Ревю и психологически портрет на ''Денят на Чакала''

''Денят на чакала" не е просто стандартен трилър, а истинско психологическо изследване на морални дилеми и човешки слабости.

Силата на сериала се крие в начина, по който динамиката между персонажите изгражда напрежение. Сериалът не се стреми да създава идеални образи - строго добър и строго зъл герой. Вместо това, сериалът поставя героите в условия, в които техните мотиви са много по-сложни и много по-малко еднозначни. Адаптация на класическия роман на Фредерик Форсайт ''Денят на чакала'' е един от онези редки сериали, които съвместяват интензивен, бързо развиващ се сюжет с дълбокото изследване на човешката психика и моралните конфликти, стоящи зад престъпленията и правосъдието. И докато целият сериал разкрива мрежа от лъжи, предателства и манипулации, най-силният му момент е именно изследването на вътрешния свят на двамата основни персонажи - Александър Дъган - Чакала и агентът на MI6 Бианка Пулман, които са противоположни по своята същност, но по някакъв начин се допълват в разказа за тяхната борба.

Срещнах доста мнения в социалните платформи относно персонажа на Лашана Линч в ролята на британския агент от МI6 Бианка Пулман и общото, което битува между всички тези мнения на критиците и на обикновените зрители, е, че Лашана прави много слаба актьорска игра и е пробойна в иначе великолепния сериал, но нейната роля разваля добрата идея на сюжета.
Според мен Бианка отблъсква хората именно с достоверната си игра, защото не ги оставя безразлични.
Аз също искрено ѝ се дразних на решенията, които взима. На моменти се вцепенявах от наглостта ѝ. Осъждах действията и думите ѝ. Но независимо дали гледаме добър, лош или далеч по-сложен и многопластов персонаж, това е идеята на ролята и донякъде мерило за достоверността на изпълнението, да не оставиш зрителите и публиката безразлични към твоя герой, независимо, че това е персонаж, който никой не би искал за приятел.

Бианка е абсолютен антипод на почтеност, това не е добрият агент, който идва да ти се притече на помощ.
Бианка е и жена, майка, съпруга, на моменти изгубила някъде човешките си качества.
Един специален агент със силна интуиция, който обича да побеждава на всяка цена и е готов да мине през всичко по пътя си, като често това "всичко" включва невинни човешки животи, но резултатът е далеч по-важен от нечия съдба.
В този смисъл Лашана Линч свърши отлична работа.

Когато открих "Денят на чакала" и видях, че в главната роля е Еди Редмейн, си казах, че няма начин да повярвам, че мъж като него може да влезе в кожата на наемен убиец. Посочвам очевидното - Еди Редмейн не прилича визуално на Джейсън Стейтъм и Том Харди.
Редмейн обаче не просто разсея съмненията ми още на първия епизод, той ги отвя и категорично ме накара да му повярвам, че е роден за тази роля.
Александър Дъган - Чакалът е стратег, който внимателно обмисля всеки свой бъдещ ход. Хладнокръвен, рационален, изключително прецизен, методичен и хирургически точен. Безмилостна машина за убиване, в която обаче откривам известна справедливост и достойнства. Едно от най-забележителните му качества е непоклатимото му самообладание. 

Преди да започне да работи като наемен убиец на високопоставени личности, чиито живот надхвърля 3 милиона долара, Чакалът е бил снайперист, част от специален отряд от войната в Сиера Леоне, Ирак и Афганистан. Екипът му е извършвал арести, нападения и убийства на талибански лидери.

Съмнението на Чакала относно това дали е добър човек е един от най-сложните и дълбоки въпроси в неговия психологически портрет. Това не е просто морално колебание – за Чакала това е въпрос на идентичност и самоприемане. Неговата работа като наемен убиец, често насочена към хора, които той възприема като ''врагове", неизбежно поставя под въпрос моралността на самия него. Въпросът дали може да бъде добър човек, докато убива, е постоянен и тягостен за него, а подкрепата или думите на другите често внасят ново, понякога облекчаващо измерение в тези размисли.

Чакалът е фигура, разкъсвана между професията си и дълбокото си вътрешно усещане за морал. Той е човек, който вярва в реда, но не знае как да съществува в света, в който този ред се постига чрез насилие. Действията му често са изпълнени с жестокост и безмилостност, но същевременно той разпознава, че самото му съществуване не може да бъде напълно дефинирано от тези действия. Той може да представи всякаква лъжа за това с какво се занимава на съпругата си, но когато Нурия (Урсула Корберо) го пита какво наистина работи, той отговаря ''разрешавам проблеми''. Тук е моментът да спомена, че Чакалът обича съпругата си и малкия им син - Карлито.

На няколко пъти в сериала различни хора при различни обстоятелства, казват на Чакала ''имате лицето на добър човек''. За него това изречение е като прозорец към нещо, което той отчаяно търси, но не може да намери сам. В тези моменти той чувства, че може би е някой друг – някой, който е способен на добри дела, някой, който би могъл да носи добро, а не само смърт. Това е почти като огледало, което показва отражение на личността му, което той не успява да види в себе си. Тази фраза не е просто комплимент, а е като емоционален ключ, който отваря не само съмненията в сърцето на Чакала, но и една част от него, която е изключително дълбоко потисната. Когато Чакалът убива хора той просто си върши работата, приключва задачата, но без лична вендета, а от дълбокото убеждение, че това е ''необходимото зло", за да се установи редът. Но тези действия не се възприемат като добри от обществото или от хората, с които той има контакт. За него това е конфликтът на самоопределянето: може ли човек да бъде добър, когато върши толкова много лоши неща?

Хората, които му казват, че ''има лицето на добър човек", сякаш предлагат светлина на този мъж, затънал в мрак. 
Когато Чакала чува тези думи, той изпитва облекчение, защото на някакво подсъзнателно ниво започва да си мисли, че може би не е толкова загубен, колкото вярва. Възможността, че той все още може да бъде възприет като добър човек, дори след всичко, което е направил, го кара да се почувства, че има шанс за изкупление, или поне за раздяла с част от личната си вина. Това не е момент на самодоволство, а на успокоение на вътрешния му конфликт. Той за момент може да си позволи да вярва, че има шанс за промяна, или поне, че не всичко е безнадеждно.

За мен има още една изключително ключова сцена за разкритие на вътрешната философия на Чакала, която се базира на разбирането му за справедливост и морал. Това е моментът, в който той като войник снайперист убива колегите си, взривявайки джиповете им, насред пустошта - сцена не само демонстрация на неговата ефективност като убиец, но и епизод, ярко подчертаващ основните принципи, по които той се ръководи.

Чакалът не е просто убиец, той е човек, който възприема света около себе си през една линейна и доста строго определена призма на правото и неправото. Знаете ли защо се стига до там да убие колегите си? Защото те убиват без да им мигне окото цивилни хора, които са се събрали да празнуват сватба. Чакалът възприема действията на колегите си като морално неприемливи, дори ако тези хора са били част от военен конфликт. За него, убийството на цивилни, особено на невинни хора, е нещо, което не може да бъде оправдано, независимо от контекста или реда на изпълнение на задачата.
В случая с колегите му, той не се колебае да им отнеме живота, защото разпознава действията им като нарушение на някакъв вътрешен закон – правилото, че силата трябва да бъде използвана само срещу врагове, а не срещу невинни хора. Това действие, за него, е не само наказание, но и форма на възстановяване на ''баланса" на моралната справедливост. Убийството на екипа му не е момент на ярост или слабост, напротив това е рационално взето решение. Той не проявява емоционален изблик, а просто изпълнява това, което смята за необходимост – да отмъсти за моралното престъпление. 

Сцената също така хвърля светлина върху самия Чакал като личност, която е лишена от обичайните емоции на съжаление, вина или състрадание. Той извършва акта със студенина и професионализъм, което го прави още по-страшен и неразгадаем.