"Когато започнем да се делим, тогава стават най-големите проблеми... Обичайте се, уважавайте се, трудете се и не се делете..."

Това бяха думи на Христо Стоичков към неговите съфермери във вечерта на народните носии. 

Освен между тях си в предаването, където се сформират лагери, тези думи на Стоичков спокойно биха важали с пълна сила за предстоящите избори другия месец. 
Но има една дата, която е преди тези важни за България събития и тя е 15 септември, познат като първия учебен ден.

Ден, в който радостта е изместена от напрежение, а тържественият момент е отстъпил пред притеснението. 
В душата ти е стегнато и тегаво. Сърцето ти е свито.

Преди първия учебен ден знайни и незнайни хора започват да отправят съвети към учителите, както и да дават акъл под различна форма кое как трябва да се прави. 
Както и друг път е ставало дума, това се прави от добро чувство. 

В никакъв случай не искам да си позволявам да давам съвети и да лея акъл на учителите как да си вършат работата. 
Това, което искам, е по-скоро да отправя един скромен призив, ако щете го наречете и молба към тях, която молба е и към родителите. 

Понякога е по-лесно да разрешиш проблема си на примитивно и първично ниво, да освободиш бесовете в себе си и да те връхлети адреналина, но това не е правилното решение. 

Нека не се караме помежду си и да пазим здравия си разум, колкото и да е трудно това на моменти. 
Нека не превръщаме училището в арена на сблъсъци между децата, между родител и класен ръководител, между двама или повече родители. Колкото и трудно да изглежда - нека запазим уважението и достойнството си.

Нека не се превръщаме в тази жалка картина на възрастни хора, хванали се за гушите, заради конфликт, който дори не е техен. 
Нека не настройваме децата си едни срещу други и самите ние, възрастните, не се настройваме също помежду си. 
Нека съумеем да разбираме правилно, че училището, освен място, в което учиш нови знания и затвърждаваш приятелства, е и място, в което понякога се случват дразги, проблеми, спречквания, бутане, разменят се обидни думи, стават конфликти. 

Място, в което разбираш своите граници. Място, в което срещаш всякакви деца.
Това хубаво ли е само по себе си? Не толкова, но е част от израстването за добро или лошо. 

Родителите и учителите, следва да разбираме, че изброеното е нещо напълно нормално, което е част от живота, част от средата и част от пътя.
Намесвайки се във всеки конфликт на децата ни, ние правим така, че той да расте и му придаваме особена значимост. "Теб те бутнаха, следователно сега ще се намеся и ще те защитя!". Единственото число е вече множествено. Проблемът вече е общ. "Врагът" е един и ние заедно сме срещу него. "Днес те ритнаха силно, следователно сега ще излея цялата си злоба и мощ, и ще търся мъст за случилото се!"

Чудесно е, че децата могат да разчитат на нас, да ни споделят и да ни вярват - това е прекрасно.
Но идва един момент, в който е полезно да се оправят сами с нищожния си "проблем". Полезно е за границите.

Тук ще уточня нещо, защото живеем в интересни времена и някак си "бутна" изведнъж стана равносилно на "счупи му гръбнака". 
"Удари" се приравни на "изби му два горни зъба и ще се наложи пластика".
"Спъна" стана равносилно на "пукна му дясно ребро". 

Да, звучи абсурдно и нелогично, но в днешно време всичко бива изопачено, всяка дреболия бива изкривена, на всяко подбутване се придава особена важност и неизбежно се стига до конфликт. 

Та, затова правя уточнение, че говоря за случаите, в които деца имат търкане помежду си, не се разбират добре, не се харесват, закачат се, дразнят се, бутат се, спъват се, случва се и да си посегнат веднъж. 

Не говоря някое дете да е извадило окото на друго, да го е осакатило за цял живот и други насилствени прояви. 
Не намирам за нормално възрастни хора да си звъним по телефоните и да се търсим, с цел скубане на коси, заплахи, закани, държане на тон и сметка, най-общо казано - с цел разправия, защо дете Х било казало така на дете Z или защо детето Z било ударило детето Х. 

Не е нормално да водим разправии на такива теми. 
Не е нормално и въобще да водим разправии.

Ние, че няма да решим проблема, няма да го решим, това е ясно, но по-лошото е, че задълбочаваме чувството на гняв у децата, което чувство се настанява трайно и у нас. 

Мислила съм и по друг въпрос в тази връзка - изказването. 
В детската градина, от която идва детето ми, не се стимулираше изказването. 

Много по-късно си дадох сметка защо не се стимулира и защо не е било издигано на пиедестал, както например се практикува в училище. 

Ако стимулираш изказването - детето, което идва да изказва, си мисли, че се превръща в любимец на учителя, защото в съзнанието си детето постъпва добре и правилно - "аз отидох и изказах лошото и гадно дете, за което съм поздравен, а той е наказан и низвергнат".
Ако стимулираш изказването - детето ще знае, че все някой ще го изпорти и за това ще търси по-хитри и ловки начини, чрез които да направи белята си и същевременно да не бъде хванат. 

Ако стимулираш изказването - изказващото дете и изказаното дете неминуемо влизат в конфликт и ще използвам тук една по-тежка дума "намразват се".
Едното се вижда пред класната в ролята на бял ангел, който е вестител на изказването, а другото вижда себе си като лошият извършител, който все го хокат и разбира се, е в черна светлина. 

Когато си изказал и някой е имал добра реакция на изказването ти, това е резултатът, който си очаквал и ти си волно или неволно стимулиран да отидеш и да изкажеш пак. Започва да ти харесва. Така стигаме до парадокс, че днешните деца се изказват и когато друго дете е погледнало на криво, кихнало е или си е облизало пръста. 

Може би това ще ви учуди, мен специално не ме, но знаете ли, че има деца, за които този процес с изказването се е превърнал в нещо като "работа" по време на учебните занятия?

Отплеснах се, имам много какво да кажа по тази необятна и за жалост неприятна тема.
Главното на моя призив бе, ако възникне някакъв проблем от каквото и да е било естество, да го решаваме всички в мъдрост и разум, а не в примитивност и елементарност. 

Малко култура, възпитание, любезност и добро отношение няма да са му излишни на това общество, в което растат децата ни. А какъв пример взимаш относно решаването на проблемите си и справянето с ежедневните ситуации, които животът ти поднася, е също урок, който можем да оставим на децата си.

Нека не озлобяваме децата си едни срещу други и не ги превръщаме във врагове. Това са деца. А другото, което сега наричате "голям проблем", след 5 години ще ви се стори простотия, след още 5 ще се срамувате от начина си, по който първоначално сте реагирали.

Нека ние възрастните, техните родители, не се озлобяваме помежду си. 
Това е молбата ми към всички вас, макар и тези, към които призивът ми в действителност е адресиран, да не успеят да го проумеят.

Завършвам с думите на Стоичков, които анонсирах в началото:

"Когато започнем да се делим, тогава стават най-големите проблеми... Обичайте се, уважавайте се, трудете се и не се делете..."