Една среща с Йоана Колева от JAMBA - Хъб на възможностите

Днес ще ви запознаем със съоснователя на Jamba и управляващ председател на фондация ''Сошъл фючър'' - Йоана Колева.  След повече от пет години в корпоративния маркетинг и рекламата, Йоана продължава професионалния си път в неправителствения сектор. Jamba е новото ѝ предизвикателство, което има за цел да подпомогне професионалното обучение и кариерно развитие на хората с различни възможности.

Каква е историята около името Jamba? 

-  Търсихме звучно и запомнящо се име за нашата кауза. Попаднахме на старолатински речник, който отбелязваше, че Jamba означава подкрепа. Това беше и акцент на нашата дейност - подкрепящо звено за бизнеса и хората с различни възможности. Така се спряхме на името Jamba - Кариера за всички. 

Какви са бъдещите перспективи пред вашата кауза?

-  До момента наш приоритет беше създаването на Jamba - Хъб на възможностите. Той вече е факт и вярвам, че ще донесе много по-добри резултати и възможности пред органиазцията, обучавайки много повече хора и създавайки много повече социални събития. 

Могат ли хора в неравностойно положение от цяла България да се възползват от услугите на Jamba?

-    Разбира се, всеки би могъл да ни пише, а ние не отказваме да опитаме да помогнем. За съжаление тази помощ е много по-ограничена в градовете извън столицата. Причината е, че работодателите в по-малките градове все още подхождат скептично и много по-рядко дават шанс на човек с различни възможности. 

Как са настроени работодателите към идеята човек с увреждания да стане част от екипа им? Отворени ли са към подобни стъпки или имат известни резерви?

-  Смятам, че стават все по-предразположени и подкрепящи! Бизнесът иска да подаде ръка, но все пак да не забравяме, че това са бизнес организации, които имат цели за изпълнение и рядко правят компромис с изпълнението на задачите. За нас е важно да обясним на бизнеса, че има нужда от индивидуален подход спрямо различните предизвикателствата на хората. Работим с тях и ги подготвяме с цел ефективно и устойчиво назначаване. 

В какво точно се изразява подпомагането ви към хората с увреждания?

-  От една страна, организираме различни социални формати и събития, в това число и спортни, които подпомагат групата в натрупването на увереност, социални контакти, намиране на приятели, ментори и съмишленици. 
От друга страна, нашата цел е да подпомогнем всички желаещи да се развиват, като предлагаме адаптирани обучения, менторски програми, предприемачески академии и трудово посредничество. През 2022-та година ще организираме и трето издание на Кариерен форум “Равенството значи повече” – място, на което бизнеса ще направи лична среща и ще предложи подходящи позиции за нашите кандидати.

Идвам от семейство, в което палитрата от членове беше шарена и различна. Чичо, леля ми и част от моите братовчеди, са глухонеми.
Най-малкият представител пък на фамилията ни е със синдром на Даун.
Научена съм да не забелязвам първо това, което ме отличава от някого, а това, което ме събира с него.
Смятате ли, че обществото ни е помъдряло вече в това отношение да не се подиграва, да не осъжда, да не заклеймява и да бъде толерантен към хората с различни потребности и тези в затруднено положение?

-  Последните 4-5 години ситуацията се промени значително към по-добро. Много повече хора проявяват емпатия и смея да твърдя, че срещам все повече толерантност, но да говорим за въздействие върху голямата маса от обществото ни е твърде рано. Всичко трябва да започне от децата – може да звучи клиширано, но те са нашето утре и още в ранна детска възраст те трябва да се научат да приемат, обичат, да са емпатични, толерантни и добри хора. 

 

Тук идва ролята на семейството. Ако в семейството подхождат със съжаление или със страх от така наречените различия, детето ще ги възприеме по същия начин. От друга страна, ако детето расте в семейство подкрепящо многообразието, то съвсем естествено се научава на толерантност, подкрепа, емпатия и не вижда различия в хората около себе си. 
Моята дъщеря е пример, че това е правилния подход. Тя е на 9 години и до момента нито веднъж не ме е попитала – защо някой не чува, например – просто го приема такъв, какъвто е, и започва да общува с него на жестове, които самата тя си измисля, но с които винаги успява да се разбере.