Питър Мей: "Карантина"

"Карантина" от издателство "Колибри"

"Карантина" (превод: Надя Баева) ни пренася в сърцето на Лондон във връзка с разследване на загадъчно убийство. Действието се развива в рамките на 24 часа на фона на последиците от опустошителна пандемия.

Градът е под карантина и е обявено военно положение. Върлува вирус със смъртност седемдесет процента, а прогнозите сочат, че всеки четвърти от населението ще бъде заразен. При изкоп за спешния строеж на болница е открита чанта с оголени детски кости.

На детектив инспектор Джак Макнийл му предстои последно денонощие работа в полицията и той е решен да разплете случая, оставяйки на заден план своя лична трагедия. Стремителният ритъм спира дъха и принуждава читателя да стигне по-скоро до зашеметяващия финал.

За автора

Шотландецът Питър Мей постигна същински триумф - книгите му се продават в милионни тиражи във Великобритания и по света, а трилогията за остров Луис му донесе редица награди за литература в Европа и Америка.

"Черната къща" – първата част от поредицата, – която излезе най-напред във Франция, е определена от вестник "Юманите" като "шедьовър".

Тя му спечели няколко отличия, сред които Наградата на френските читателите "Сезам" за най-добър криминален роман за 2011 година, "Книга на годината" 2011 на британския сайт за криминална литература и трилъри, както и американската награда "Бари" за криминален роман на годината за 2013-а година.

"Човекът от остров Луис" спечели голямата награда на читателите на френския ежедневник Le Télégramme и международния приз на фестивала в Коняк, Франция. Неотдавна "Колибри" издаде и трилъра "Ще те защитя", майсторски извезана история за тайните на миналото, които неминуемо изплуват.

Видеотрейлър на романа "Карантина" можете да видите тук.

Откъс

ПРЕДГОВОР

През 2005 година, когато ми бе невъзможно да открия издател нито за "Черната къща", нито за първата ми книга с Енцо Маклауд "Невероятни хора", започнах да правя проучвания за криминален роман, при който действието се развива в условия на пандемия от птичи грип.

Птичият грип, или H5N1, бе предсказан от учените навремето като вероятната следваща грипна пандемия. През 1918 година испанската треска е убила някъде между двайсет и петдесет милиона души по света, а за птичия грип – при смъртността му от шейсет процента и по-висока – се предвиждаше далеч да надхвърли този брой.

След като бях изчел немалко документи на тема испанската треска за "Змийската глава", един от моите "китайски трилъри", вече имах солидни познания в тази област. Ала те изобщо не ме бяха подготвили накъде ще се обърне проучването ми на H5N1 и какви ужаси може да докара на човечеството пандемия от птичи грип.

Започнах да си рисувам хаоса, който щеше да донесе, и как обществото, каквото го познаваме, бързо ще започне да се разпада. Избрах Лондон като място на събитията, епицентър на пандемията и град под пълна карантина. В тази обстановка работници откриват на строителна площадка на болница, която изграждат трескаво, оголените кости на убито дете. Моят детектив, Джак Макнийл, получава нареждане да разследва случая, макар вирусът да е засегнал собственото му семейство.

Написах "Карантина" в продължение на шест седмици, като стоях буден до среднощ. Романът така и не бе публикуван. Британските издателства по онова време намериха описанието ми на Лондон под обсада от невидимия враг H5N1 крайно нереалистично, нещо, което е невъзможно да се случи, макар всичките ми проучвания да сочеха, че може и още как. Тогава американско издателство откупи поредицата с Енцо Маклауд и китайските ми трилъри бяха публикувани за пръв път в Съединените щати. Фокусът ми се отклони отвъд Атлантическия океан и "Локдаун" бе пратен в папката в резервния ми електронен склад, където си остана. До този момент.

Пиша това, сврян в дома си във Франция, който ми е забранено да напускам освен при извънредни обстоятелства. Нов коронавирус, COVID-19, вилнее из света и обществото, каквото го познаваме, бързо се разпада. При все че процентът на смъртност е само малка част от този на птичия грип, на политиците им се налага да водят борба, за да контролират паниката и хаоса, предизвикани от COVID-19 по цялото земно кълбо. Паралелите с "Карантина" са ужасяващи. И ето че дойде моментът да отворя моя прашасал електронен склад и да изровя стария ръкопис, който да споделя с читателите си – стига това да ни накара да осъзнаем колко по-лоши биха могли да бъдат нещата.

Питър Мей Франция, 2020 г.

ПРОЛОГ

Писъкът ѝ отеква в мрака, излязъл през гърло, стегнато от страх. Вибрира от изпитвания ужас и би накарал косъмчетата по ръцете и раменете на всеки склонен към съчувствие смъртен да щръкнат. Ала дебелите стени на старата къща са заградили плътно ужаса на нощта и единствените уши, които могат да я чуят, са глухи за нейната участ.

Той ругае, съска и плюе в тъмното; гневен и нервиран е. Тя го чува на стълбището и знае, че е замислил да ѝ стори зло. Човекът, когото бе познавала, вярвала му бе, дори го беше обичала. Затънала е в недоумение, дави се в него. Как е възможно това? Припомня си хладния допир на дланта му до пламналото ѝ чело през онези дълги и мъчителни дни на болестта. Жалостта в очите му. Очи, в които сега горят ярост и злоба. Тя затаява дъх.

Изкачил е още едно рамо. Мисли си, че ще я намери на последния етаж, тъй че тя се промъква навън от кабинета и вижда сянката му на стълбището – отправил се е към мансардните помещения. Обръща се и хуква забързано надолу, малките крака тупкат по дебелия мокет към светлината, падаща през матираните стъкла върху пода на антрето. Отчаяни пръсти сграбчват бравата и я натискат. Ала вратата е заключена. Изход няма.

Тя замръзва, като чува крясъка му под покрива на къщата. Знае, че я е изтървал. За миг тя се колебае. От банята под стълбището има стъпала, които водят към мазето. Само че ѝ е ясно – иде ли там, ще е в капан. Има само един стар улей за въглища, водещ към алеята помежду къщите, но колкото и да е дребна, няма да успее да се вмъкне в него.

Къщата се тресе от тежките му стъпки по стълбите и когато тя се извръща в паника, озовава се лице в лице с малко момиче. Призрак в бяла нощница, с късо остригана черна коса, ококорени тъмни бадемовидни очи, лице бяло като тебешир. При гледката на детето цялата е пронизана от страх, остър и безмилостен като ножовете, за които знае, че я очакват, преди да осъзнае, че се е стреснала от собственото си отражение. Неразпознаваемо, изкривено от ужас.

– Чой! – чува го тя как изревава на стълбите и внезапно си припомня жената, която преди много месеци за пръв път ги бе развела из къщата.
Подвижният панел в стената на голямата трапезария, която никога не използваха. Бе стая, която винаги тънеше в полумрак, а през цепнатините на спуснатите капаци се редуваха да проникват дневна светлина с тази от лампи. Агентката по недвижими имоти бе отместила масичка, за да свали панела, зад който имаше врата.

Стара, боядисана в бяло врата с топка на бравата, която тя бе отворила към тъмнината отвъд. Влажно и студено, лъхащо на плесен малко скривалище с тухлени стени, където шестчленно семейство бе намирало убежище от бомбите по време на войната.

Чой не бе имала представа какво е това "Блиц", за което говореше жената, но тя им обясни, че когато германските бомбардировачи приключели над Лондон, отново правели кръг на юг и пускали неизползвания си товар върху това злочесто предградие. И щом завиели сирените, хората се втурвали като подплашени мишки в своите миши капани да се ослушват, да чакат и да редят молитви в тъмното. Чой го чува отново да изкрещява името ѝ и също като сирените преди повече от половин век това я праща бегом към трапезарията.

Бързо плъзва масичката настрани и опипва в тъмното да откачи кукичките на тъмносиния панел. Тежък е и малките ѝ ръце го освобождават с мъка. Вече го чува на първата площадка, а после стъпките му прозвучават в спалнята горе. Тя избутва панела встрани и блъсва вратата. Вътре е тъмно, обгръща я студен и влажен въздух. Тя влиза и връща панела обратно на мястото му. Няма как да го заключи отвътре и може само да се надява, че той няма да го забележи. Затваря вратата и изчезва всякакъв достъп на светлина.

Тя прикляка и обгръща тялото си с ръце, за да се стопли. Тук е толкова студено, толкова тъмно, толкова финално. Няма изход навън. Трудно ѝ е да си представи как са могли шест души да се сместят в това пространство. И в най-развинтените си фантазии не може да си въобрази какво трябва да е било да чуваш наоколо да падат бомби и да се чудиш ти ли ще си следващата жертва. Ала няма нужда от въображение, за да види в съзнанието си мъжа, когото сега чува на стълбите, или проблясващото хладно оръжие, държано без съмнение от него. Сиропиталището в Гуандун е само далечен спомен, детето, което бе тогава, представляваше друго човешко същество в друг живот. Толкова много се бе променило за шест месеца – сега те ѝ се виждаха като цяла вечност, а онзи друг живот бе само сянка от сън.

Дишането ѝ бе плитко и забързано, изглеждаше ѝ необичайно шумно. Ала през него успяваше да го чуе в предния коридор с тежките му стъпки по паркета. Гнева в гласа му, когато отново я вика по име. И после – тишина. Тишина, която се проточва от мигове сякаш до цели часове. Сега тя сдържа дъха си дълго, колкото може, защото е сигурна, че той ще го чуе. И все още тази тишина. А после тя ахва, щом чува дращенето по панела от другата страна на вратата. Сърцето ѝ бие толкова силно, та има усещането, че някой я блъска в гърдите.

Топката на дръжката се завърта и тя се притиска към стената, а вратата бавно се отваря. Силуетът му се очертава на фона на светлината от коридора, влизаща през вратата зад него. Тя вижда собствения си дъх да се издига като бяла струйка в студа, уловен от същата тази светлина. Той бавно прикляка и протяга ръка към нея. Тя не вижда лицето му, но чува усмивката в гласа му.

– Ела при татко – изрича тихо той.