Маркиян Камиш - Скрап от Зоната

Чернобилският сталкер Маркиян Камиш разказва за живота около призрачния Припят и за „живия Чернобил“ в книгата си „Скрап от Зоната“, изд. „Парадокс“.

Това, което днес виждаме по новините, и това, на което туристите от организираните екскурзии стават свидетели, е само едно малко парченце от картината, наречена Зона на отчуждението – забранена за свободен достъп територия, силно замърсена с радионуклеиди в резултат на аварията в Чернобилската АЕЦ през 1986 г. Останалото е описано в тази книга.

„Скрап от Зоната“ е повест за хората, които живеят непосредствено до границата на чернобилската Зона на отчуждение и събират метални отпадъци и други блага. За неприветливите и пияни мъже, мародери с метални зъби и монохромни татуировки по ръцете, които не се свенят да предават за скрап авиационни бомби на Вермахта или БТР-и на Украинската армия, да отмъкват от съседите си метални огради или трактори, да доставят разфасован чернобилски дивеч на скъпарските киевски ресторанти – и да обменят всичко това за денатуриран спирт. Това е история за паднали ангели, които мечтаят да предадат за скрап всичко около себе си, дори ядрото на Земята, а общият радиационен фон за тях е просто… ами, фон.

 

Маркиян Камиш (1988) е украински писател, син на ядрен физик, изпратен като ликвидатор в Чернобил след аварията от 1986 г. От 2010 г. Камиш се е посветил на нелегални изследвания на Чернобилската зона: за периода 2010-2017 г. той прави над 60 експедиции зад бодливата тел, като извървява повече от 7000 км и живее в Зоната общо около година. Плод на тези изследвания са освен настоящата книга, също и „Разходка в Зоната“ и „Киев ‘86“. Камиш е единственият автор, който пише за чернобилския ъндърграунд, и се радва на изключителна популярност сред днешните сталкери, които „не стигат, за да напълнят цял сектор на стадион, но са достатъчно за едно мащабно парти“.

 

Преводач: Лилия Желева

Художник на корицата: Таня Минчева, „Контур Креатив“

Обем: 124 стр.

ISBN 978-954-553-358-7

 

Откъс 

В тази спокойна и ясна утрин Алик внимателно изпълни всички ритуали: сложи почернелия чайник, удари един ароматен силванер, дълго слуша пронизителното джафкане на кучето и гледа как първите слънчеви лъчи падат върху мръсното стъкло на чешкия бюфет.

Силванерът влизаше леко, тъгата не превъзхождаше спокойствието, а кълбесто-купестите облаци се носеха по небето безкрайно бавно. Алик измете двора и седя дълго на пейката, дълго готви борш и решава кръстословици, почти нямаше хора, а на улицата бавно падаше дългата пролетна вечер. Той вече обмисляше да отиде до Слава Граничаря, когато в далечината на пътя се появи фигурка, която приближаваше твърде бързо и скоро стана ясно, че не носи нито алуминий, нито мед.

Хайка срещу приемателния пункт? Сто и шейсет часа общественополезен труд? Да обикаля по Овруч на мотопед „Верховина“ в оранжева жилетка и да набожда на пръчка опаковки от дъвки и засъхнали кучешки лайна? Това е невъзможно – той тъкмо онзи ден беше натоварил в „Нива“-та с цвят бордо на Участъковия едно шестлитрово шише чист спирт и му беше набутал един доста бял, като за тези мрачни земи, плик.

Може да е хайка за гъбари. Това често се случва. В селото пристигат автобуси със затъмнени стъкла, от тях изскачат момчета в униформа, с шалтета и автомати, навлизат оттатък бодливата тел и се разполагат на случайни места в гората. Накацват по границите на Зоната като стършели по стара черница и не мърдат, докато някой от местните не се промуши през ръждясалата бодлива тел и капанът не щракне с коронната фраза: „Вие знаете ли къде се намирате?“

Така отработват няколко дена, приключват акцията, отчитат спецоперацията, на тръгване хващат баба Валя от магазин „Мария“ с кошница гъби пачи крак, разпитват я злобно, като са я наобиколили десетима с насочени АКСУ-ве1, натъпкват се в автобуса и отпрашват към своите бази и поделения. Отпрашват към своите мрачни романски замъци с тесни коридори, из които се разнася миризмата на пържени картофи и сладък черен чай, а тук всичко постепенно влиза в обичайната траектория на съня. И отново към Зоната се понасят върволици гъбари и първобитни събирачи на металните дарове на Майката Земя.

Фигурката наближаваше, тревогата растеше, дори въздухът натежаваше, както когато приближават тежки буреносни облаци. Алик се държеше спокойно, както подобава на собственик на приемателен пункт – човек с положение. Но в душата му се прокрадваха тревога и безпокойство.

Притича Гриша, изтрезнял и смърдящ, все едно три денонощия подред е горил кабел. Двамата с Торпедото вече втора седмица режеха изоставения спиртен завод в покрайнините – може да са намерили нещо. Гриша беше изплашен до смърт и видът му беше страшен. Без да се приближава прекалено близо, понеже знаеше, че кучето може да се нахвърли, Гриша стоеше, гледаше някъде пред себе си и бръщолевеше:

– Да ти кажа, Алик, там има едно такова…

– Какво?

Обърна се и пое по улицата. Алик тръгна след него и все го разпитваше какво толкова се е случило, че Гриша дори не помоли да му налее едно. Той сякаш не чуваше и само повтаряше думата „ебаси“.

Вървяха по улицата през цялото село, покрай изоставения гастроном „Стоки за всекидневна употреба“, от който отдавна бяха изтръгнали алуминиевата дограма, отвинтили касовия апарат ОКА, изскубнали кабелите от стените и все още на пода се виждаха останките от огнища, в които са обгаряли вени, изсмуквайки рубиновата кръв. Алик си помисли, че препилия Гриша са могли да го уплашат бракониери – застреляли са някое животно и са го оставили край бодливата тел, подгонени от лесничеите, които понякога идват откъм Зоната, за да блеснат пред началството и да прахосат малко от дефицитния бензин, преди да го откраднат.

Минаха покрай църквата, Гриша се спря и се прекръсти набързо, както се кръстят бабите в маршрутката, когато мине покрай някой храм – той пробягва бързо край прозореца, те едва успяват да го забележат с периферното си зрение и за да им пишат червена точка в небесата, бързо се покриват с кръстни знамения. Притесняват се дали отгоре са успели да забележат техните усилия. Кръстят се припряно и кръстът се получава кос, подобен на буквата „Х“. На какъвто са разпнали Андрей Първозвани, защото той не се е смятал за достоен да умре на кръст със същата форма като на Спасителя.

Веднъж Гриша довлачи няколко църковни камбани, за които си го отнесе по главата, но Алик все пак прибра камбаните. За металните орнаменти от вратите на храма изобщо и не говорим, но пътищата Господни са неведоми и ако човек се покае, винаги може да му се прости, затова Алик спокойно стоеше наоколо, докато Гриша се отрупваше с хаотични кръстни знамения и повтаряше все същата дума.

Така стигнаха до центъра на селото. Той спря да разпитва – може Гриша и Петя да са се натъкнали на стра- тегическите запаси на спиртния завод някъде в мазетата, да са намерили цистерна с чист спирт, три дена да не са излизали от нея, а когато все пак са решили да разкажат за находката, вече да са забравили човешкия език, като дезертьорите от чернобилските гори, които години наред се крият по изоставените селца, а след това при разпит не могат да си спомнят как се казват, откъде са и кой дявол ги е довлякъл в тези забравени от Бога пущинаци.

Минаха край изоставеното училище, тържествено открито навремето, когато избухна четвъртият реактор. Комунистите провъзгласиха Полесието за област на децата, а отровните облаци подгониха всички на юг и оставиха училището на произвола на ония, които демонтират вентилацията и палят огън от дограмата в актовата зала.

Училището стърчеше като триетажно плашило от мръсни сиви тухли, а на една от стените постепенно се отлепяше и падаше разноцветното мозаечно пано от хиляди дребни плочици, неувековечено от нито една фотоекспедиция. Малкото останали деца ги събираше един огромен жълт автобус, докаран тук директно от американските филми. Караше ги в единственото училище в околността, за да се учат мъниците на рисуване и пеене в полупразни класни стаи.

В детството си Форест Гъмп се е возил в такъв автобус и не е ясно какво правеше той сред тази пустош, сред джунглата на забравата, където се яздят коне, карат се уазки и стари лади „Нива“ с кални пръски по прикрепените към багажниците им резервни гуми. Жълтият автобус бавно се движеше насреща им през селото, шофьорът поздрави Алик с ръка, а Гриша рязко отскочи встрани и взе да се кръсти като старообрядец от Централноруската провинция, който за първи път вижда в небето аеростат и си мисли за второ пришествие.

Автобусът ги отмина и те продължиха нататък – покрай затрупания с вехтории културен дом, чиито големи прозорци в слънчев майски ден сияят с тъмните си бездни по-ярко от най-плътния мрак на нощта. Площадчето пред входа беше обрасло с трънаци – те избиваха измежду бетонните плочи, на които преди трийсет години все още пращаха ученици с мотики да чистят фугите, за да може празничният строй за първия учебен ден да не потъне в джунглите, израснали през лятото.

Училището или културния дом? Алик не помнеше кое бяха изоставили по-рано.

Минаха покрай магазин „Мария“. Гриша и Петя често сядаха край него – идваха сутрин с ръждясали велосипеди „Украйна“, хвърляха ги в праха и докато първите топли слънчеви лъчи огряваха олющените им рамки, те бавно отпиваха „Чернигив“, като вадеха бирите една след друга от пазарската мрежа на Петя, клечаха, от време на време си бъркаха в ушите и хвърляха фасове на разбитите бетони стъпала. Досущ като маймуни.

Магазинът затваряше рано – още в пет часа баба Валя се прибираше и ако искаш да си купиш нещо, трябва да тропаш с всички сили по вратата на къщата ѝ, докато се откъсне от телевизора, дотътри се до вратата, три пъти попита „К’во?“, десет минути се облича и бавно, едва помръдвайки подутите си от варикоза крака, се домъкне до магазина – да продаде няколко бутилки, майонеза, хляб и свещи.

Свещите, за които всички се сещаха, когато отново угаснеха електрическите огньове. Угасваха, ако буря повалеше стълбовете или някой срежеше кабелите с големи клещи, за да ги намотае на кълбо и хвърли върху жертвения олтар на Алик. Няколко пъти са му носили електрически фидери от кулите на мобилните оператори и кранови кабели, като при това са изключвали захранването на строителни площадки и фуражомелките на комуналните стопанства, прекъсвали са осветлението и мобилната връзка наоколо. И са потапяли строените по улицата къщи в непрогледното блато на нощта, оставяйки ги да излъчват тревога под сапфирите на звездите, които тук не се притесняват от далечните градски сияния.

До магазина имаше паметник на Ленин. Баба Валя, в чиито очи отдавна бяха изгаснали огньовете на св. Елм и жаждата за живот, от време на време го обсипваше с момина сълза, за да изглежда, че паметта за делата от далечното минало тук все още интересува някого.

И така стигнаха до края на селото – на Алик му омръзна да се мъкне след Гриша и се успокояваше с мисълта, че невисоките постройки на спиртния завод са съвсем близо. Да не би да са намерили алуминий?

Но това, което Алик видя, не се побираше в никакви представи.