Париж пролет–лято 2027, краят на съвършенството
Парижката седмица на модата за пролет–лято 2027 започна на 28 септември и завършва на 6 октомври с Louis Vuitton. В календара има близо 70 ревюта и десетки презентации. Ако трябва да се опише с един жест, той щеше да е двоен: една ръка, която поставя последния пласт злато, и друга, която нарочно оставя шева неравен. Сезонът постави две представи за лукса една срещу друга, и не е ясно коя ще надделее.
Златото дойде от Saint Laurent. На 29 септември, пред светещата Айфелова кула и под три огромни позлатени полилея на площад „Трокадеро“, Антъни Вакарело показа колекция почти изцяло в злато: ламе, брокат, позлатена кожа, дантела и дори латекс с листово злато. Сахариените, тренчкотите и блузите от епохата на Ив Сен Лоран застанаха до раменните палта и късите прецизни костюми, които са измислени от самия Вакарело. В последната част колекцията потъмня и завърши с черни рокли с дълги шлейфове. Шарлот Генсбур излезе в класически черен костюм на Saint Laurent и изпя песен, в чийто припев се повтаря, че Вакарело е самият Ив Сен Лоран.
Ревюто отбеляза десет години, откакто белгийският дизайнер наследи Еди Слиман, и дойде на фона на упорити информации, че той напуска модната къща. Kering не е коментирала. Самият Вакарело остави в бележките към колекцията изречение за това, че понякога отминалото оставя повече светлина от онова, което остава, и така даде на всички достатъчно материал. Ако наистина е бил последен поклон, той е бил безупречно режисиран. Под негово ръководство Saint Laurent надмина три милиарда евро продажби през 2022 г., преди целият сектор да навлезе в спад.
Същия ден, в градината Тюйлери, Джонатан Андерсън предложи обратното. Втората му дамска колекция за Dior е изградена около идеята, че съвършената симетрия не съществува. Отправна точка бяха орехите уънуан, които в Китай се търкалят в ръка с години, докато неравностите им не станат гладки и ценни. Гостите получиха по два такива ореха с поканата. Подиумът минаваше над осмоъгълния басейн, сред камфорови дървета, които след ревюто ще бъдат засадени в парка. Дрехите бяха прозрачни, леки и умишлено асиметрични. Имаше полупрозрачни сака върху оксфордски ризи, копринени мини поли като цветове преди разтваряне, металически панталони и препратка към емблематичната рокля La Cigale от 1952 г. в плисиран розов тюл. Андерсън не прави Dior по-млад. Той го прави жив, като къща, чиято история може да расте накриво, а не да се пази под стъкло.
Кое от двете е бъдещето – блясъкът, който не прощава, или неравността, която се преживява?
Новото поколение в Париж отговори в полза на втората възможност, макар и не винаги с еднакъв успех. Седмицата откри Жули Кегелс, носителка на наградата LVMH Prize за 2026 г. Сред първите ревюта беше и южноафриканската марка MaXhosa Africa, която за първи път влиза в официалния календар. В Courrèges Дрю Хенри представи дебютната си колекция. Той е на 38 години, роден в Мпумаланга, Южна Африка, и е възпитаник на Central Saint Martins. Работил е в студиата на Céline при Фийби Файло, на JW Anderson и на Burberry. След години на черно-бяло, винил и стреч при неговия предшественик Никола Ди Феличе, Хенри пусна по подиума експлозия от цветове и материи. Декорът беше съставен от различни столове, всеки със собствена история. Критиците посрещнаха колекцията като обещаващо, но още недовършено начало. Дебютът е бил предложение, а не манифест.
Най-шумният жест обаче дойде от улицата. Matières Fécales, марката на Стивън Радж Баскаран и Хана Роуз, направи първото в историята модно ревю на площад „Република“, мястото, където парижани се събират при всеки протест и всеки празник. Колекцията се казва „Деветдесет и девет процента“ и е продължение на предишната „Един процент“, която беше критика към свръхбогатите. Деветдесет и девет модели излязоха около паметника на Републиката, а във финала носеха на гърбовете си реалистични фигури на милиардери. Баскаран черпи от детството си в социалните жилища на Монреал. Рихана беше в публиката. Италианският Il Sole 24 Ore обаче беше безмилостен: естетиката е вторична, а сериозна тема рискува да бъде банализирана на подиума. И двете неща могат да са верни едновременно.
В Maison Margiela Глен Мартенс показа първата си прет-а-порте колекция за къщата, игра между твърдо и меко, само седмица след като се сбогува с Diesel в Милано. Така в една седмица една и съща сцена събра сбогувания, дебюти и първи стъпки в нова роля.
Ако се вгледаме в цялата картина, Париж не прави избор между златото и несъвършенството. Той ги показва като два етапа на един и същ живот. Блясъкът на Вакарело е блясък на завършека, на десетилетие, което се затваря с поклон. Неравността на Андерсън, цветовете на Хенри и шумът на площад „Република“ са звукът на нещо, което тепърва започва. И може би точно затова златото тази седмица изглеждаше по-честно от всичко останало: то единствено знаеше точно каква е цената му.
