Шарън Камерън - Искрици в мрака

Роман, базиран на истинската история за удивителна проява на героизъм по време на Втората световна война

 

  

За книгата

 

         Някой чука на вратата. Стефания трябва да направи избор...

 

1942 г., Пшемишъл, Полша

Стефания Подгорска е на шестнайсет и през последните четири години е успяла да влезе в живота на семейство Диамант. Тя работи в магазина им за хранителни стоки, живее в дома им. И се влюбва в сина им Изио, който я моли да се омъжи за него. Но трябва да пазят годежа си в тайна, защото Стефания е католичка, а Диамант са евреи.

Всичко обаче се променя, когато германската армия стига до Пшемишъл. Семейство Диамант са изселени в гетото, а Стефания остава в окупирания град да се грижи за сестричката си.

Една нощ на вратата се чука. Макс, братът на Изио, е скочил от влака по пътя към концентрационен лагер. Стефания взема трудното решение да скрие Макс, а впоследствие и още дванайсет евреи.

Скоро обаче се появяват есесовци и конфискуват къщата, в която настаняват две медицински сестри германки.

Стефания е изправена пред още един мъчителен избор. Да избяга или да остане.

 

Вълнуващият роман на Шарън Камерън разказва за добротата, неподправения ужас и невероятната вътрешна сила на тази млада жена – моята майка. Книгата надхвърли всичките ми очаквания.

Ед Бурзмински, син на Стефания Подгорска

 

 

За автора

 Шарън Камерън е бестселъров автор на „Ню Йорк Таймс“. Книгите й за юноши печелят множество призове, сред които наградите „Сю Александър” за най-обещаващо ново произведение от Съюза на авторите и илюстраторите на детски книги, Златно отличие за избора на родителите и др. Романите й оглавяват немалко класации и са включени в редица списъци с препоръчителна литература.

Неизчерпаемото й любопитство е една от причините за писателския й успех. Шарън обича мистериите. Защото те се нуждаят от разрешаване. Обича също големи дървета, Шотландия и историята. Когато не пише, може да бъде намерена да стреля със своя лък, да прелиства прашни томове, да размишлява за миналото или да продължава свето търсене на тайни проходи. Живее със семейството си в Нашвил, САЩ.

 

По повод работата си по „Искрици в мрака“ тя разказва:

През 1979 година Стефания и Хелена Подгорска са обявени за „Праведни сред народите” от „Яд Вашем” - Световния център за възпоменание на жертвите на Холокоста, - който е основната институция за изучаване, документиране, възпоменание и изследване на Холокоста. Геройството на Стефания и Хелена по време на Холокоста е признато с редица награди, статии, документални филми, телевизионни интервюта и филма „Скрити в тишината” (1996 г.).

          Разбрах за Стефания Подгорска в началото на 90-те години, дълго преди изобщо да си помисля, че мога да стана писателка. Не от статия или филм, или от Опра, а от нейно интервю, посветено на онзи период от историята, излъчено по местната телевизия PBS. Спрях да се занимавам с всичко, за да я гледам, и така и не забравих историята й. Повече от двайсет години.

През 2017 година открих цялото интервю на онлайн страницата на Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон. Изгледах го три пъти и когато приключих, знаех три неща. Тази история трябваше да бъде разказана. Тази история трябваше да се превърне в роман. И за добро или лошо, аз бях тази, която трябваше да го напише.

 

Интервю с преводача на книгата - Камелия Кучер

 

          "Искрици в мрака" е първата книга, по която работите като преводач. Кое беше най-голямото предизвикателство за вас докато работехте по превода?

         Самият превод беше едно голямо предизвикателство. Чувството за отговорност спрямо чуждия текст е огромно, искаш да предадеш по най-добрия, най-адекватен начин стила и смисъла на всяко изречение. Понякога с дни се чудех как да преведа дадено изречение или дори дума, така че да запазя гласа на авторката, но и да предам най-добре смисъла на български език.

         От една страна преводът е пренаписване на един роман на друг език, от друга – възможно най-точно предаване на стила, посланието, гласа. И докато превеждаш непрекъснато търсиш златната среда. Най-голямото предизвикателство беше да запазя гласа на авторката. Надявам се да съм се справила достойно, защото историята го заслужава. Давам си сметка колко е важно да превеждаш нещо, което те вълнува, което ти е приятно да четеш. Защото така заживяваш с превода, както заживяваш с твоите собствени истории, когато пишеш.

 

         А кое ви донесе най-голямо удовлетворение?

         Историята. Докато превеждах непрекъснато се смирявах. Понякога спирах и си задавах въпроси. Получаваше се някаква смесица от превеждане и четене, понеже историята ме увличаше. Влизах в главите на героите, преживявах всичко заедно с тях и едновременно с това ги пресъздавах на български език. Започваш да се чувстваш част от история, която не си написал, но която все пак пишеш, превеждайки я. Завършването на всяка глава беше огромно удовлетворение – както при писането на моите романи. Препрочитах я и й се радвах, тя заживяваше нов живот на български език и аз бях част от това. Прекрасно чувство е.

         Романът е написан така, че през цялото време сякаш слушаш разказа на самата Стефания – оттам и смирението. Вътрешният свят на човека е неговата най-голяма сила. Или слабост.

 

         Книгата е базирана на реални лица и събития и действието се развива по време на Втората световна война - исторически период, от който вие самата също се вълнувате. Това помогна ли ви при превода? Имаше нещо, което ви изненада в историята на Стефания?

         Мисля си, че ми помогна. Стефания беше жива в главата ми, слушах я, вървях с нея из улиците на Пшемишъл, преживявах всичко, което й се е случило. Когато чувстваш текста жив, се превежда по-лесно. Когато историята те увлича, думите идват сами. Фактът, че историята на Стефания е истинска, ме караше още по-отговорно и съсредоточено да я слушам.

         Шарън Камерън се е справила изключително добре с това да остави Стефания да говори – усетих го като автор. Това е може би най-голямото предизвикателство, когато решаваш да опишеш чужда действителна история. В този роман няма нищо художествено, освен самия начин, по който текстът е представен – не документално. Авторката е написала романа след сериозно проучване, след разговори с оцелелите от тази история, със семейството на Стефания и по нейния неиздаден мемоар. Подходът й – смирено да разкаже една удивителна история, без да остави нищо от себе си в нея – се усеща, когато четеш. Тя е успяла не просто да предаде историята на Стефания, а да влезе в главата й и да я опише такава, каквато е била – характера й, мислите й, емоциите й.

         Не знам дали се изненадвах, по-скоро се удивлявах, докато четях. Животът е най-талантливият автор. Толкова талантлив, че понякога е истинско предизвикателство да пишеш за него.

 

         Как бихте представили романа пред читателите, които тепърва ще се докоснат до него?

         Романът разказва удивителната действителна история на Стефания Подгорска. Този роман не е за жертвите на Втората световна война, а за онези, които чрез силата на вътрешния си свят, на вътрешния си барометър за това кое е редно и кое – не, успяват да противостоят на безумието. Така се оказват, дори в моментите, когато действително са жертва, по-силни от насилниците си. История, която смирява, защото те изпълва с благодарност за днешния ден, когато не се налага да правиш изборите, които е направила Стефания – защото не си сигурен дали би бил толкова удивителен като нея. И все пак правим избори, а те винаги са отражение на вътрешния ни свят. И той изисква работа и грижа не само по време на война.

         Историята на Стефания е за всеки, защото неин автор е животът, който минава и отминава, но нещо винаги остава след него – да разкаже, да припомни. За да знаем повече, отколкото нашето ежедневие ни учи.

          Истинско преживяване беше преводът на тази книга и се надявам, че много български читатели ще преживяват заедно с нея!

 

         Смятате ли, че работата ви като преводач може да ви помогне при писането на следващите ви книги? Има ли нещо, което научихте за писането или за себе си по време на този процес?

         Да, ценен опит е. Преводът не изисква вдъхновение, а съсредоточеност, постоянство и вникване в материята на езика, в ритъма на изреченията, на текста, в чуждия глас. При писането всяка дума има значение, но те често идват под формата на онова трескаво писане, което се ражда от вдъхновението. Докато при превода всяка дума има значение сега, в този даден момент, без вдъхновение и трескаво писане, когато трябва да решиш каква да бъде мелодията, как да не нарушаваш ритъма. Може да се каже, че за един отрязък от време пишеш не като себе си, а като друг автор, влизаш в неговия ритъм и стил – това помага да излезеш от своя собствен и да усетиш езика по един различен начин, да го опознаеш още по-добре.

         Така усетих превода аз, като човек, който пише романи. Не знам дали това е отношението към превода на опитните преводачи. Но това, което те правят е един огромен труд, безценен за нас, читателите, и за литературата изобщо. Те са толкова важна част от книгите, но ми се струва, че не говорим достатъчно за тях. Например, сега превеждаме “Нощ” на италиански и английски език, и си мисля: тези хора, моите преводачи, изплитат думите ми наново на чужд език, те създават мелодия, която да звучи с моите тонове на език, който дори не говоря (италиански например) – това е удивително.

         По време на процеса научих, че погледът към езика има толкова много, все още непознати за мен страни. С историята заедно се учехме: тя - да говори 

 

Откъс от „Искрици в мрака“ от Шарън Камерън

 

Пшемишъл, Полша

Ноември 1942 г.

 

Отвън има някой. В мрака. 

Отварям очи.  

Мракът си е все същият. Пуст. Долавям мириса на зелето, което Емилика е сварила два етажа под нас. Усещам спящия дъх на сестра ми, лек като въздишка. Само че в мрака все пак има нещо различно. В него отеква ехо. От звук, който е преминал покрай ушите ми.

Тук има някой.

Вече съм напълно будна. 

Тихо отмествам одеялото и ослушвайки се, стъпвам на пода. Изскърцването на пружината на матрака отеква като изстрел в тишината. Чувам как сестра ми въздиша, ала не се разбужда.

Тук наистина има някой, но той не е в тази стая.

Прекосявам помещението на пръсти и внимателно повдигам с показалец крайчето на чергата, която съм заковала на прозореца. Уличните лампи светят, а тежките снежинки, които падат покрай светлината, проблясват като прашинки във въздуха. Ала тротоарът пред сградата е пуст, а редицата прозорци отсреща изглежда като низ от мъртви очи - покрити с пердета, рокли и черги. Като нашите.

В Пшемишъл светлината привлича вниманието като плакат с шоколадови бонбони. А да подсказваш къде се крият сладостите, никак не е разумно.

Връщам крайчето на чергата на място, отивам до вратата и долепям ухо, преди да отключа. Пустият коридор пред нашата стая се простира към останалите пусти стаи в празния апартамент. Както и трябва да бъде. Всичко изглежда както обикновено.

Ала в този миг тишината е прорязана от внезапен шум. По-силен от изстрел. Сякаш някой хвърля граната от ужас право в гърдите ми. Разпознавам звука, който пропуснах.

Някой чука на входната врата.

Те знаят. Знаят. Знаят.

Думите туптят във вените ми.

Пружината на матрака пропуква отново и след малко чувам стъпките на Хелена зад гърба си. Не обелва нито дума. На шест години е, но прекрасно знае, че сега не е времето за въпроси.

Някой отново почуква, този път по-силно. Дочувам шепот, който се промъква през процепите:

- Стефания?

Това е капан. Гестапо иска да отворя вратата доброволно, без излишно суетене. За да не се налага да я разбиват. За да могат да предадат приветлив и непокътнат апартамент на някой приветлив германски офицер и неговата покорна съпруга с чиста коса и закърпени чорапи.

Може би ще ни разстрелят отвън, като господин Шварцер.

Шепотът се надига отново:

- Отвори вратата, Фуся!

Гестапо не ме познава с това име.

Втурвам се към вратата с протегнати напред ръце и пръсти, които вече търсят наскоро поправената ключалка. Знам, че не е той. Не може да е той. Въпреки това трескаво опипвам и превъртам ключалката, преди най-сетне да отворя. Чувам как Хелена ахва. А може и да съм била аз. Защото голата крушка, която виси в коридора, ми разкрива друго лице. Изобщо не е това, което предполагах.

- Макс! - прошепвам.