Мамен Санчес – Лазурният бряг

1956 г., Брюксел.

Пиер Пиерло си спомня за славните години в борбата на Съпротивата. А днес стои на пост под едно хилаво дръвче пред кабинета на премиера на Белгия. Сега това е неговото задължение – да бъде неотлъчна сянка на първия министър и да го пази от опасности в мирно време.

Но на хоризонта се задава буря. И в сърцето на Пиерло избуява надежда, че пак ще настъпят вълнуващи дни. Че родината му отново ще се нуждае от него. Защото монархията е разтърсена от небивал скандал. Говори се, че крал Бодуен и мащехата му имат връзка и се канят да заминат заедно на почивка в Ница.

Екипиран с най-модерните разузнавателни средства, Пиерло е изпратен да шпионира кралската двойка. За да потвърди или отхвърли слуховете. Но изкушенията на Лазурния бряг са по-силни и от врага по време на война. А когато пътя му пресича една изискана аристократка, Пиер ще забрави и мисия, и родина, че и собственото си име.

Защото Гудула е колкото красива, толкова и предизвикателна. И има своя мисия на Лазурния бряг.

 

 

За автора

Мамен Санчес е родена през 1973 г. и е трето поколение журналист. Завършила е информационни науки в Мадридския университет, както и история и литература в Сорбоната и в университети в Лондон и Оксфорд. Заместник главен редактор на популярното списание ¡Hola! и главен редактор на ¡Hola!, Мексико. Автор е на няколко романа: „Щастието е чаша чай с теб“, „С вкус на прясна лимонада“, „Забранява се неверието в съдбата“, „Каймакът на обществото“, „Времето на жените без часовник“ и други.

 

„Щастието е чаша чай с теб“ се превръща в бестселър в Испания и правата за него са продадени в редица европейски държави.

 

 

Откъс

Пиерло беше станал невидим. Безтегловен, въздушен, ефирен и всички други епитети, завършващи на -ен. Ако продължаваше така, един ден щеше да изчезне от лицето на земята, без да остави и следа.

Но не беше така. Именно тази негова способност да остава незабележим бе привлякла вниманието на началниците му в настъпилия момент.

В една юнска сутрин, когато дръвчето вече хвърляше рахитичната си сянка, по телефона му се обади господин Де Фой и го помоли да отиде рано в кабинета му. Каза му, че има много деликатна задача за него, но го предупреди да се постарае никой да не забележи влизането му в сградата. След като двамата останаха сами в тихия офис, той му обясни, че всъщност господин Ван Акер иска да го види. Така че го придружи по коридора на правителствения дворец до масивната дъбова врата, зад която се намираше премиерът (пушещ лула, ако се съди по миризмата на тютюна Капитан Блек, примесен със светлите сортове Бърлей и Виржиния, с аромат на ванилия и горена захар).

След задължителното представяне, потвърждаващо силата на ръкостискане на представителя на властта, степента на неговия астигматизъм, автентичността на трапчинките, появяващи се, когато се усмихва, и перфектно наредените му зъби, Де Фой се оттегли дискретно и дъбовата врата се затвори след него с изскърцване на пантите.

– Настанете се удобно, Пиерло, моля – покани го Ван Акер, посочвайки му коженото кресло срещу неговия диван Честър, на който сам се разположи. – Разкажете ми за себе си. Разбрах, че майка ви живее в Шарлероа...

– В Шатле, Ваше превъзходителство.

– Не ме наричайте превъзходителство, сред приятели сме. Ако не възразявате, предпочитам от сега нататък да използваме нашите бойни имена: вашето, господин Пиерло, и моето, господин Андре. Така, ако някой прихване нашите комуникации, няма да може да разкрие самоличността ни. Смятате ли, че е удачно?

Пиерло потвърди. Не знаеше за какви комуникации говори премиер-министърът, но нещата звучаха добре. Най-после пред него се очертаваше строго секретна мисия,  помисли си. И отново се въодушеви: Дали пък нямаше нещо общо с така наречената Студена война? Със залавяне на нацисти, укрили се в чужди страни?

– Остроумен сте – продължи Ван Акер, облягайки се на канапето. – С жена ми току-що купихме къщичка недалеч оттук. Във вилното селище Фур а Вер. Знаете ли го?

– Горе-долу – отговори Пиерло все по-заинтригуван.

          – Това е спокойно място. Близо до езерото. Това лято смятаме да се оттеглим там на почивка за няколко дена. Жена ми, Ана, много обича да ходи на пикник. Аз съм запален по риболова. Сутрин ще излизаме да плаваме с нашата яхта (тя е малко по-голяма от лодка, няма да повярвате) и ще прекарваме деня, полюлявайки се на слънце. Тя ще носи препълнена с какво ли не кошница (Ана е много грижовна жена). Докато аз наблюдавам кордата, тя ще чете или ще хваща тен. Възможно е да ни посетят нашите деца. Вие нямате деца, нали господин Пиерло?

– Не господин Андре, не съм женен.

– Приятелка, може би?

Накъде биеше Ван Акер с тези толкова лични въпроси? - зачуди се Пиерло малко смутен. Какво общо имаше сантименталният му живот с шпионажа? Трябваше ли да му каже за Марта? За Тереза? Кое беше по-добре, да има или да няма?

– В този момент не излизам с никакво момиче, не.

– Значи, освен майка ви няма никаква друга жена, на която ще липсвате и, да речем, която ще се опита да ви търси?

 Отново се замисли за Марта и Тереза. С тънките си талии и широки поли. С яркочервените си устни, тежък парфюм и желание да танцуват.

– Да ме търсят? Не мисля.

– Много добре.

Премиерът се зае да разпали лулата си. Всмукваше с наслаждение и вкусваше тютюна с голямо удоволствие.

– Пушите ли?

– Да, разбира се.

– Запалете, Пиерло, възползвайте се.

Запали френска цигара Житан и дръпна дълбоко. Тялото му загуби част от сковаността, която го бе завладяла.

– В крайна сметка, приятелю Пиерло – каза с дрезгав глас Ван Акер, – сигурно се питате за какво е всичко това. Какво ме е накарало да ви се обадя и да ви поразпитам. Ами добре, ако подозирате, че става въпрос за нещо деликатно, сте познали. Трябва да знаете, че от този момент нататък всичко, което се каже в този кабинет, ще бъде считано за строго секретно, класифицирана информация, така че... Разчитам на вашата дискретност. Зная, че сте участвали в прочутия саботаж срещу електропроводите с високо напрежение. Аз самият участвах в Съпротивата и, повярвайте ми, за вашия подвиг се говореше много. Какъв експлозив използвахте, Пиерло? Вярно ли е, че са ви ранили в крака? Наистина ли сте се измъкнали от немците, пълзейки като червей в калта?

Ван Акер не стигаше до същността на въпроса. Извърташе, усукваше се като тъничко цигарено листче, носено напосоки от вятъра: ту войната, ту мира, ту почивката, или пък – разкажете ми още веднъж за саботажа...

Часовникът отброи десет удара. Прозвуча детска мелодия и на червеното прозорче се подаде дървена кукувичка. Разговаряха вече повече от час и все още не бе станало дума за никаква секретна мисия.

– Този часовник подлудява внуците ми. Казах ли ви, че това лято сигурно ще дойдат да ни посетят с родителите си във Фур а Вер?

В този момент на вратата се почука. Беше строга на вид секретарка с много стегнат кок. Каза нещо като: ”Ще закъснеете за съвещанието на министрите“, и Ван Акер изведнъж се разбърза.

– Господин Пиерло – обяви той тържествено, – страната ви се нуждае от вас! – И продължи с поверителен тон: – Получихме обезпокоителна информация за младия крал Бодуен. Изглежда, че се разбира добре с мащехата си. – Повдигна вежди. – Разбирате ли ме? Ясно ли ви е какво имам предвид, като казвам „се разбира” с мащехата си?

– Мисля, че разбирам – отговори притеснено Пиерло.

Образно казано, се хвана за главата: значи цялата тази мистерия е била не за друго, а за така наречената “кралска афера“, за която говореха всички.

Слухът се носеше по улиците. Разпространяваха го Марта и Тереза и всички шарлатани по вечеринките, но никой не му вярваше напълно. Беше от онези клюки, които пламват и избухват като фойерверки, повече за ефект, отколкото в името на истината.

– Мисията ви ще се състои в това да наблюдавате двойката и да информирате правителството, т.е. мен, за всяка подробност. Имате разрешение за достъп до комуникациите им, било телефонни разговори, или писма, изпратени по пощата. Трябва да ги следите дискретно, от късо разстояние и да ме държите в течение за всяко тяхно движение.

– Но тогава, значи, слухът е верен.

– Именно това се опитваме да проверим, Пиерло. Във всеки случай преди няколко месеца... – Тук Ван Акер понижи гласа си, спомняйки си изведнъж за възможното съществуване на микрофони, скрити в кабинета му. – ...са прекарали нощта заедно, насаме, в частно купе на нощния влак за Инсбрук.

Без да си даде сметка, премиерът беше използвал буквално думите на съпругата си. Нямаше нито по-добри, нито по-точни. Очите на Пиер Пиерло щяха да изскочат от орбитите. Дръпна няколко пъти от цигарата и я смачка в пепелника.

– Имаме донос – продължи Ван Акер. – Както изглежда, планират дълго пътуване в чужбина. Ще тръгнат в началото на юли за Лазурния бряг. Вече може да отидете и да се сбогувате с майка си – предупреди го той. – На приятелите и познатите си кажете, че ще отидете за известно време на почивка. Или по-добре, не им казвайте нищо. Изчезнете и толкова.

Министърът-председателят стана с известно усилие от канапето и се приближи до прозореца.