Робърт Галбрейт: "Тревожна кръв"

"Тревожна кръв" от издателство "Колибри"

"Тревожна кръв" (превод: Надя Баева) е заплетено като лабиринт, епично и завладяващо приключение с ексцентричния частен детектив и неговата съдружничка Робин Елакот.

Този път Страйк е на гости на близките си в Корнуол, когато към него се обръща жена с молба да разследва безследното изчезване на майка ѝ Марго Бамбъро при загадъчни обстоятелства през 1974 година.

Страйк никога дотогава не е поемал толкова стар и неразрешен от полицията случай, но въпреки слабите изгледи да успее четиресет години по-късно, е заинтригуван и се нагърбва със задачата, като я прибавя към дългия списък със случаи, с които е натоварена агенцията, ръководена от него и Робин.

Междувременно тя самата води сложно дело за развод, отклонява нежелано мъжко внимание и се бори с чувствата си към Страйк.

За автора

Робърт Галбрейт е псевдоним на Дж. К. Роулинг, авторка на легендарната поредица за Хари Потър и на романа за възрастни "Вакантен пост", разбунил духовете още с публикуването си. През 2014 г. в България излезе първата книга от криминалната серия със Страйк и Робин – бестселърът "Зовът на кукувицата".

Наситени с проницателни наблюдения върху човешката психика и гарнирани с остроумие, "Копринената буба" и "В служба на злото" впечатляват с ритъм, съспенс и отлично изградени персонажи.

"Смъртоносно бяло" се отличава със сложно заплетена фабула и галерия от брилянтни психологически образи, представители на всички слоеве на съвременното британско общество.

Откъс

1
Не мога за него аз да не разкажа,
защитника на правдата, на име Артегал...
Едмънд Спенсър, "Кралицата на феите"

– Ти си корнуолец по рождение и възпитание – заяви раздразнено Дейв Полуърт. – Страйк дори не е истинската ти фамилия. По право си Нанкароу. Нали няма да седнеш да ми разправяш сега, че би се нарекъл англичанин?

"Виктъри Ин" беше толкова препълнен в тази августовска вечер, че пиещите, за които нямаше място вътре, се бяха скупчили на широките каменни стъпала, водещи надолу към залива. Полуърт и Страйк седяха на маса в ъгъла, вече обърнали по няколко халби, за да отпразнуват трийсет и деветия рожден ден на Полуърт. Вече от двайсет минути се обсъждаше темата за корнуолския национализъм, но Страйк имаше чувството, че е било по-дълго.

– Дали бих се нарекъл англичанин ли? – заразсъждава на глас той. – Не, по-скоро британец.
– Я стига – пламна късият фитил на Полуърт. – Не би го направил. Само се опитваш да ме нервираш.

Двамата приятели бяха пълни противоположности по външност. Полуърт беше нисък и набит като жокей, с обветрено и преждевременно набръчкано лице, а загорелият му скалп прозираше през оредяващата коса. Фланелката му беше смачкана, сякаш я бе вдигнал от пода или я бе измъкнал от панера за пране, а джинсите му бяха оръфани по краищата. На лявата му ръка над лакътя бе татуиран в черно и бяло кръстът на свети Пиран Корнуолски; на опакото на дясната му длан имаше дълбок белег, сувенир от близка среща с акула.

Приятелят му Страйк приличаше на изгубил форма бивш боксьор, какъвто той и беше; едър мъж, близо метър и деветдесет, с крив нос и гъста къдрава коса. Нямаше татуировки и въпреки постоянно наболата плътна брада бе спретнат и грижливо огладен, което навяваше предположения за бивш полицай или военен.

– Роден си тук, значи си корнуолец – упорстваше Полуърт.
– Бедата е там, че по този стандарт ти си бирмингамец.
– Бягай оттук бе! – възкликна Полуърт, сериозно уязвен. – Тук съм от двегодишен, а моминската фамилия на майка ми е Тревелиън. – Идентичността ти е, каквато я усещаш тук. – И той се тупна в гърдите над сърцето. – Предците на мама от векове са живели в Корнуол.
– Не съм силен по тая част с кръвта и родното място...
– Чу ли за последното проучване, което са направили? – заговори Полуърт и прекъсна Страйк. – На въпроса "Какъв е етническият ви произход" половината... забележи, половината са отметнали "корнуолец", а не "англичанин". Това е огромен напредък.
– Браво – коментира Страйк. – Остава само да вкарат квадратчета за думнонии и римляни.
– Няма да прокопсаш с този назидателен тон – заяви Полуърт. – Твърде много се заседя в Лондон, момче... Няма нищо лошо в това да се гордееш с произхода си. Нормално е общностите да искат известна автономия от властта. Шотландците ще поведат парада догодина. Само гледай. Получат ли те независимост, това ще отприщи нещата. Келтските народи из цялата страна ще се раздвижат. Искаш ли още една? – добави и посочи към празната халба на Страйк.

Страйк беше дошъл в пъба, жадуващ да намери отмора от напрежението и тревогите, а не да бъде тормозен с корнуолско политиканство. Лоялността на Полуърт към "Синовете на Корнуол", националистическата партия, в която той бе постъпил още на шестнайсет, явно съвсем го бе обсебила през тази една година, откакто се бяха видели последния път. Дейв обикновено бе в състояние да разсмее Страйк като никой друг, но по отношение на независимостта на Корнуол не бе склонен на шеги, а Страйк тази тема го интересуваше, кажи-речи, колкото обзавеждане с мека мебел или зяпане по минаващи влакове. За секунда му мина през ума да каже, че трябва да се връща в къщата на леля си, но перспективата за такова нещо бе още по-потискаща от гневните тиради на стария му приятел срещу супермаркетите, нежелаещи да поставят кръста на свети Пиран върху стоки с корнуолски произход.

– С удоволствие, благодаря! – отвърна и подаде празната си халба на Дейв, който се отправи към бара и пътем кимаше ту вляво, ту вдясно на многобройните си познати. След като Страйк остана сам на масата, безцелно обходи с очи пъба, който винаги бе смятал за свой квартален.

Беше се променил през годините, но все още бе разпознаваем като заведението, където в късното си юношество се бе събирал с корнуолските си приятели. Изпитваше странното двойствено усещане, че се намира точно където му е мястото и че не му е там мястото, едновременно силна близост и изолираност.
Докато погледът му шареше разсеяно от дъсчения под към морските гравюри по стените, внезапно срещна големите и тревожни очи на жена, застанала край бара с приятелка. Имаше издължено бледо лице, а в тъмната ѝ, дълга до раменете коса се забелязваха бели нишки. Той не я разпозна, но през последния час си даваше сметка, че някои от местните протягаха шии да го видят по-добре или се мъчеха да уловят погледа му. Страйк се извърна, извади мобилния си телефон и се престори, че праща съобщение.

Познатите му имаха готово оправдание да подхванат разговор, ако покажеше и най-бегъл знак на насърчение, защото всички в Сейнт Моус очевидно бяха наясно, че десет дни по-рано на леля му Джоун бе поставена диагноза рак на яйчниците и че той, сестра му наполовина Луси и тримата ѝ синове бяха пристигнали веднага в дома на Джоун и Тед да предложат каквато могат подкрепа. Вече от една седмица той отговаряше на въпроси, приемаше съчувствие и любезно отклоняваше предложения за помощ при всяко свое излизане от къщата. Уморен бе да дири нови начини да каже: "Да, явно е нелечим" и "Да, това е ужасно за нас".

Полуърт се провря обратно до масата с две пълни халби бира.
– Заповядай, Диди – рече и се настани на високия стол. Старият прякор не бе даден на Страйк, както повечето хора приемаха, като иронична отправка към едрия му ръст, а идваше от "дидикой", което бе корнуолската дума за "циганин". Като го чу, Страйк усети, че омеква, припомнил си защо приятелството с Полуърт бе най-трайното в живота му.

Преди трийсет и пет години Страйк бе постъпил в началното училище на Сейнт Моус с един срок закъснение, необичайно едър за годините си и с акцент, който рязко се отличаваше от местния проточен изговор. Макар да бе роден в Корнуол, майка му го бе подбрала веднага щом се бе възстановила от раждането и бе хукнала посред нощ с бебе на ръце обратно към лондонския живот, обичан от нея, с поредицата от жилища, където се самонастаняваше, и с лудешките купони.

Какво точно бе написала Леда в бележката, оставена на кухненската маса, Страйк никога не научи. Без съмнение бе имала някакви неприятности с хазаин или гадже, а нищо чудно да бе бързала да посети особено интересен за нея музикален фестивал: вече не бе лесно да живее както ѝ скимне, като имаше две деца. Каквато и да бе причината за проточилото ѝ се отсъствие, снаха ѝ Джоун, която бе точно толкова конвенционална и подредена, колкото Леда бе лекомислена и хаотична, купи на Страйк униформа и го записа в местното училище.

Другите четири и половина годишни хлапета зяпнаха, когато той беше представен пред класа. Няколко се изхилиха, когато учителката съобщи малкото му име – Корморан. Притесняваше го тази работа с училището, защото майка му беше казала – сигурен беше в това, – че ще го обучава у дома. Опита се да обясни на чичо Тед как Леда не би искала той да ходи на училище, но Тед, обикновено тъй разбиращ, отсече категорично, че трябва да го направи, и ето как се озова сред непознати с чудат акцент. Страйк, който открай време отбягваше плача, бе седнал на старовремския чин с капак върху писалището с буца като ябълка в гърлото си.

Защо Дейв Полуърт, всепризнатият главатар на класа, бе решил да се сприятели с новото момче, той така и не обясни удовлетворително, нито дори на Страйк. Нямаше как да е от страх заради едрата фигура на Страйк, тъй като двамата най-добри приятели на Дейв бяха яки синове на рибари, а самият Дейв имаше лошата слава на побойник, чиято настървеност бе обратнопропорционална на ръста му. В края на онзи първи ден Полуърт бе станал едновременно негов приятел и покровител и си науми да впечатли съучениците им с всички причини, поради които Страйк бе достоен за уважението им: беше родом от Корнуол, племенник на Тед Нанкароу от местната команда на спасителите, не знаеше къде е майка му и изобщо не беше крив, че приказва така смешно.

Колкото и болна да бе лелята на Страйк, колкото и голямо удоволствие да ѝ доставяше гостуването на племенника ѝ, останал цяла седмица, и въпреки заминаването му на следващия ден, Джоун буквално го бе изтикала от къщи, за да отпразнува рождения ден на Малкия Дейв тази вечер. Тя отдаваше голямо значение на старите връзки и бе възхитена, че Страйк и Дейв Полуърт още бяха приятели след толкова години. Джоун броеше факта на тяхната дружба като доказателство, че е била права да го прати на училище, напук на прищевките на шантавата му майка, доказателство, че Корнуол е истинският дом на Страйк, без значение, че междувременно бе обиколил света, а сега се бе установил в Лондон.

Полуърт отпи юнашка глътка от четвъртата си бира и отсече с остър поглед през рамо към тъмнокосата жена и русата ѝ приятелка:
– Шибани туристки.
– И закъде щеше да си с твоя парк без туристите? – изтъкна Страйк. – Хайде, моля ти се, имаме си достатъчно местни посетители.
Полуърт неотдавна бе напуснал ръководния си пост в инженерна фирма в Бристол, за да работи като главен градинар в голям обществен парк недалече от брега. Имаше лиценз за водолаз, беше опитен сърфист, участник в турнирите "Айрънмен", изобщо беше страстно отдаден на всякакви спортни дейности още от дете, а годините и канцеларската работа ни най-малко не го бяха укротили.

– Значи, не съжаляваш за решението си? – попита Страйк.
– Никак дори – разпалено отвърна Полуърт. – Имах нужда отново да си изцапам ръцете, да бъда на открито. Догодина ставам на четиресет. Моментът беше сега или никога.

Полуърт беше кандидатствал за новата работа, без да предупреди жена си какво е намислил. След като му предложиха поста, напусна фирмата и си отиде у дома да постави семейството си пред свършен факт.
– Пени се примири вече, нали? – попита Страйк.
– Все така ми казва веднъж седмично как искала развод – подхвърли с безразличие Полуърт. – Но беше по-добре да я изправя пред свършен факт, отколкото да се разправяме по въпроса още пет години. Всичко се подреди чудесно. На децата им харесва новото училище, от компанията на Пени ѝ позволиха прехвърляне в офиса в Големия град. – С което Полуърт имаше предвид Труро, не Лондон. – Щастлива е, само дето не иска да си признае.