научи, че не можеш да бъдеш сломен от препятствията, които животът поставя на пътя ти".
Тя никога не е намирала пречки в живота си. Ако Тереза не можела да стигне до входната врата на къщата си с инвалидната количка - "имаме 25 стъпала до асансьора, а съседите не пожелаха да направят входа достъпен през десетте години, в които живеех там" - тя влизала през вратата на гаража.
Говоренето от сърце, както тя определя работата си, е само малка част от огромната учебна програма, в която всяко постижение съдържа история на усилията: "Не позволявам на болката да доминира в живота ми". Благодарение на този титаничен контрол Тереза завършва физиотерапия, личен и спортен треньор, и е писател (издала е две книги: ''La fuerza de un sueño'' и ''Mi vida sobre ruedas''), професор по физиотерапия и увреждания в Университета на Сарагоса, доктор хонорис кауза на UNED и университетите Пабло Олавиде и Мигел Ернандес, член е на Кортесите на Арагон. Но преди всичко Тереза е спортист на най-високо ниво от 1998 г. насам. "Спортът е моята контролна зона, моята зона на безопасност, където наистина се чувствам свободна. Във водата нямам нужда от стол и се движа, както искам. Това ме кара да се чувствам свободна и щастлива, и да мога да контролирам ситуацията", казва медалистката, която, когато започва да живее в инвалидната количка, не знае как да плува и не се интересува ни най-малко от това: "Не обичах да плувам. Потъвах. Мразех плуването с цялото си сърце.''
Тя превръща омразата в любов, а водата ѝ дава свободата, от която инвалидната количка я е лишила: "Разбира се, че е трудно да ти кажат, че няма да ходиш отново, но можеш да направиш нещата по различен начин. Страхът може да бъде трамплин. Можеш да генерираш много адреналин, който те кара да вървиш по-бързо, но когато страхът се превърне в паника, адреналинът свършва". И тъй като за Тереза са важни големите цели, това, което е започнало като път за бягство, се е превърнало в изключителни постижения не само на параолимпийските игри, но и на световните първенства (20 медала и 5 рекорда) и на европейските първенства (37 медала): "Чрез спорта хората видяха в мен не толкова частта с увреждането, а повече състезателната част. Бях първата спортистка с увреждания, на която беше присъден статут на спортист от най-високо ниво с Големия кръст за спортни заслуги". В допълнение към най-високото отличие има и много други, сред които медал за заслуги в работата, медал за спортни заслуги от правителството на Арагон и наградата "Клара Кампоамор" от градския съвет на Мадрид. Всичко това благодарение на "малко късмет и много смелост да посрещнеш това, което ти предстои".
Това, с което се занимава, изисква сила, концентрация и съзнание, което е далеч над това на всеки топ спортист: "Опитвам се да не позволявам на нищо да доминира в живота ми, само на мозъка ми и на мен''. Тереза разказва за последните четири години, когато болката започнала да става все по-силна, а подвижността на лявата ѝ ръка намаляла поради "заболяване, което причинява мускулни спазми и кара рамото да изскача". Болката се появява преди Игрите в Токио, затова се налага да тренира само с една ръка. И тъй като глаголът да се откажеш не е в речника ѝ, Тереза печели сребърен медал с изкълчено рамо: "Смятам се за късметлийка, защото след като са ми се случвали редица неща, имам достатъчно ресурси, за да мога да се справям с тях по по-позитивен начин. Наистина обичам да вървя срещу течението на живота. Мога да правя каквото си поискам. В сърцето си съм разрушителна личност".
Отново се подготвя за следващото параолимпийско състезание в Париж, където, разбира се, ще се бори за медал: "Искам още един или два. Идеалният вариант би бил три и да се пенсионирам с 10 златни, 10 сребърни и 10 бронзови медала. Но въпреки че преди всичко съм мечтател и не се отказвам, реалността е такава, че ще плувам две състезания в моята категория и едно в по-висока категория, за хора с по-малки увреждания, така че няма злато. А в моята категория в момента съм четвърта и пета. Тази година трябва да се подобря много". Тереза признава, че липсата на победа ще бъде удар, но и че скоро ще се възстанови: "Ще се чувствам много горда, че съм направила това пътуване, че съм продължила да се боря въпреки всичко. По този начин караш другите хора да си кажат: "Уау, аз също мога да го направя". Всички имаме сили, някои са по-скрити, но всички сме оцеляващи по природа и обичаме да живеем и да се наслаждаваме. Понякога сме по-срамежливи и имаме нужда някой да ни окуражи, че можем да се справим и да намерим собствения си път". За нея този импулс ѝ е даден от треньора ѝ, който вижда в нея диамант още от момента, в който Тереза за първи път скача в басейна, допълвайки неуморното ѝ желание за живот: "Има два жизненоважни момента - единият е, когато се раждаш, а другият е, когато откриваш за какво си роден. И това, което ме движи, е да живея, но да живея мащабно, да не оставям времето да минава през пръстите ми''.
Подобно на веригата ''предай нататък'' Тереза ще върне на другите помощта и насърчението, които е получила от майка си и близките си. След края на лятото тя ще отвори вратите на фондация "Тереза Пералес", за да могат и други да спортуват, и където със сигурност ще предаде най-ценния си урок: всеки миг е важен. "Придаваме твърде голямо значение на неща, които са абсурдни. Губим твърде много време и енергия, които бихме могли да използваме за смислени неща. Аз прекарвам малка част от деня си, потъвайки в страдание. Например, знаете ли, имам късмет, че краката не ме болят и мога да нося каквито обувки си поискам".
Гледайте най-новия ни подкаст ''Красивата част от живота''.
