Вал Макдърмид: "Как говорят мъртвите"

"Как говорят мъртвите" от издателство "Еднорог"

Карол Джордан и Тони Хил, любимата разследваща двойка на почитателите на интелигентния психологически трилър, ще ни поднесат интригуващи изненади в най-новия роман на Вал Макдърмид "Как говорят мъртвите" (Превод: Боряна Джанабетска). 

Призната за един от най-добрите автори на криминални романи, с множество награди и армия от верни фенове по целия свят, Вал Макдърмид се завръща с новия приковаващ роман от успешната поредица за криминалния психолог Тони Хил и главен инспектор Карол Джордан.

В "Как говорят мъртвите" двамата бивши партньори са изправени пред нови предизвикателства след шокиращия финал на "Потайни замисли".

Когато останките на млади момичета са открити в двора на стар манастир, бързо става ясно, че някой е използвал мястото, за да прикрива своите следи. Но след като манастирът е затворен отдавна, а скелетите са заровени тук от толкова години, възможно ли е страховитата находка да е дело на повече от един убиец?

Започва мъчително разследване, което повдига повече въпроси след нови шокиращи разкрития. След като последният случай, по който работиха заедно, завърши катастрофално, Тони Хил и Карол Джордан могат само да наблюдават всичко от разстояние.

Двамата са поели по различни пътища – той трябва да плати цената за своите действия, а тя поема разследването на нови случаи, опитвайки се да преодолее травмите от миналото си.

Карол вече не работи в полицията, но се заема да помага на малка група адвокати и криминални експерти, чиято цел е да се борят в подкрепа на несправедливо осъдени. Междувременно в манастира са открити нови скелети на млади мъже. Вече повишената в чин инспектор Пола Макинтайър открива, че един от скелетите е на мъж, за който има осъден убиец.

Въпросният убиец е обект на разследването на Карол Джордан, която се опитва да намери доказателства за неговата невинност. Така пътищата й отново се пресичат с човека, който винаги й е помагал – Тони Хил.

Наелектризиращ и зареден с напрежение до последната страница, "Как говорят мъртвите" е дългоочакваният нов трилър на Вал Макдърмид. Интригуващият сюжет и задъханото действие си остават нейна запазена марка. Макар че е част от популярна поредица, книгата ще достави удоволствие на всички почитатели на криминалния жанр, които за първи път се срещат с Тони и Карол.

За автора

Шотландката Вал Макдърмид е сред най-добрите автори на психологически трилъри в света. Изключително популярна е не само на стария континент, но и в САЩ, където книгите ѝ са публикувани в многомилионни тиражи.

Лауреат е на множество награди, като престижното отличие "Златен кинжал" за най-добър криминален роман на Асоциацията на писателите на криминални романи - негови носители са автори като Иън Ранкин, Рут Рендъл и Джон льо Каре.

През 2005 г. получава и наградата "Иконите на Шотландия" за най-добър шотландски писател. През 2009 е приета в Залата на славата за автори на трилъри, през 2010 е удостоена с престижния "Диамантен кинжал на Картие".

На българския пазар досега са издадени романите ѝ "Мястото на екзекуцията", "Смърт в сенките", "Струна в кръвта", "Последното изкушение" , "Далечно ехо", "Чуждото страдание", "Възмездие от гроба", "Кървав лабиринт", "Скритият пожар" "Владения на мрака", "Изгорени мостове", "Пътят на скелета", "Потайни замисли" и др.

Поредицата за Карол Джордан и Тони Хил се радва на изключителна популярност в целия свят и включва общо 11 бестселъра. През 2002 г. се появява сериала "Струна в кръвта", вдъхновен от нея и излъчван в продължение на шест години. Предстои заснемането на нов сериал за друга прочута героиня на Макдърмид – инспектор Карен Пири.

Отзиви

"Това е Макдърмид във върхова форма, генерираща задъжителното напрежение, но никога незабравяща, че образите на Хил и Джордан са ключовия елемент".
Файненшъл Таймс

"Историята на Макдърмид е стилна и завладяваща, както винаги."
Обзървър

Откъс

"Някои хора убиват, защото искат да вършат с трупа неща, които не могат да вършат с жив човек. Други убиват, защото изпитват удоволствие от процеса, при който лишават друг човек от живот. А има и такива, които убиват, тъй като са убедени, че това е единственото решение на положението, в което са се озовали. Именно те са онези, които предприемат най-сложните процедури по премахването на тялото, защото не искат то да продължава да им напомня какво представляват всъщност."

Из "Разчитане на престъпленията"
от доктор Тони Хил

Жената, все още формално позната като сестра Мери Патрик, седеше с лице към прозореца. От гледна точка на това доколко забелязваше какво се случва отвъд стъклото, със същия успех можеше и да е сляпа. Пръстите ѝ се движеха под плота на бюрото, прехвърляйки едно след друго кехлибарените зърна, докато методично произнасяше розария*. Навикът беше така вкоренен у нея, че тя вършеше това почти несъзнателно, просто правеше нещо с ръцете си, когато те не бяха ангажирани с друго. Дълъг беше пътят на изкуплението, а тя едва-що бе стъпила на него. Или поне така ѝ се повтаряше с монотонно постоянство. Лесно им беше да говорят.

Тя продължаваше да слуша новините по Би Би Си всяка сутрин, макар че вече дори не живееше в Обединеното кралство. За нейно учудване в къщата, където я отведоха, имаше интернет. Когато отиде в града и си купи смартфон, не я удари гръм, нито пък някой прояви интерес към покупката ѝ. И така тя можеше скришом да слуша радио със слушалките в самотата на килията си. Е, всъщност това беше просто стая, но начинът ѝ на мислене, възприет в манастира, не се промени и тя все още мислеше за нея като за килия. Особено като се вземе предвид, че тук тя беше в известен смисъл затворничка.

Открай време знаеше, че един ден ще чуе сензационна новина, която ще върне миналото директно в настоящето. Други хора като че ли бяха убедени, че миналото им е мъртво и погребано заедно с телата в ленените савани, но тя знаеше каква е истината. Беше чела Фокнър. "Миналото никога не е мъртво. То дори не е минало."** Тя носеше със себе си това минало, където и да отидеше, всяка вечер, когато полагаше глава на твърдата възглавница, всяка сутрин, когато отвореше очи, след като бе спала сякаш със съня на невинните. Миналото не ѝ пречеше да спи; вместо това то преследваше мислите ѝ като ловец.

Беше привикнала да живее със склонността на другите да съдят прибързано – на онези други, в чийто свят никога не бе имало сблъсък с такива момичета, с които бяха принудени да си имат работа сестрите. В "Сейнт Маргарет Клидъроу" не се озоваваха добри момичета. Там не приютяваха добре възпитани момичета, които никога не отговаряха грубо и не бягаха от училище. Не, на нея ѝ се падаше онова, което никой друг не искаше. Онези, които бяха расли без контрол, които бяха превърнали самото име на приюта във вулгарно прозвище, за да му се присмиват, онези, които имаха хранителни разстройства и бяха успели да се привържат към алкохола и наркотиците, още преди да навлязат в пубертета. Лицемерите, които биха я заклеймили с такава готовност, не биха издържали и пет минути в ордена на Блажената перла.

Тя открай време беше наясно, че ще има последици. И предпочиташе те да дойдат, докато беше още на този свят. Така би било по-добре, отколкото да се отразят на възможностите ѝ в отвъдния живот. Така че, ако не успееше да съхрани нещата в рамките на изповедите и на поносимото наложено покаяние, състоящо се от повтаряне на "Аве Мария" и розария в продължение на десетилетия, толкова по-добре.

Тази сутрин в добре модулирания глас на журналиста, който четеше новините с невъзмутимостта на висшите класи, тя почувства тежестта на предстоящата катастрофа, която я засягаше лично и вече връхлиташе. Бе минало време, преди тя да набере инерция, но сега се движеше стремително право към нея. Църквата бе направила всичко по силите си, за да зазида мръсното си бельо в мрачно скривалище.

Но сега камъкът бе отместен от входа му, и колкото и невероятно да изглежда, ролята на ангела се изпълняваше от Би Би Си.