Разводът ми с българското образование - по исков ред и без особен шум

За целите на този текст ще наричаме всички замесени в артериите и кръвоносните съдове на българското образование: учители, заместник-директори, директори, портиери, педагози, класни ръководители, учители в занималня - на кратко българското образование.

От българското образование не бива да имаш високи очаквания.
А най-добре да нямаш никакви.

Това трябваше да ми бъде затварящата реплика, с която да падне завесата, но аз я слагам в началото. А и така ще му прилича повече на текста, защото в българското образование всичко е наопаки.

Ако искаш да говориш с българското образование, то не знае какво да прави. Изпаднало е в кома, но същевременно е в съзнание. Диша, мърда, но не функционива нормално.

Много трябва да внимаваш с българското образование. При него нищо не е такова, каквото изглежда, а понякога всичко е точно такова, каквото първия път си го видял.

Годините са много повече из артериите му, но като родител в дебрите на в българското образование плувам от две години. За тези две години, започвам трета, не разбрах какво иска от мен българското образование. Не разбрах срещу мен ли е българското образование? Срещу децата ли е? Не разбрах, защото няма кой да питам. И да се намери кой да попиташ - българското образование не отговаря на въпроси.

Това се оказа един много труден брак, в който комуникацията по всички звена куца. В този брак често се чувствах уплашена, стресирана, притеснена, разочарована, обидена, изморена и тъжна. Българското образование опита да ми внуши, че в браковете така е нормално. Ама не е. Детето започна да се чувства не щастливо от тази връзка. Започна да задава въпроси. Започна и то да не разбира. 

Ако някой има проблем с българското образование, спокойно може да си тегли майната и да се спасява. Българското образование не е там да решава проблеми, още по-малко е там да се занимава с казуси от типа кой как се чувства.

Купуването и продаването на гласове е престъпление, също както мисленето в българското образование.
Отгоре-отгоре трябва да гледаш на българското образование. Колкото повече дълбаеш, толкова повече му виждаш язвите. На вкисната манджа започва да замирисва. 

Българското образование е малко като психично болен човек, който ходи свободно пуснат по улиците с нож. Хората викат, от полицията трябва да го приберат, да го арестуват, да го оправят.

Други дават заръки: не е за полицията това, за болницата е, там ще му помогнат, ще го излекуват.
Трети казват: нито една от двете институции нищо няма да направи. Те ги прибират за малко и после ги пускат. Трябва да се издирят роднините му и те да си го оправят и гледат.

И никой не прави нищо, защото никой не знае какво може да се направи. Като го видим българското образование подобно на психично болния, свободно пуснат на улицата, бягаме от него. Отиваме три улици по-далеч. Един квартал по-далеч.
Бягаме даже и в друга държава от него. 

Освен всичко казано, българското образование се оказа много тесногръдо, сприхаво и лицемерно. 

''Напред науката е слънце'' - ще те води през светли дни на знанията и дрън-дрън ярина, както казваше дядо ми. Българското образование за тези две години ми показа, че обича да стои на тъмно, държейки те и теб в мрака на несигурността. Но то не те държи за заложник. Ти винаги можеш да си подадеш молбата за развод и да пишеш трите си имена, адрес и ЕГН на безброй ненужни листи, вероятно, които никой не чете.

Не си заложник - просто системата е такава.