''Сони Бой'' или биографията на един човек, който няма от какво да се страхува и какво да крие

Любовта може да ви изневери, а амбициите – да ви подведат; светлините, които блестят ярко, могат и да угаснат. Но Ал Пачино е имал късмета да се влюби страстно в изкуството, преди да е добил дори най-бегла представа за каквито и да било земни награди, и никога не го е разлюбвал. Ето в това се крие разковничето на успеха му.

Изумително откровен разказ за творческия живот на един от най-емблематичните актьори в историята на киното.

За света Ал Пачино избухва на сцената като свръхнова. Първата му главна роля е в „Паника в Нийдъл парк“ през 1971 г., а до 1975 г. се снима в четири филма – „Кръстникът“ и „Кръстникът 2“, „Серпико“ и „Кучешки следобед“, които са не просто успешни, но и знакови в историята на киното. Тези превъплъщения стават легендарни и променят живота му завинаги. От времето на Марлон Брандо и Джеймс Дийн в края на 50-те години на миналия век нито един актьор не е изгрявал така ярко на небосклона.

По това време Пачино е в средата на 30-те си години, а сякаш вече е живял няколко живота. Като ключова фигура в авангардния театър в Ню Йорк, живее бохемски и работи каквото му падне, за да може да играе. Отгледан е от любяща, но психически лабилна майка и нейните родители, след като баща му ги напуска още когато Пачино е момче. Реално обаче е отгледан от улиците на Южен Бронкс и от бандата диви и своенравни приятели, с които другарува и чийто дух никога не го напуска. След като един учител забелязва актьорските му заложби и го насочва към легендарното Училище по сценични изкуства в Ню Йорк, съдбата му е решена. В добри и лоши времена, в бедност и богатство, в болка и радост актьорското майсторство е неговият спасителен пояс, а общността му – неговото племе.

„Сони бой“ ни потапя в спомените на човек, който няма от какво да се страхува и какво да крие. Всички велики роли, важни срещи и взаимоотношения са разкрити без преструвки, както и сблъсъкът с търговската страна на изкуството.

Златната нишка на книгата обаче е духът на любовта и целеустремеността.

Актьорът и режисьор Ал Пачино е уникална и трайна фигура в американското сценично и киноизкуство. Израства в Южен Бронкс в Ню Йорк, посещава Училището по сценични изкуства и учи актьорско майсторство в студиото „Хърбърт Бергхоф“ при Чарлз Лоутън и в „Актърс Студио“ при ментора си Лий Страсбърг.

Номиниран е девет пъти за „Оскар“ за филми като „Кръстникът“, „Кучешки следобед“, „Серпико“, „Кръстникът 2“ и „Ирландецът“, а през 1992 г. печели „Оскар“ за най-добър актьор за „Усещане за жена“. Деветнадесет пъти е номиниран за наградата „Златен глобус“, като я печели четири пъти; три пъти за награди „Тони“, като печели две статуетки; три пъти за „Еми“, като печели две награди. Носител е на една престижна награда „Оби“.

Пачино е почетен член на „Кенеди Сентър“ и е удостоен с наградата за цялостно творчество на Американския филмов институт, с Националния медал за изкуство от президента Обама и с наградата „Златен глобус“ на името на Сесил Демил за цялостно творчество.

Откъс от ''Сони Бой'':

Бащата на майка ми се казваше Винченцо Джовани Джерарди и произхождаше от един стар сицилиански град, чието име, както по-късно научих, беше Корлеоне. Когато бил на четири години, пристигнал, вероятно нелегално, в Америка, където станал Джеймс Джерард. По това време вече бил загубил майка си; баща му, който си падал диктатор, се оженил повторно и се преместил с децата си и новата си съпруга в Харлем. Възпитанието на дядо ми било бурно, почти като от роман на Дикенс, но за мен беше първата истинска бащинска фигура, която познах.

Когато бях на шест години, се прибрах от първия си учебен ден и намерих дядо ми да се бръсне в банята. Беше пред огледалото, по потник с марка BVD , със спуснати отстрани тиранти. Застанах на прага на отворената врата на банята. Исках да споделя една история с него.

„Дядо, едно дете в училище направи много лошо нещо. Така че отидох при учителката и ѝ казах, и тя го наказа“.

Дядо ми продължи да се бръсне и без да се поколебае дори за миг, каза просто: „Значи си доносник, а?“. Това беше непринудена констатация, сякаш казваше: „Обичаш ли музиката за пиано? Не го знаех“. Но думите му ме удариха право в слънчевия сплит. Усетих как се свличам по касата на вратата на банята. Бях съкрушен. Не можех да дишам. Това е всичко, което той ми каза. И никога повече не издадох никого в живота си. Въпреки че точно сега, когато пиша тази книга, издавам себе си.

Жена му, Кейт, беше моята баба. Имаше руса коса и сини очи като на Мей Уест, нещо рядко срещано сред италианците, което я отличаваше от всички мои роднини. Може да е имала някаква немска жилка. Когато бях на около две годинки някъде, ме слагаше да седна на кухненската си маса и ме хранеше с бебешка храна с лъжичка, докато разказваше екстравагантни, измислени истории, в които аз бях главният герой. Без съмнение, това ми е оказало влияние. Когато пораснах малко, често я заварвах да готви в кухнята. Понякога белеше картофи, а аз ги ядях сурови. Нямаха голяма хранителна стойност, но ми харесваше вкусът им. Понякога ми даваше кучешки бисквити и тях също ги ядях.

Баба ми беше известна с кухнята си. Тя, разбира се, готвеше италианска храна, но ние не живеехме в италиански квартал. Всъщност бяхме единствените италианци в нашия квартал. Може би имаше едни от другата страна на улицата, момче на име Доминик, весело дете, което имаше заешка устна. Когато се канех да изляза от вратата, баба ме спираше на прага, стиснала в ръка неизменната мокра кърпа, за да каже: „Избърши си соса от лицето. Хората ще си помислят, че си италианец“. Когато италианците започнахме да идваме в Америка, имаше някаква стигма срещу нас и тя се засили след началото на Втората световна война. Америка току-що излизаше от четири години в борба срещу Италия и въпреки че много американци от италиански произход бяха отишли в чужбина, за да се бият срещу собствените си братя и да помогнат за свалянето на Мусолини, други бяха обявени за вражески чужденци и изпратени в лагери за интерниране. Когато италианските американци се върнаха от войната, мнозина от тях сключваха бракове с представители на други етноси.

Останалите семейства в нашата кооперация бяха от цяла Източна Европа и други части на света. Чуваше се истинска какофония от диалекти. Буквално всякакви. Нашият малък участък между Лонгфелоу авеню и авеню „Брайънт“, от 171-ва до 174-та улица, беше смесица от националности и етноси. През лятото, когато се качвахме на покрива на нашата кооперация, за да се разхладим, защото нямаше климатик, се чуваше приглушеното жужене на всякакви езици с различни акценти. Беше славно време: бяха придошли много бедни хора от различни гета и заедно превръщахме Бронкс в нещо ново. Колкото пт на север отиваше човек, толкова по-заможни ставаха семействата. Ние не бяхме заможни. Просто преживявахме. Дядо ми беше мазач, който трябваше да работи всеки ден. В онези времена мазачите бяха много търсени. Беше придобил опит и беше ценен за уменията си. Построи стена в пряката за нашия хазяин, който я хареса толкова много, че остави наема на семейството ни непроменен на 38,80 долара на месец, докато живеехме там.

Докато не станах малко по-голям, не ми позволяваха да излизам сам от апартамента – живеехме в задната част, кварталът не беше съвсем безопасен, а нямах братя и сестри. Нямахме телевизор и не разполагахме с много развлечения, освен няколко плочи на Ал Джолсън, на които се преструвах, че пея за развлечение на семейството, когато бях на три-четири годинки. Единствените ми другари, освен баба ми и дядо ми, майка ми и едно малко куче на име Трикси, бяха героите от филмите, на които ме водеше майка ми. Сигурно съм бил единственият петгодишен, който е бил заведен на „Изгубеният уикенд“ (The Lost Weekend). Много ми хареса изпълнението на Рей Миланд в ролята на саморазрушаващ се алкохолик, което му донесе „Оскар“. Докато се мъчи да се откаже от пиенето и страда от алкохолен делириум, халюцинира прилеп, който се спуска от ъгъла на болничната му стая и напада мишка, пъплеща по стената. Миланд може да ви накара да повярвате, че е попаднал в ужаса на тази заблуда. Не можах да забравя сцената, в която е трезвен и трескаво търси алкохола, с който се е запасил, докато е бил пиян, но не може да си спомни къде го е скрил. Опитвах се да я изиграя сам, преструвайки се, че тършувам из невидим апартамент, като претърсвам въображаеми шкафове, чекмеджета и кошове. Станах толкова добър в тази малка сценка, че я правех по молба на моите роднини. Скъсваха се от смях. Предполагам, че им се струваше смешно да гледат как едно петгодишно дете се преструва, че се рови из въображаема кухня с такова напрежение, сякаш е въпрос на живот и смърт. Вече откривах, че мога да давам посока на тази вътрешна енергия. Макар и само на пет години си мислех: „На какво се смеят? Този човек се бори за живота си“.

Майка ми имаше чувствителност към този тип неща. Мисля, че това беше причината, поради която толкова я привличаха този вид филми. Беше красива жена, но деликатна, с крехки емоции. От време на време посещаваше психиатър, когато дядо имаше пари да плаща за сеансите ѝ. Не знаех, че майка ми има проблеми, до един ден, когато бях на шест години. Подготвях се да изляза и да играя на улицата, седях на стола в кухнята, докато майка ми обуваше малките ми обувки вместо мен и ми слагаше пуловер, за да ми е топло. Забелязах, че плаче, и се зачудих какво става, но не знаех как да я попитам. Целуваше ме навсякъде и точно преди да изляза от апартамента, ме прегърна силно. Беше необичайно, но нямах търпение да сляза долу и да отида при другите деца, така че не обърнах повече внимание.

Бяхме навън от около час, когато видяхме суматоха на улицата. Хората тичаха към къщата на баба ми и дядо ми. Някой ми каза: „Мисля, че това е майка ти“. Не повярвах. Помислих си: „Как може да кажат такова нещо? Майка ми? Това не е вярно“. Затичах заедно с тях. Пред сградата имаше линейка и санитарите тъкмо изнасяха майка ми на носилка през входната врата. Беше направила опит за самоубийство.

Не ми го обясниха и се наложи сам да сглобя случилото се. Знаех, че след това е била изпратена да се възстановява в болница „Белвю“, където държат известно време хората, извършили подобно нещо. Беше период от време, който някак си остана празен за мен, но си спомням, че седях до кухненската маса в апартамента на баба ми и дядо ми, където възрастните обсъждаха какво ще правят. Не можех съвсем да го схвана, но се преструвах на възрастен с тях. Години по-късно направих филма „Кучешки следобед“ (Dog Day Afternoon) и един от финалните кадри, показващ как героят на Джон Казейл бива изнесен на носилка, вече мъртъв, ме караше да си спомням за момента, в който видях как носят майка ми към линейката и потеглят с нея. Но не мисля, че по онова време тя искаше да умре, все още не. Върна се жива у дома, а аз излязох на улицата.

Като дете именно взаимоотношенията с приятелите ми на улицата ме крепяха и ми даваха надежда. Движех се с компания, която включваше тримата ми най-добри приятели – Клифи, Брус и Пийти. Всеки ден беше ново приключение. Сновяхме насам-натам, жадни за живот. От дистанцията на времето осъзнавам, че може би съм получавал повече любов от семейството си, отколкото другите трима. Мисля, че това може би е оказало решаващо значение. Аз се измъкнах жив, а те – не.

И до днес един от най-любимите ми спомени е как в събота сутрин през пролетта слизам по стълбите и излизам на улицата пред блока, в който живеех. Едва ли съм бил на повече от десет години. Улицата пустееше, а слънцето светеше ярко. Спомням си, че погледнах надолу по улицата и видях там Брус, на около петдесет метра от мен. Почувствах тази радост в себе си, която остана в мен завинаги. Денят беше ясен и свеж, а всичко беше тихо и спокойно. Той се обърна и се усмихна, а аз също се усмихнах, защото знаехме, че сме живи. Денят беше изпълнен с обещания. Нещо предстоеше да се случи.

На всеки няколко пресечки имаше празни парцели, където в разгара на Втората световна война са били засадени „градините на победата“. След като Елинор Рузвелт построява своята Градина на победата в Белия дом, те започват да се появяват навсякъде, дори в Южен Бронкс. Но когато отидохме да живеем там след войната, бяха разрушени, пълни с отломки – цветята бяха отишли в рая. По краищата на тези парцели имаше тротоари. Понякога, ако сведеше поглед към тротоара, можеше да видиш стръкче трева, пробило бетона. Ето това моят приятел Лий Страсбърг веднъж нарече талант: стръкче трева, израснало от бетонен блок.

Тези градини на победата, заринати с боклук, се превърнаха в наши зали за събрания и площадки за игра. От тях ставаха и доста добри игрища за бейзбол, ако се разчистеше боклукът, за да се направят бази.

Често играех бейзбол на някоя от тези площадки и някъде към пет часа забелязвах в далечината дядо, който минаваше покрай нас, докато се прибираше от работа. Без значение къде се намирах в този парцел, веднага, щом го зърнех, се втурвах да го посрещна на тротоара точно преди да е минал, за да му изкрънкам достатъчно дребни за сладолед.