Пърл Бък: "Източен вятър, западен вятър"

"Източен вятър, западен вятър" от издателство "Изток-Запад"

Гуейлан е отгледана според древните китайски традиции – майка ѝ я е научила да се подчинява на съпруга си във всичко, така, както цветето се подчинява и на слънцето, и на дъжда. Бракът ѝ е уреден още преди да се роди, но с наближаването на сватбения ден тя осъзнава, че нищо няма да е както преди.

Съпругът ѝ, учил в чужбина, следва западни идеи, които са в разрез с цялото ѝ възпитание. Въпреки красивата си външност, изтънчените маниери и покорство, Гуейлан не успява да намери път към сърцето на мъжа си – докато един ден не решава да погледне света през неговите очи, загърбвайки хилядолетни обичаи.

Постепенно започва да осъзнава, че не всичко, което идва от Запада, трябва да се отхвърля с лека ръка. Представите ѝ за традиции и модерност са разклатени и тя вижда стария Китай с други очи.

Най-голямото изпитание за установения ред обаче идва, когато брат ѝ се завръща от Америка и се опълчва на семейството си, а тя трябва да реши чия страна да вземе.

"Източен вятър, западен вятър" е първият роман на Пърл Бък, с който тя изгрява на литературната сцена, като разкрива един далечен и екзотичен свят със съпричастност и разбиране, заслужено донесли й Нобелова награда.

За автора

Пърл Бък (1892–1973) е американска писателка, живяла дълги години в Китай, чиито книги, вдъхновени от китайския бит и култура, отдавна са се превърнали в класика. Носителка е на "Пулицър" и на Нобелова награда за литература за богатото и точно описание на живота в Китай. "Императрицата" се появява на български език за пръв път.

Пърл Бък е родена в САЩ, но отраства в Китай, където родителите й са мисионери. Учи в Шанхай, след това завършва психология в Рандолф-Мейкън Уоманс Колидж в гр. Линсбърг, Вирджиния. След дипломирането си през 1914 г. се завръща в Китай и става учителка.

През 1917 г. се омъжва за мисионера Джон Бък, с когото се развежда през 1935 г. Има втори брак с издателя на произведенията си Ричард Уолш през 1935 г., след което окончателно напуска Китай и се установява да живее в САЩ.

Откъс

Като поглеждам назад, осъзнавам, че именно онази вечер съпругът ми започна да се интересува от мен. Сякаш преди това нямаше за какво да говорим. Мислите ни не се срещаха. Можех само да го гледам как се чуди и недоумява, а той изобщо не ме поглеждаше.

Когато все пак се случеше да си разменим думи, правехме го с учтивостта на хора, които са си чужди, аз му говорех свенливо, а той се обръщаше към мен с внимателна вежливост и като че ли не ме виждаше. Но сега, когато се нуждаех от него, той най-после ме видя, задаваше ми въпроси и искаше да чуе отговорите ми.

А що се отнася до мен, любовта, която трептеше в сърцето ми, прерасна в обожание към него. Никога не съм си представяла, че мъж може да се отнася толкова внимателно с жена.

Като го попитах как да освободя стъпалата си, мислех, разбира се, че само ще ми даде указания въз основа на медицинските си познания. И бях толкова изумена, когато той лично донесе тас с гореща вода и бял бинт. Срамувах се.

Никой не беше виждал стъпалата ми, откакто станах достатъчно голяма да се грижа за тях сама. Когато сложи таса на пода и коленичи да хване стъпалата ми, цялото ми тяло пламна.

– Не – рекох немощно. – Сама ще го направя.

– Не бива да се притесняваш – отвърна той. – Аз съм лекар, нали знаеш?
Въпреки това отказах. Тогава той ме погледна решително в очите.

– Гуейлан – каза сериозно, – знам какво ти коства да направиш това за мен. Нека ти помогна с каквото мога. Аз съм твой съпруг.

Без да кажа нито дума, аз отстъпих. Той хвана стъпалото ми и внимателно свали обувката и чорапа, след което размота вътрешния плат. Изражението му беше тъжно и строго.

– Как само си страдала! – промълви тихо и нежно. – Какво нещастно детство – и всичко това напразно!

Като го чух, очите ми се напълниха със сълзи. Той смяташе всичките ми саможертви за безполезни и дори изискваше нова саможертва!

След като краката ми бяха накиснати и бинтовани отново по-хлабаво, се започна непоносимо страдание. Освобождаването беше почти също толкова болезнено, колкото бинтоването. Свикнали със стягането, стъпалата ми постепенно се разтегнаха малко и кръвта започна да циркулира.

Понякога през деня дърпах превръзките и ги разхлабвах, за да ги омотая по-здраво и да облекча болките си, но след това се сещах за съпруга си, знаех, че вечерта ще разбере какво съм направила, и отново ги слагах както си бяха. Изпитвах известно облекчение само когато седях на стъпалата си и се поклащах напред-назад.

Вече не ме беше грижа как изглеждам за съпруга си, нито проверявах в огледалото дали видът ми е поне свеж и спретнат. Вечер очите ми бяха подути от плач, а гласът ми беше дрезгав от хлипането, което не можех да овладея. Странно, че красотата ми не го развълнува, но злочестината ми го трогна! Утешаваше ме като дете.

Често се вкопчвах в него, без да осъзнавам в мъките си кой е и какъв е.

– Ще изтърпим това заедно, Гуейлан – успокояваше ме. – Тежи ми да те гледам как страдаш. Опитай се да мислиш, че го правиш не само за нас, но и за другите – протест срещу остарял и вреден обичай.

– Не – изхлипах, – правя го само заради теб – за да съм модерна жена!

Той се засмя и лицето му се разведри леко както по време на разговора му с онази жена. Това беше моята награда за болката. След това нищо не изглеждаше чак толкова трудно.

И наистина, докато плътта оздравяваше, започнах да опознавам нова свобода. Бях млада и стъпалата ми бяха силни. Стъпалата на възрастните жени често изсъхват и понякога дори окапват. Но моите бяха само изтръпнали. Вече се движех по-свободно и ми беше по-лесно да се качвам и да слизам по стълбите.

Цялото ми тяло като че ли заякна. Една вечер изтичах, без да се замислям, в стаята, където съпругът ми четеше. Той вдигна очи изненадан и на лицето му се разля усмивка.

– Тичаш? – възкликна. – Добре, значи най-лошото е минало и горчивата чаша е изпита.
Погледнах стъпалата си изненадано.

– Но още не са толкова големи, колкото тези на госпожа Лиу – казах.

– Не, и няма и да станат – отвърна той. – Нейните са естествени. Твоите няма да пораснат по-големи, отколкото са сега.

Малко се натъжих, че стъпалата ми никога няма да са големи като нейните. Но измислих решение. Тъй като всичките ми бродирани обувки вече бяха безполезни, си наумих да си купя нови кожени като на госпожа Лиу. На следващия ден отидох със слуга в магазин и купих чифт обувки с желания от мен размер.

Бяха с пет сантиметра по-дълги от стъпалата ми, но натъпках върховете им с памук. Когато ги обуех, никой не можеше да предположи, че стъпалата ми са били бинтовани.
Нямах търпение да се явя с тях пред госпожа Лиу и попитах съпруга ми кога бих могла да ѝ гостувам на свой ред.

– Утре ще отидем заедно – предложи той.

Изненадах се, че искаше да излезе на улицата с мен. Това със сигурност не е според обичая и се засрамих, при това немалко, но вече свиквах, че той прави странни неща.
На следващия ден отидохме в дома ѝ и съпругът ми се държа много мило с мен в нейно присъствие. Вярно, веднъж или два пъти много ме обърка, като например когато ме накара да вляза преди него в стаята, където беше госпожа Лиу. Тогава не знаех какво означава това.

След като се прибрахме, той ми каза, че такъв е западният маниер.

– Защо? – попитах. – Защото там мъжете стоят по-долу от жените, както съм чувала?

– Не – отговори той, – няма такова нещо.

След това ми обясни, че е обичай, въведен от стара система на обноските, водеща началото си от древни времена. Изумих се. Не знаех, че има други древни цивилизовани народи освен нашия. Но изглежда, че чужденците също имат история и култура и не са пълни варвари. Съпругът ми ми обеща да ми прочете книги за тях.

Легнах си щастлива. Интересно беше да съм малко по-модерна. Не само че през деня бях носила кожените си обувки, но и не бях гримирала лицето си, нито бях сложила украшения в косата си. Много приличах на госпожа Лиу. Сигурна съм, че съпругът ми го забеляза.