Антъни Вакарело напуска Saint Laurent, а с него си отива и цяла епоха в модата.
Колко дълго трябва да остане един дизайнер, за да остави следа? Ив Сен Лоран ръководи собствената си къща над четиридесет години. Карл Лагерфелд води Chanel тридесет и шест. Миналата седмица модата получи три отговора на същия въпрос, и то в рамките на няколко дни: десет години, три години и две години.
На 9 октомври Kering потвърди, че Антъни Вакарело напуска Saint Laurent след десет години като креативен директор. На 15 октомври същата група обяви, че Шон Макгър се разделя с McQueen след три години. Същия ден Calvin Klein съобщи, че Вероника Леони напуска поста си начело на линията Calvin Klein Collection, с незабавно действие, след две години. Нито една от трите къщи още не е обявила наследник.
Миналата есен модата преживя това, което индустрията нарече „голямата смяна на столовете“. Почти всяка голяма марка получи нов креативен директор, а дебютите в Париж и Милано се гледаха като премиери. Тази есен е продължението, но тонът е друг. Тогава ставаше дума за амбиция и визия. Сега става дума за счетоводство.
Случаят на Вакарело е най-показателен. Белгиецът пое Saint Laurent през 2016 година след Еди Слиман и даде на монохромните кодове на къщата повече цвят, обем и чувственост. Неговите шоута под Айфеловата кула станаха събития, а през 2023 година Saint Laurent създаде собствено звено за филмово продуциране – жест, който изведе модната къща в съвсем друга индустрия. Според данни, цитирани от The National, приходите на марката се утроиха до 3,3 милиарда евро по време на мандата му, преди да спаднат до 2,6 милиарда през 2025 година на фона на общото забавяне на луксозния пазар. Последното му шоу на 29 септември, със златни силуети, които постепенно потъваха в тъмнина, беше прочетено от мнозина като сбогуване.
Ако дизайнер, който е утроил приходите на къщата, не е в безопасност, кой е?
Отговорът е в името на човека, който подписва съобщенията. Лука де Мео, бившият шеф на Renault, пое Kering с мандат да оздрави групата, в която според анализатори почти всяка марка изостава от очакванията. При McQueen оздравяването означава затваряне на магазини – групата планира да намали мрежата наполовина до края на 2026 година – и нов изпълнителен директор, бившият шеф в Prada Джанфранко Д’Атис. Макгър, който през септември върна McQueen на лондонската седмица на модата след години в Париж, си тръгва с благодарности и без драма. Изданието Puck пише, че договорът му просто е изтекъл и не е бил подновен.
Calvin Klein е различен случай, но със същата логика. Италианката Леони беше първата жена начело на линията Collection и дебютът ѝ през февруари 2025 година върна американската марка на подиума в Ню Йорк след години отсъствие. Тя представи четири колекции, като последната беше през септември за пролет 2027. Марката не посочи причина за раздялата.
Това, което свързва трите истории, не е провал. Нито един от тримата дизайнери не беше освиркан, нито една колекция не беше катастрофа. Свързва ги промяна в самата длъжност. Креативният директор вече не е автор с десетгодишен хоризонт, а нещо по-близко до треньор на футболен отбор. Резултатите се отчитат всеки сезон, а договорът е толкова дълъг, колкото е търпението на акционерите.
Има основания да се тревожим. Великите модни къщи са построени от дизайнери, на които е дадено време. Еди Слиман имаше нужда от няколко сезона, за да убеди критиката в Saint Laurent, а Алесандро Микеле промени Gucci едва след като му беше позволено да рискува. Две години стигат за един дебют и няколко потвърждения, но не и за изграждане на език.
Слуховете за наследниците вече текат. Най-често споменаваното име за Saint Laurent е Чемена Камали, която върна духа на Chloé през последните сезони. Ако това се потвърди, Kering ще вземе дизайнер, който е доказал, че може да вдигне марка бързо – точно умението, което новата икономика на модата цени най-много.
И все пак може би трите оставки не са симптом на криза, а признание за нещо, което модата отдавна крие. Митът за креативния директор като гений, който живее с една къща цял живот, винаги е бил изключение, а не правило. Вакарело, Макгър и Леони не губят работата си заради липса на талант. Те просто са първите, които показват открито какво е станало с професията: тя е по-кратка, по-тежка и по-честна от легендата за нея.
