Оливър Сакс: "В движение. Един живот"

"В движение. Един живот" от издателство "Изток-Запад"

Оливър Сакс е сред най-влиятелните популяризатори на науката, фигура от ранга на Карл Сейгън, Ричард Докинс, Стивън Пинкър…

С изключителна проницателност, с дълбоко разбиране и любов Оливър Сакс разбулва загадъчната микровселена на човешкия мозък, която крие загадки не по-малко завладяващи от пулсарите, черните дупки и гравитационните вълни.

Мозъкът е именно онзи орган, чрез който, по думите на Карл Сейгън, Вселената познава сама себе си. Онзи орган, където броят на връзките между невроните надвишава звездите в познатата Вселена.

"В движение" е автобиографична книга, запечатала историята на един богат на събития, плодоносен и удовлетворяващ, но също така белязан от превратности, самота и лутания живот.

Заглавието синтезира може би най-характерното за същността на Оливър Сакс – непрекъснатото движение, развитието във всеки един аспект: физически, творчески, духовен.

Най-напред се откроява движението в пространствен план. Сакс е страстен мотоциклетист, непрестанно пътува – кръстосва САЩ, Канада, Европа и Австралия, – винаги любопитен към света и хората.

Безкрайно интересен е и творческият му път – развитието на научните му интереси, откритията и напредъкът в работата му като терапевт и писател. С неприсъщи за множество мемоари кураж и искреност Оливър Сакс споделя най-съкровени факти от личния си живот.

Благодарение на разказваческия си талант, усета към добрия сюжет, богатия си и нюансиран писателски стил и умението да отсява важното и да го поставя в точния контекст, Оливър Сакс е превърнал историята на своя живот в четиво, неотстъпващо по въздействие на добър роман.

За автора

Оливър Уолф Сакс (1933–2015) е британски невролог, натуралист, историк на науката и писател. Роден е във Великобритания, където и завършва образованието си, но основно работи в Съединените щати. Смята, че "мозъкът е най-невероятното нещо във Вселената".

Става известен със своите бестселъри, които описват клинични случаи както на неговите пациенти, така и на собствените му разстройства и необичайни преживявания, като някои от книгите му са адаптирани за пиеси, игрални филми, анимационни късометражни филми и музикални класически произведения.

След като получава медицинската си степен от "Кейънс Колидж", Оксфорд, през 1960 г., кара стажа си в болница в Мидълсекс (част от университетския колеж в Лондон), преди да се премести в САЩ, където започва работа в болница в Сан Франциско.

През 1965 г. се премества в Ню Йорк, където получава стипендия по неврохимия и невропатология в Медицинския колеж "Алберт Айнщайн". След като осъзнава, че невроизследователската кариера не е за него, през 1966 г. започва да работи като невролог в болница "Бет Ейбрахам" в отделението за хронично болни в Бронкс.

Там лекува група пациенти с летаргичен енцефалит, които не могат да се движат сами от десетилетия. Лечението на тези пациенти е описано в една от най-известните му книги "Пробуждания", по която е направен и едноименният филм с Робин Уилямс и Робърт Де Ниро.

В периода 1966–1991 г. е бил неврологичен консултант в различни социални домове в Ню Йорк (особено такива за бедни хора), в болниците и в психиатричния център в Бронкс.

Сакс е автор на множество книги, преведени на повече от 25 езика, които стават международни бестселъри, Той публикува и стотици статии не само за неврологични заболявания, но и за история на науката, естествената история и за природата.

Неговите идеи намират трибуна в някои от най-престижните медии. "Ню Йорк Таймс" го нарича "поет-лауреат на съвременната медицина" и "един от големите клинични писатели на XX век". Книгите му включват детайлни разкази за преживяванията му с неговите пациенти и тяхното лечение.

Освен с информативност и задълбоченост, книгите му се отличават с красив стил на писане и богат език, което ги превръща от научни трудове във високо-художествени произведения.

Оливър Сакс е почетен доктор на повече от дузина университети, между които са Оксфордският университет, Нюйоркският медицински колеж и др. Удостоен е с Ордена на Британската империя за постиженията си в областта на медицината.

Откъс

КАНАДА: ПАУЗА (1960)

Как само се движех! Пропътувах почти пет хиляди километра за по-малко от две седмици.

Цари тишина – тишина, каквато никога през живота си не съм чувал. Скоро отново ще потегля и вероятно никога няма да спра.
Излегнал съм се на една високопланинска ливада на повече от 2400 метра надморска височина. Вчера се мотах близо до нашата хижа с три дами ботанички от Калгари – високи и яки като амазонки – и научих от тях имената на много цветя.

Ливадата беше превзета от цъфтящи планински камасии, подобни на огромни глухарчета – пламнали и сякаш плаващи на утринното слънце. Индиански четки – от бледокремави до яркоалени. Соландри, планински лалета, валериани, потайничета, извити пропадничета и вонящи мухоловки (две от най-прелестните цветя, въпреки имената).

Арктически малини и ягоди, които рядко дават плод; трилистни ягоди, които улавят и задържат в центъра си проблясващи капчици роса. Сърцевидни арники, орхидеи калипсо, петолистници и аквилегии. Ледникови лилии и алпийски великденчета.

Някои от скалите са покрити с блестящи лишеи, святкащи отдалече като скъпоценни камъни; върху други са скупчени сукулентни тлъстиги, които похотливо пръскат, когато ги натиснеш с пръст.

Ние сме много над територията на величествените дървета. Има много храсталаци – върбови и хвойнови, боровинки и бизонови ягоди, – но от дърветата на тази височина има единствено лиственици – с техните непорочно бели стволове и падащи иглички.

Има лалугери, кръглоухи планински зайци, обикновени и ивичести катерици, а и по някой мармот в сянката на скалите. Свраки, коприварчета, мушитрънчета и дроздове. Мечки в изобилие – черни и кафяви, макар че гризли се срещат рядко. Елени и лосове на по-ниско разположенитепасища. Мярнах едно огромно крило, затъмнило слънцето, и веднага разбрах, че това е белоглав лешояд от Скалистите планини.

Все по-високо и по-високо – животът изчезва, всичко става еднообразно сиво и отново мъховете и лишеите са царете на творението.
Вчера бях в компанията на Професора, неговото семейство и един приятел – "Стария Маршал", – когото той наричаше "братко" и двамата наистина изглеждаха като братя, макар да бяха само приятели и колеги. Яздихме заедно до огромно планинско плато, което бе толкова високо, че гледахме отгоре масивните купести облаци около нас.

– Тук човекът не е променил нищо! – извика Професора. – Само е поразширил козите пътеки.

Нямах думи за това усещане, а и никога по-рано не съм го имал. То идваше от съзнанието, че си много далеч от цялото човечество, съвсем сам в близките хиляда и петстотин квадратни километра. По-късно се спуснахме – конете ни внимателно си пробиваха път сред ниската растителност – към поредицата ледникови езера с техните странни названия: Сфинкс, Скарабей и Египет.

Като пренебрегнах предупрежденията им да се пазя, съблякох мокрите си от пот дрехи, гмурнах се в чистите води на Египет и изплавах по гръб. От едната ми страна се издигаха Фараонските планини с гигантски йероглифи по старите им лица; от другата обаче всички върхове бяха безименни – и дано си останат такива.

На връщане минахме покрай пълен с гладки морени ледников басейн.
– Само си представете! – извика Професора. – Тази невероятна купа е била пълна с лед на дълбочина около 90 метра. И когато ние и нашите деца умрем, от наносите ще поникнат семена и над тези камъни ще се надвеси млада гора.

Тук пред вас е сцената на една геологична драма, миналото и бъдещето присъстват в настоящето, което усещате, и всичко това – в рамките на едно-единствено човешко поколение и една човешка памет.

Хвърлих поглед към Професора – малка фигурка, изправена пред двестаметровата каменно-ледена стена; абсурдна със своите видели всичко шапка и панталони и въпрекитова изпълнена с достойнство и власт. Гледаш мощта на лед­ниците и потоците, а тя е нищо в сравнение с мощта на това гордо насекомо, което ги наблюдава и разбира.

Професора беше чудесен компаньон. На чисто практическо равнище той ме научи да разпознавам ледниковите циркуси и различните видове морени; да разчитам следите на лосовете и мечките и опустошенията от таралежите; да изследвам терена за блатиста или нестабилна почва; да запомням ориентирите, така че никога да не се губя; да забелязвам зловещите, прилични на лещи облаци, които вещаят чудовищни бури.

А познанията му бяха огромни и може би всеобхватни. Той говореше за право и социология, за икономика; за политика и бизнес, реклама; за медицина, психология и математика.

Никога не бях срещал човек, който да е в толкова дълбока връзка с всеки аспект от своето обкръжение – физическо, обществено, човешко; и при това обогатен от присмехулните прозрения на собствения си ум и мотиви, които уравновесяваха и правеха лично всичко казано от него.
Запознах се с Професора предната вечер и му доверих историята на моето бягство от семейството и страната и колебанията си дали да продължа с медицината.

–Избраната ми професия! – възкликнах горчиво. – Други хора ми я избраха. Сега искам само да бродя и да пиша. Мисля да стана дървар за една година.

– Забрави! – лаконично каза Професора. – Ще си прахосаш времето. Иди да видиш медицинските колежи и университети в Щатите. За теб са Щатите. Никой не те принуждава. Ако си добър, вървиш нагоре. Ако не те бива, скоро ще го разберат...

...Сега пътувай, колкото можеш – ако имаш време. Но пътувай правилно – така, както пътувам аз. Аз винаги чета и размишлявам за историята и географията на мястото. Виждам хората от тази гледна точка, поставени в социалната рамка на времето и местоположението. Вземи например прериите; отидеш ли в тях, ще си пропилееш времето, освен ако не познаваш сагата на фермерите, влиянието на закона и религията в различни времена, икономическите проблеми, трудностите на общуването и резултатите от успешните минерални находки...

...Забрави за лагерите на дърварите. Иди в Калифорния. Виж секвоените гори. Виж мисиите. Виж Йосемити. Виж Паломар – това е върховно изживяване за интелигентния човек. Веднъж разговарях с Хъбъл и открих, че той познава из основи правото. Знаеш ли, че преди да се обърне към звездите, е бил адвокат? И непременно иди в Сан Франциско! Това е един от дванайсетте най-интересни градове в света. В Калифорния има огромни контрасти – най-голямото богатство и най-чудовищната нищета. Ала навсякъде има красота и възможности. Прекосил съм над сто пъти Америка по всички възможни начини. Видял съм всичко. Ако ми споделиш какво желаеш, ще ти кажа къде да отидеш. Е, какво ще речеш?

– Парите ми са на свършване!

– Ще ти дам назаем колкото ти трябват и можеш да ми ги върнеш, когато ти е удобно.

До този момент Професора ме познаваше от един час.
Професора и Маршал обичаха Скалистите планини и от двайсет години ги посещаваха всяко лято. На връщане от езерото Египет те ме поведоха извън пътеката и навътре в гората, докато стигнахме до ниска тъмна хижа, полузаровена в земята. Професора изнесе кратка просвещаваща лекция:

– Това е хижата на Бил Пейто. Освен нас само трима души на света знаят къде се намира; официално се води унищожена от пожар. Пейто е бил номад и мизантроп, голям ловец и наблюдател на дивия живот, а също и баща на безброй копелета. На негово име са кръстени едно езеро и една планина. През 1926 г. го нападнала някаква бавно протичаща болест и най-накрая вече не можел да живее сам. Спуснал се на кон до Банф – див и легендарен странник, за когото всеки знаел, но когото никой не бил виждал. Скоро след това умрял.

Приближих потъмнялата и гниеща хижа. Вратата ѝ висеше настрани и аз разчетох едва видимия надпис: ВРЪЩАМ СЕ СЛЕД ЧАС. Вътре видях готварските му принадлежности и древни сладка, минералните му образци (той имал малка мина за талк), откъси от дневника му и "Илюстрейтид Лондон Нюз" от 1890 до 1926 година.

Моментално напречно сечение на един човешки живот, чисто срязано отобстоятелствата. Сетих се за "Мари Селест". Вече бе вечер, а аз бях прекарал целия ден в излежаване на онази просторна ливада, дъвчейки тревички и взирайки се в планините и небето. Бях размишлявал и почти бях изписал тефтерчето си.

Лятна вечер у дома. Залязващото слънце осветява ружите и колчетата за крикет, забити в поляната зад къщата. Петък е, а това означава, че майка ми ще запали свещите за шабат и докато пази с шепи пламъчетата да се разгорят, ще промърмори тиха молитва, чиито думи така и не научих. Баща ми ще отпие от една малка чаша и вдигайки виното, ще благодари на Бога за плодородието.

Подухнал е слаб ветрец, който най-накрая нарушава дългото спокойствие на деня и предизвиква неспирно потреп­ване на тревата и цветята. Време е да стана и да тръгна – далеч оттук и отново на път. Не си ли обещах, че скоро ще бъда в Калифорния?