Людмила Нинова: "Приказки за времето"

14 март 2020

"Приказки за времето" от издателство AMG Publishing

"Приказки за времето" е книга провокация. Тя не търси конвенционалния читател, който чете универсалното повествование от А до Я. Точно както в живота не всичко е подредено. Хронологията върви по следата на спомена.

Тази пъстрота е предопределена от нейната цел – да разкрие полета на женската душа, на тази неизбродена необятност, на нейните мечтания и съмнения, на страха от Самотата и нейното изцеление – Любовта.

За автора

Людмила Нинова е позната на читателите с три стихосбирки и с друго име – Людмила Грозданова. През 2012 г. излизат първите ѝ книги – "Спомен за тромпетиста" (посветена и вдъхновена от Борис Христов) и "Дива череша". През 2018 г. е публикуван третият ѝ сборник стихове: "Тъга с обувки подпетени".

"Приказки за времето" е отражение на своята авторка – вихрена, трудна за описване. Журналист, PR, поет, жена с въображение и история, Людмила е вплела себе си в тези страници.

Отзиви

"Приказки за времето" е едновременно вглъбен монолог на автора и активен диалог с читателя. Книгата сякаш е тест за съмишленици, магически способ за откриване на сродни души... Убедена съм, че всяка жена, отворила тази книга, ще прочете нещо различно, нещо само свое."
Силвия Недкова

Откъс

"Приказки за времето" е вълшебен пъзел, който всеки читател подрежда сам

Има книги, които не те водят директно от началото до края си, а извиват пътищата си в странни лабиринти. Въртят те в кръг, докато ти се завие свят. Като в словесно танго долавяш ритъма – напред, назад, стъпка обратно, но го усещаш не с ума, а с тялото и сърцето си.
В ръцете си държите точно такава книга.
Тя не може да бъде преразказана. Дори опитът да бъде анализирана е предварително обречен. Това е книга вихрушка. Обичайно така изглежда животът, въпреки всички наши усилия да го вкараме в драматургична логика. Лутаме се – както в тези страници – между поезия и проза, между лудост и мъдрост.

"Приказки за времето", която държите в ръцете си, е отражение на своята авторка – вихрена, трудна за описване. Журналист, PR, поет, жена с въображение и история, Людмила е вплела себе си в тези страници.

Това е книга без жанр, особена амалгама от мисли и емоции, връщане към миналото, взиране в настоящето и надежда. Смесването на литературни форми, промяната в ритмиката, неравноделният такт на словото напомнят баладите на древните бардове, но в нетипична, изключително женска интерпретация.

Книгата е холограмна – всяка емоция се съдържа в цялото и в отделните ѝ части едновременно. Затова е лесно да се отделят една от друга мислите, да се разкъса на цитати. Всеки един от тях е зареден със самодостатъчна енергия. Прилича на личен дневник, разпилян от вятъра. Читателят е изкушен да събира отделните части, да ги съчетава по собствен начин, да разменя като във вълшебен пъзел местата им.

"Приказки за времето" е едновременно вглъбен монолог на автора и активен диалог с читателя. Книгата сякаш е тест за съмишленици, магически способ за откриване на сродни души.
Подобни книги трудно се вкарват в общ контекст, защото зависят много повече от погледа на читателя, отколкото от намеренията на автора. Убедена съм, че всяка жена, отворила тази книга, ще прочете нещо различно, нещо само свое.

Приятно четене!

Силвия Недкова

Увод

Тази книга е провокация. Тя не търси конвенционалния читател, който чете универсалното повествование от А до Я. Точно както в живота не всичко е подредено. Хронологията върви по следата на спомена.

Тази книга има различно послание. Да превърти времето чрез своята жанрова еклектика, чрез съчетаването на художественото и документалното, чрез белетристика, проза, поезия, кино. Тя се опитва да излезе от канона и представите на традиционната литература. Тази пъстрота е предопределена от нейната цел – да разкрие полета на женската душа, на тази неизбродена необятност, на нейните мечтания и съмнения, на страха от Самотата и нейното изцеление – Любовта.

Това е червената нишка през целия текст, който свързва пет самостоятелно изградени художествени глави, жанрово напълно различни, но обединени от една тема. Книгата не може да има едно общо повествование, един хомогенен текст. Авторовата концепция и възприятието на историите, които разказвам, не го предполагат. А пъстротата на стиховете, доизгражда историите в нея.
Ако има нещо, което свързва различните образи и сюжети в тези разкази за жени – това е огледалото. Онова огледало, което времето държи в ръце, малко потъмняло, малко понащърбено, но неоспорим и достоверен съдник.

Ние, жените от началото на времената, нашите майки и баби, дъщерите ни винаги ще заставаме пред него и ще търсим себе си.

Причината да напиша тази книга

Моите истории са като пъстрия вълнен чорап, който едно време бабите ни разплитаха, за да сложат нови шарки и стоплят порасналите деца и внуци.

Истории за жени

Идеята на книгата е да даде съвременност на миналото. Да го преформатира с измеренията на днешния ден. Да изтупа праха от онова, което е било, за да разчетем неговата проекция сега. Тази съвременност е нужна, за да огледаме себе си, да се завърнем назад към корените, да открием тънката нишка, която чертае времето и да я втъчем в настоящето и бъдещето на нашите деца, погълнати от "нашествието" на високите технологии, от общуването само през touch screen-а на телефона и компютъра.

Тя няма претенции да изгражда поведенчески модели, да има непременно мотивационен подтекст, да учи или да дава оценки. Това е разказът на една жена за времето – тогава и сега. За поуките, за грешките, за това, на което учи животът.

И макар времето да е размотавало по различен начин кълбото, то винаги е притичвало от единия край на стаята до другия, за да чуе и запази споделените женски истории.
Така си минава животът. Плетем и разплитаме, някъде нишката се къса, другаде съвсем изтънява, понякога е дебела и възлеста, но винаги две ръце я приглаждат, за да са пъстри шарките на този свят и да е топло в душите на другите.
Седим си с Петя и си говорим в градината на кварталната кръчма. За нейното село и за любовта. За мястото, от което сме тръгнали, и за възлите, които сме развързали, опознавайки любовта.

Женски приказки

За това си говорим ние, момичетата.
И ни е хубаво, и се допълваме една друга. Кой не го е правил?
Мъжете са друго. Те си говорят за жени, за мачове и коли.
А е студено, вали като през ноември, макар че е юли. Завили са ни с две одеяла и в този студ аз пия бира. Напук.

Петя ми разказва за любовта, която приседнала в нейното село. Има-няма 50 къщи, има-няма 100 човека, а тя там се спряла. По прозорците не на една къща, на две, на три, че и още разцъфтяло мушкато. Въздухът се раздвижил, усмихнали се хората. Тръгнала мълвата между къщите, сякаш само това е чакала ‒ да се разтича наоколо, докато любовта е приседнала между хората...
Така се родиха тези женски истории, вдъхновени от Влюбеното село.

Такива, каквито сме

Коя е тя

Модерна, динамична жена между 30 и 60 години. Жена, която пътува, знае езици и чете книги не в превод, а в оригинал. Жена без предразсъдъци, успяла в кариерата.

Тип 1. Създала и зачеркнала един или два брака. Без деца или с отгледани вече отрочета, учещи по света.

Тип 2. Влачи по някоя връзка, ей така, като копринения халат сутрин до банята, по принуда.

Тя не се интересува какво ще кажат хората. Отдавна е над това.

Жена, която си знае цената и въпреки това е самотна. Понякога скришом си позволява да бъде сантиментална. Но не плаче. Това би развалило перфектния ѝ грим.

Тя се облича добре, чете Луиз Хей и се познава с Кобилкина. Не прикрива своята сексуалност, напротив. Още не си е взела вибратор. Иска мъж, иска мъже и ако може веднага. Не задължително тук.

Тя никога не си признава, че иска да се влюби.

Тя не говори за пари. Тя няма кеш, но има кредитни карти и кара бърза кола. За нея битовото е само в неделите. Тогава облича дълга карирана риза, позволява си да пуши, гали котката. Изключила е телефона и чете любима книга за фиордите в Скандинавието.

Такова е времето.

Тя вечер сама заключва къщата си. Грейнала и лъскава, подредена с много вкус, за да бъде прикрита или заглушена личната ѝ женска неудовлетвореност.

Тя знае много добре, че нищо не топли така, както една небръсната мъжка буза сутрин.

Тя иска реванш от живота.

Тя обича финала на играта, когато са останали само най-силните. Онзи гейм, който се играе между двама. За това, което са дали. За това, че са стигнали билото.

Но най-много обича да бъде съдията на мача. За да избере сама дали да позволи да бъде купена, или да действа по съвест.