Дженифър Гарнър: ''Аз съм отворена книга и не ме бива в това да съм фалшива''
От Нели Славова
"Да бъда майка беше единственото нещо, което някога исках да бъда. Можех да си родя свои деца, можех да осиновя или да стана приемен родител - но едно беше сигурно - огромното ми желание да бъда майка. Където и да отидох да си играя, аз бях момичето с куклата. А като малки заедно с моята приятелка Кари, имахме компания за гледане на деца - казваше се C & J's Babysitting. Бяхме седми или осми клас.''
Гарнър има три деца от бившия си съпруг Бен Афлек, за които говори с топлота и мъдрост. Децата ѝ не обичат да гледат филмите ѝ - нито романтичните, нито в тези, които плаче, защото не желаят да виждат майка си тьжна или разстроена. Колкото до филмите с участието на баща им - нямат нищо против за гледане, казва Гарнър.
Дженифър става истинска знаменитост през 2001 г., когато е на 29 години. Омъжва се за вероятно най-подходящия за Us Weekly актьор в Холивуд през 2005 г., когато е на 33 години. Следващите 13 години тя прекарва под прицела на обществено внимание, на което дори най-опитните знаменитости трудно биха издържали. След като се разведе през 2018 г., тя започна нещо, което изглеждаше като дълъг и неуморен поход към... да го наречем нормалност. Към живеене и проектиране на познатото (а в нейния случай - изключително красиво и богато) майчинство, което би могло да се срещне на всеки училищен благотворителен базар.
''Като всеки човек и аз имам своите мрачни дни или тъга в душата си. Хората ме смятат за супер мил човек на база съдържанието, което качвам в Instagram и искат да ме заговорят, да ме поздравят, в което няма нищо лошо, но просто уцелват в лош момент. Не съм съвършена, мръщя се на хората още преди да са ме доближили, но не смятам, че това ме прави груба. Това ме прави човек, чиито емоции са изписани на лицето му. Аз съм отворена книга и не ме бива в това да съм фалшива.''
Гарнър е професионалист в това да бъде отворена книга. И когато задава въпрос, наистина я интересува отговорът. По причини, свързани с липсата на международна слава, никога не съм се замисляла, че ако сте човек като Гарнър, папараците държат дистанционното управление на живота ви. Ускоряват до раждането, спират на пауза качването на килограми, превъртат напред през черните дни, превъртат назад всяка минала връзка. Едно е да се чувстваш така, сякаш някой винаги те наблюдава, но да се чувстваш така, сякаш те съди, контролира и яде пуканки, докато си проправяш път през живота? Това изглежда изключително гадно, най-малкото. През тези години Гарнър заглушава всички новини за знаменитости.
"Преди известно време си дадох сметка, че съм прекалено чувствителна към това, което се пише за мен и за семейството ми. Единствените медии, които си позволявам да следя, са "Ню Йорк Таймс", "Вашингтон пост", "Уолстрийт джърнъл". Не мога да гледам дори CNN.''
През 2013 г. Гарнър и Хали Бери настояваха пред правителството на щата Калифорния с искане за защита на децата на известните личности от папараците. Това даде резултат и законопроектът беше приет.
"Папараците вече не ме преследват в супермаркета, за да снимат какво има в количката ми. Може би животът ми е достатъчно щастливо скучен, за да няма какво да се види. Всъщност, социалните медии ми помогнаха да се успокоя, макар и преди да ги отричах. Имам си свои собствени отношения с хората."
Гарнър наистина е създала непосредствена връзка със света при свои собствени условия. В социалните мрежи представя едно нормално присъствие, без излишен драматизъм. Тя създаде свят, който е приобщаващ, лесен, радостен, енергичен и самоироничен еликсир. NBC нарече акаунта ѝ в Instagram "последното некорумпирано кътче от интернет". Може би е иронично от страна на жена, която "не искаше да бъде в социалните медии", казва Гарнър. "Станах съосновател на Once Upon a Farm (компания за органични детски храни на растителна основа) и част от сделката ми беше да я продавам в социалните медии.''
Гарнър ни отклонява от магистралата и навлиза в лабиринта от сиви общински сгради и празни парцели в центъра на Лос Анджелис. Докато си проправяме път през еднопосочните улици, я питам за козметичните ѝ процедури (минимални), за тренировките ѝ (противоположни на минималните) и защо косата ѝ е толкова гъста, след като тя е с две години по-възрастна от мен, а моята не е изглеждала така от 24-годишна възраст. "Работя с Virtue от три години", казва Гарнър, споменавайки линията за грижа за косата, на която е посланик, въпреки че изглежда, че би я използвала, дори и да не ѝ плащат. "Virtue наистина работи. За мен шампоаните и балсамите са вид религия - напълно променят правилата на играта."
Питам Гарнър как би изглеждал животът ѝ, ако не се занимаваше с актьорско майсторство. (Режисурата и продуцирането не се броят.) Ако премахнем изцяло Холивуд. Коя би била тя? Напълно неподготвена съм за отговора й: "Искам да бъда свещеник", казва тя. "Майка ми смята, че все още мога да бъда. Израснах в прекрасната Обединената методистка църква, а свещеникът беше като родител в храма. Това, което ми харесва в изучаването на религия, ми напомня за изучаването на театър. Трябва да разбираш историята, географията, литературата. Това е изкуство. Не знам нищо за хиндуизма, исляма, за толкова много други религии, а ми се иска да знам повече като знак на уважение. Не знам дали някога ще се превърна в човек, който пише проповеди в неделя сутрин, но идеята ми допада. Харесва ми идеята да се върна в богословското училище."
Дженифър ходи на църква с децата си, а най-голямата ѝ дъщеря, Вайълет, преподава в неделното училище. Никога не съм бил религиозна, но седейки тук и разговаряйки с жена, която познавам само от няколко часа, може би съм близо до мисълта, че липсата на религия е голяма загуба.
"Като дете аз и семейството ми винаги се позовавахме на една прекрасна проповед, в която нашият свещеник обясняваше как трябва да вземеш болката и товара си, да си представиш как отиваш на брега на реката и изработваш красива кутия от това, което намираш там. Поставяш внимателно болката си в тази кутия и наблюдаваш как тя се носи по реката. Силата на това да се отпуснеш, да не носиш болката цял живот със себе си и да я оставиш да си отиде.''
Питам Гарнър дали съжалява за нещо. "В живота не можеш да съжаляваш", казва тя.
"Разбира се, че можеш", казвам ѝ. "Аз имам много за какво да съжалявам. Може би ти не се стараеш достатъчно?"
Тя поклаща глава. "Първо, какъв е смисълът да изпитваш съжаление? Няма да спечелиш нищо. Трябва да сме психически дисциплинирани и стабилни, ако искаме да оцелеем. Да бъдем, ако щеш, малко строги към себе си. Трябва да се справяме с проблемите. Аз сама си проправих пътя. Не познавах никой, но се справих.''
Фотограф: Том Ширмахер
Стилист: Яшуа Симънс
Прическа: Адир Абергел
Грим: Джеймс Калиардос
Маникюр: Темека Джаксън
Продукция: Viewfinders
Интервю: Даниел Пергамент
