Нов роман свързва кръстоносните сражения с войната в Сирия

Новият роман на Йордан Колев „Хилядолетната битка: Лабиринт“ (изд. Книгомания) вече е на книжния пазар.  Томчето от 300 страници съчетава в сюжета си две линии: съвременна – с героите Борис и Невена, и тази с перипетиите в мисията на средновековния рицар Ромен де Валоа.

Ромен де Валоа е рицар от Ордена на храма. Годината 1187-а е съдбоносно време за християните в Светите земи след битката при Хатин и падането на Йерусалим. Той трябва да изпълни Завета и да предотврати най-страшното – победата на мюсюлманските орди на Саладин, за да оцелее Вярата. В този исторически роман за Доброто и Злото обаче има и „българска следа“, а събитията от XII столетие ще отекнат в XXI век. Със своя талант на разказвач и ярко въображение Йордан Колев ще ви поведе в лабиринта на „Хилядолетната битка“.

Тамплиерът Ромен де Валоа търпеливо понася жегата и болката от своите рани. За него е без значение, че бялото наметало с кръста не помага кой знае колко срещу палещото слънце, а дебелият гамбезон под ризницата му вече е подгизнал от пот. Жажда мъчи и Бо, любимия му дестриер. Но кон и ездач са се слели в бойна машина, очаквайки сигнала за атака. Датата е 4 юли 1187 година, а вражеските пълчища се предвождат от самия Саладин! Още миг и ще потекат реките от кръв, за да размесят пустинния прахоляк с „все още пулсиращите вътрешности от разпрани търбуси в лепкава каша под нозете на хора и животни“. А звънтенето на мечовете, ятаганите и копията ще се добави към писъците на ранените и на обречените...

 Картината от сражението в началото на „Хилядолетната битка: Лабиринт“ е толкова ярка и наситена с цветове, звуци и миризми, че буквално не оставя избор на читателя – той остава здраво впримчен в събитията отпреди девет века. Но само няколко страници по-късно ще трябва да се пренесе от тогавашна Галилея в днешна България. И да затаи дъх заедно с Невена, надничаща в лаптопа за недовършения роман на любимия си Борис. А бъдещата книга на нейния приятел разказва за същите кръстоносци от първата глава на „Хилядолетната битка: Лабиринт“, строени върху конете си преди кървавото сражение за Хатин. Но дали само това е връзката между двете основни линии в сюжета?

Защо Борис сънува кошмари с отсечени глави, защо се събужда с белег на врата, защо не помни как го е получил? Има ли скрита причина да се интересува още от дете какви са били тамплиерите?

По-нататък ще има още обрати и пресечни точки между епохите. Тайна средновековна мисия ще даде смисъл на живота на единия герой и ще се окаже ключова за другия, а кръстосването на мечовете от чиста литература на исторически фон ще се превърне в подтик за присъединяване към снайперистите в съвременна Сирия...

Но нека да не издаваме всички изненади в новия роман на пилота Йордан Колев, чието име нашумя още след издаването на предишния – „Кацането“ (2019). Тогава писателят Владимир Зарев не пропусна да отбележи качествата на книгата, която „щастливо обединява екшъна с достойнствата на психологическата проза“.

И в „Хилядолетната битка: Лабиринт“ стилът пак е много динамичен, а езикът – цветист и богат; има ги отново и верният усет за драматичното, и прецизността в детайлите. Но авторът вече е по-смел в избора на тема, отдалечавайки се от най-близкото и познатото. По някое време и на героя Борис му се налага да лети със самолет, но това е кратък епизод в наситения с приключения нов роман на Йордан Колев, поредно доказателство за таланта му на роден разказвач.

А за онези, които ще си кажат, че тамплиерите и тайните общества са прекомерно експлоатирана тема, така че едва ли може да се добави нещо интересно по нея, ще поясним – „Хилядолетната битка: Лабиринт“ е поне едно ниво над обичайното впускане в мистиката около Ордена на храма. Тук и „българската следа“ е повече от любопитна подробност, защото става част от чудесната идея на Йордан Колев да ни покаже жестокостта на войната от различни времеви ракурси.

Въпреки че темата дава голяма свобода при вплитането на фантазии и легенди в тъканта на историческите събития, авторът не си е позволил нито за миг да бъде небрежен към описанието на фактите. За всичко, свързано със Средновековието и Изтока, се е съветвал с видния арабист Борис Жогов, а за ездата и поведението на конете – с  доц. Юри Вълев от НСА и други негови колеги. Проверени при специалисти са и всички термини от сферата на оръжията, компютрите, медицината. Така че когато Борис е ранен тежко на финала, читателят получава и обоснована диагноза, и надежда за още по-интересно развитие на сюжета в следващия том от „Хилядолетната битка“.

 

За автора

Йордан Колев е потомствен пилот – като главен щурман на БГА „Балкан“ (1972–1985) неговият баща Йордан Колев-старши има значителен принос за развитието на въздушния транспорт в България. Синът лети в гражданската авиация от 1987 г., а да пише и превежда започва през 90-те години. През 2015 г. Владимир Зарев публикува три негови разказа в списание „Съвременник“. Това слага началото на тяхното приятелство – прочутият български писател оказва изключително влияние върху творческото развитие на Йордан. Следва публикуването на пътеписа „От Рио до Кейптаун“ (2017). Книгата е базирана върху преживяванията на автора по време на единствената околосветска ветроходна регата за аматьори. Личният опит е от значение и при написването на следващата му книга – романа „Кацането“ (2019), който пресича съдбите на пътници и екипаж от аварирал самолет.

„Хилядолетната битка: Лабиринт“ засяга по нов начин теми, които вълнуват  любителите на историческата литература. Четенето продължава да е сред предпочитаните занимания в свободното му време – наред с гледането на Формула 1, карането на мотор и плаването на ветроходна яхта.

 

 

Откъс

ГЛАВА I

Вярата иска кръв

4 юли 1187 година от Христа

 

Жега. Адска жега…

Най-тежкото наказание беше слънцето. Дори стрелите на неверниците бяха по-малко предизвикателство. Под шлема си той имаше мек и фино изтъкан наглавник, който не му носеше никакво облекчение. Все едно бе нахлупил желязото направо от пещта на ковача! Бялото наметало също не помагаше. Дебелият гамбезон под ризницата му подгизна от пот.

През него се усещаше паренето от всяка брънка метал.

Ромен де Валоа неволно прекара ръка през лицето си в безсмислен опит да намали мъката – очите му смъдяха от солта.

Но само чу звука, когато метална плочка от ръкавицата дрънна в ръба на шлема. Той опита да оближе напуканите си устни, ала подпухналият и удебелен от жаждата език остана залепен за небцето. Зъбите му скърцаха от прахта, но не успя да я изплюе. За последно накваси уста при изгрев-слънце предишния ден, когато източи няколко вмирисани капки от своя мях.

Оръженосецът прибра ненужната вещ с наведени очи.

Сутринта накара момчето да даде останалата във ведрото вода на Бо, любимия му дестриер*. Но животното продължи да ближе сухата кожа на меха и да протяга език дори докато му го сваляха от главата…

Бо потръпна под него. Тамплиерът наведе поглед. Цветът на кръста върху прашното и раздрано наметало се губеше в петна и алени пръски. Отляво липсваше последната връзка – там, където на бедрото, изпод разкъсаните брънки на ризницата и кожените гащи, сълзеше кръв. Целият му крак пулсираше, но Ромен не усещаше болката. След като отстъпиха при втората неуспешна атака, ординарецът препика раната и я намаза с кал, размесена с плюнка, пепел и билки.

Само че разрезът беше дълбок и това не помогна.

Конят опъна шия и размърда уши. Ромен стегна крака и го поглади по мократа от пот шия. Ръкавицата му неволно закачи остатъка от стрелата, забита в плешката на Бо, а жребецът изцвили от болка. Ромен я бе откършил веднага, щом го уцели на два пръста под седлото. Конярят щеше да се погрижи за Бо по-късно.

За пореден път прозвуча сигнал за опасност. Ромен погледна назад, към върха. Палещите слънчеви лъчи го заслепиха, но той все пак мерна черния флаг с голям жълт триъгълник. Веднага се обърна на изток и потърси опасността. Малък отряд от неверници препускаше към тях. Копиеносците с големите щитове и спешените рицари, останали без коне, започнаха организирано да се спускат надолу по хълма. Трябваше да направят заслон достатъчно далеч от основните сили на войската – или по-точно от остатъците от нея. Леките конници на врага щяха да изстрелят по един колчан стрели, ако успееха да се приближат достатъчно. Плътните свистящи рояци безраз-

борно раняваха или убиваха и хора, и животни.

През последните дни Саладин (Бог да го убие) успешно използваше тази тактика, за да бави и деморализира изтощените си противници. Нямаше смисъл да преследват стрелците на бързите арабски коне, достатъчно беше да не им позволяват да се приближат на разстояние за стрелба. На залез преди два дни заслонът изостана неразумно далеч от рицарската конница и докато бароните реагират, мамелюците се разделиха на два отряда. Половината слязоха от конете и под погледа на ужасените християни след кратка и яростна битка изклаха до един техните събратя. После цяла нощ неверниците нагло обикаляха лагера със запалени факли и набучени на копия глави. Зловещото шествие се съпровождаше от думкане на тъпани, пищене на зурни и дивашки крясъци. Изтощена от безмилостното слънце и жаждата, обединената войска на Йерусалимското кралство пак осъмна без сън и почивка.

За храбростта и издръжливостта на Ромен де Валоа се носеха легенди сред свои и чужди. Неговата вяра в Бога бе непоколебима, а душата – чиста като света вода. Но тялото му носеше десетки белези от малки и големи сражения. Беше изгубил много кръв и сега се чувстваше смазан от умора.

 Само вярата го окриляваше.

Полето и малките оврази под Хатин* бяха задръстени от насечените и обезобразени трупове на хиляди врагове, техните коне и оръжия. От сутринта и близо 800 братя от четирите ордена, заедно със стотици обикновени воини, легнаха на кървавата земя, а душите им заслужено отлетяха в рая. Ромен знаеше, че рано или късно него ще го сполети същото.

Беше готов, уверен, че изпълнява дълга си. Както бе убеден, че днес мамелюкските орди ще бъдат победени.

Водата на Галилея чакаше на една езда разстояние.

Християните в обсадена Тиберия** се нуждаеха от помощ. Крепостта беше пълна с жени, деца и немощни старци от съседните селища. Сигурно тях кръвожадните неверници на Саладин щяха да изколят като овце, стига да им паднеха в ръцете.

Рицарят проследи внимателно атаката на противника в подножието на хълма. Мюсюлманите показваха признаци на колебание, а може би и страх; те също бяха уморени. Тежаха на седлата, в действията им се усещаше дезорганизация. Започнаха да пускат стрелите прекалено отдалеч. Но поне бяха пили вода до насита…

Ромен потисна жаждата и болката, втренчи се в конниците. Нещо в поведението им го дразнеше, не му даваше мира.

Отначало се зачуди какво, но не след дълго реши, че не са точно това, което изглеждат. Болшинството държаха юздите в зъби – както правеха елитните воини на Саладин. Обръщането на посоката ставаше леко и естествено, но майсторската езда не съответстваше на безразборната стрелба.

В този миг Ромен мерна заблудена стрела. Тя се заби на стотина стъпки, зад малък храст. Видя я, защото върхът ѝ блесна точно преди да промуши растителността.

Ромен свирна на един от пажовете наблизо и посочи:

– Тичай до онзи храст, втория отдясно. Виждаш, нали?

Зад него падна стрела. Донеси я!

Пажът кимна, наведе глава и се втурна към целта. Почти веднага я намери и енергично се заизкачва обратно.

Стрелата беше лека и евтина. Даже имаше незначителен, но доловим дисбаланс заради грубо кованата глава. Валът ѝ беше по-тънък от този на стрелата, която рани Бо. Ромен я стисна здраво и я прекърши с пръстите на дясната си ръка.

Никога не би пробила ризницата му! Дори от десет стъпки.

В този момент откъм върха се понесе басов звук на рог.

Сигналът мигновено бе подет от втори, трети... Атака! Трябваше да се приготвя. Съмненията, каквито и да бяха те, минаха на заден план. Тамплиерът затвори очи, наведе смирено глава и се помоли на Господ за твърд и силен хват на меча, да срази колкото може повече неверници и ако ще умира, смъртта му да е бърза. И дано да не се изплаши, когато Онази с косата се изправи с гнусното си лице срещу него!

Ромен накара оръженосеца да натегне колана на стремената, намести ремъка на шлема под брадата, прекръсти се и пое новото копие. Юношата се взря в него със сълзи на очи.

Разликата във възрастта им беше по-малко от десет години, но за Пиер господарят бе божество, баща, брат... Всичко.

Не, това не са сълзи на обречен, реши Ромен. Съзря особен, някак трескав и налудничав огън в тези доскоро детски очи. Рицарят се наведе за няколко окуражителни думи:

– Ще ги победим! Ще се върна, без съмнение. Довечера ще се къпеш в Галилея!

– Аз не за това, господарю. Искам да съм до теб и до другите братя!

– Ще дойде и това време. Неверници – дал Бог… Босиo!

– Босиo, господарю!

 

***

Ромен яздеше в средата на десния фланг. В първата редица.

Придвижваха се бавно и внимателно към подножието на хълма. Двата заслона от пешаци плуваха в маранята пред погледа му. Макар да бяха все още в походен строй, кръстоносците се придвижваха организирано и стегнато, с изправени копия и прибрани мечове. Мнозина бяха накичени с прашни и раздърпани кървави превръзки. Някои седяха неестествено килнати или наведени по седлата заради болката и пресните рани от двете атаки, завършили с безразборно клане и отстъпление.

Отстрани яздеха тамплиери – братята. Чак далеч отвъд средата се виждаха хоспиталерите. Още по-нататък трябва ше да са лазаряните, арагонците и дворяните от Йерусалим.

Над пооределия строй се чуваше само подрънкването на оръжията и броните, почукването на стремената, чаткането на подковите в каменистата, обгорена от слънцето земя. Носеха се облаци фина, лепкава, проникваща навсякъде прах, вдигната от стотици копита.

Всички мълчаха. И хора, и коне. Сякаш усещаха съдбоносното значение на последната атака. Друга нямаше да има.

Мъжете до един вярваха, че победата е неизбежна. Християнската армия от десетилетия не помнеше поражение!

Ромен се завъртя назад в седлото и потърси с очи Истинския кръст*. Светинята беше недалеч от последната редица тежковъоръжени конници. Миг по-късно отблясъците от златния обков скриха повечето детайли на гледката наоколо.

Тамплиерът продължи да се взира, докато подутите му от прах и пот очи не се напълниха със сълзи. Тогава наведе глава смирено, вдигна ръка и отново се прекръсти.

И неверниците имаха свой бог. Сигурно мнозина от тях бяха още на колене, със забити чела в напуканата и жадна за кръв земя… Но неговата вяра, Христовата вяра, единствено правата – тя бе най-силното му оръжие. И затова тя, вярата, щеше и днес да го преведе през тежкото изпитание. „Господи, води неотклонно ръката ми!“ На равното конницата почти спря, за да могат двата заслона да се престроят и да заемат местата си в пешия строй. Докато чакаха, пръстите на Ромен неволно потърсиха меха за вода.

Спомни си, че отдавна го бе дал празен на ординареца, едва като напипа мястото му на седлото. Преглътна и поглади гривата на Бо. Конят не отвърна на успокояващия жест на своя ездач.

Слънцето бе слязло на две педи от хоризонта зад тях, когато някой в далечината извика с пълно гърло: „Водаааа!“.

Ромен се взря напред, но не видя нищо такова сред лудешкия танц на каменистото поле в талазите горещ въздух. Все пак бяха минали около левга* от подножието на хълма и някой с по-остро зрение би могъл да зърне Галилея…

– Вода, вода! – гласът беше на друг ездач, близо до мястото на първия.

Левият фланг започна да увеличава скоростта. Ромен не повярва на очите си! Врагът се криеше наблизо и беше лудост да избързват пред пехотата. Бароните не си даваха сметка какво правят! Той пришпори Бо с нежелание – не биваше да изостава. Много бързо всички преминаха от ходом в събран тръс. В този момент се чу сигнал за изтегляне на фланговете…

Атаката започваше. Умората, жаждата и близостта на крайната цел бяха надвили разума. Някой си бе наумил, че след тежките загуби от сутринта Саладин се е отказал...

Бароните продължиха с безумството. Не след дълго те преминаха в галоп и започнаха да изпреварват изрядния строй на тамплиерите. Копията им се източиха напред. Тътенът от копитата заглушаваше всичко. Никой вече не можеше да чуе команда. А облаците прах, които горещият вятър завихряше почти успоредно на строя, ограничаваха видимостта до двайсетина стъпки. Рицарите около Ромен инстинктивно уплътниха редицата, Ромен на няколко пъти закачи стремето

на ездача отляво. Лавината от плът и метал се понесе неудържимо към Галилея. Земята сякаш поддаваше под тежестта на огромните коне и натоварените с желязо кръстоносци.

– Босиo! Босиo! Мили Боже! Помогни! – Ромен де Валоа редуваше бойния вик на тамплиерите с най-искрени молитви.

Сърцето му сигурно щеше да изхвърчи, ако гръдният кош не беше стегнат в тежка желязна плетеница. Бо пръхтеше и пръскаше пяна, едва докосвайки с копита изранената земя.

Двамата се сляха в перфектната бойна машина, като стотици братя около тях.

Вятърът рязко смени посоката. Мамелюците приближаваха от страната на бароните, с идея да се вклинят между тях и изостаналите пешаци на кръстоносците. Саладин правилно атакуваше фланга на недисциплинираните, горделиви и далеч по-неумели аристократи. Неверниците наричаха

тамплиерите „шайатин“ и толкова се страхуваха от тях, че когато ги пленяваха (обикновено тежко ранени), показно ги обезглавяваха още на бойното поле. С тази тактика държаха и слънцето отдясно, така оставаха минимално заслепени.

Скоро конниците започнаха да различават в далечината барбакана на Тиберия. Ромен първо почувства и едва след това забеляза, че на левия фланг бойният ред е разкъсан. Посилните и щадени досега коне бясно препускаха напред към водата. Той обърна поглед назад, но не видя нищо освен облак прах. Това за малко щеше да му коства живота.

Миг по-късно рицарите стремглаво се втурнаха в плитък овраг и в далечния му край срещу тях изникна гора от копия.

Засада! Ромен прецени ситуацията за време, колкото два-три бързи удара на сърцето. Нямаше как да спрат. Той пришпори коня, за да го подготви за скок. Препятствието бе смъртоносно, но силно и подвижно животно като Бо можеше да го преодолее. И без това копията срещу тях бяха наведени почти до земята, в противен случай пехотата можеше да бъде лесно изтласкана, стъпкана и посечена от кръстоносците.

За Ромен скокът продължи цяла вечност. Още докато прелиташе над блестящите остриета, пред очите му изскочи гол до кръста великан. С липсващи предни зъби, насечено от белези лице, издути вени по огромните ръчища и грозна гримаса на чудовище от преизподнята. Но не можа да впечатли тамплиера. Той инстинктивно следеше дъгата на нащърбената секира с дръжка от поне три лакътя.

Единственото око на великана потърси и намери погледа на Ромен. Първият им сблъсък беше невидим, само между волята на единия и на другия. После рицарят направи финт, навеждайки се надясно и мълниеносно прехвърли през глава копието.

Великанът се поколеба за миг и докато разбере какво се случва, загуби от инерцията. Ромен го наниза като шопар на шиш. Ударът му беше толкова силен, че прекърши гръбнака на врага и го

закова на място в земята. Секирата безопасно прелетя под ноздрите на Бо. От гърдите и устата на умиращия великан плисна кръв, очите му се изцъклиха и той издъхна. Ромен извади меча, обърна Бо назад и с чист, премерен замах отсече главата на първия пешак, попаднал на пътя му. Но не можа да избегне кървавата струя, която го изпръска право в лицето. Докато очите му проглеждаха през алената пелена, пространството наоколо се изпълни със смъртоносни оръжия, воини и трупове.

Ромен изплю чуждата кръв. От умиращите и мъртви коне стърчаха прекършени копия. Под тях лежаха десетки смазани тела на копиеносци и ездачи. Червените реки бързо размесваха пустинния прахоляк с все още пулсиращите вътрешности от разпрани търбуси в лепкава каша под нозете на хора и животни. Писъците на безброй ранени и обречени се добавяха към дрънченето и стърженето на метала, към тъпите удари на мечове, ятагани, брадви и всякакви други инструменти за убиване. Чуваха се животинско ръмжене и псувни на няколко езика. Сладникавият мирис на смъртта се смесваше с вонята на изтърваното…

Наблизо рицар, останал без кон, умело въртеше меча – около него хвърчаха отсечени ръце и други телесни части. Валеше дъжд от кръв и карантия на изкормени неверници. Ромен съзря пешак, който замаяно се изправи на крака, но заби поглед в рицаря, бързо изтегли копие от купчината тела пред себе си и се втурна да го намушка. Тамплиерът едва успя в движение да метне меча си, който се заби в гърба на пешака. Копието се плъзна безопасно по ризницата на брата. Ромен отново завъртя Бо и на ход изтръгна оръжието си, остъргвайки ребрата на мъртвеца.

Ромен продължи естествения ход на ръката нагоре и описа дълбока дъга с меча от другата си страна. Ятаганът, който свистеше към крака му, прелетя напред заедно с отрязаната до лакът ръка на неверника. Животинският вой на ранения се извиси над неописуемата шумотевица.

Изведнъж главата на Бо клюмна надолу и конят подви предни крака. Или поне на Ромен му се стори така. Защото нямаше как да види, че друг мамелюк отпред успя с първия си удар да отсече десния крак на животното, а със следващия – да отреже опаса на седлото и да разпори слабините му. Инерцията на сгромолясващия се Бо спаси рицаря в безпомощно положение от третия удар на ятагана, а освободеното стреме позволи на Ромен да се изхлузи от седлото, преди трупът на коня да го затисне.

Бо изцвили жално, сетне болката блокира сетивата му.

Ромен се преметна през глава, загуби шлема и щита си и шляпна по гръб в локва кръв до друго, вече мъртво животно. Сблъсъкът с коня омекоти приземяването. Той мигновено скочи на крака и засвятка с меча около себе си. Ушите му звънтяха от падането, не можеше да обърне глава наляво, но многолетната закалка позволи на тамплиера да продължи да сече налитащата отвсякъде сган. Неговият Бог, християнският, направляваше ръката му. Ромен безмилостно отправяше неверниците един подир друг в ислямския ад.

Но ето че страховит удар изби меча от ръката му. Усетил опасността, той се сгъна почти на две и се хвърли напред.

Светкавично извади камата отдясно на колана и замахна към сянката, която увисна хищнически над него. Педя и половина дамаска стомана търсеше да срещне меката и незащитена

плът под широкия нагръдник на нападателя. Не сбърка. Острието потъна дълбоко в корема и се загнезди между прешлените, прекъсвайки гръбначния мозък на черния исполин.

Той застина безпомощно и се срина на място.

Ромен запълзя като змия в моравата кал към меча си и щом го достигна, стисна здраво с лявата ръка. Десницата му все още бе изтръпнала от удара. Без да става, той се завъртя по гръб, използва тежестта на тялото си и стовари с всичка сила меча върху ранения враг. Острието премина през огромните космати гърди като касапски сатър и звънна в камъка отдолу.

Нямаше въздух. Болката го разкъсваше отвсякъде, но Ромен се изправи на коляно и изтегли меча си от мъртвия мавър. Може би трябваше да остане по очи още миг за глътка въздух, да обърше кървавото оръжие в чалмата… Така или иначе, Господ не му позволи да разбере дали е бил прав.

Погледът му замръзна върху някакъв обезглавен труп, който бавно, лишен от смисъла на съществуването, залитна и се свлече, разтрисан от предсмъртна агония сред бликаща кръв. Нямаше как да разбере, че това беше неговата кръв – след удара на вражески ятаган. Последна гледка в живота...

Главата на Ромен, отделена от тялото след ужасяващо точния удар, се преметна във въздуха и падна в рядката воняща кал. С отворени очи.

А после дойде тъмнината.