Луиз Пени: "Природата на звяра"

"Природата на звяра" от издателство "Софтпрес"

Луиз Пени, седемкратната носителка на литературния приз "Агата Кристи", ни поднася още един заплетен случай, който връща вече оттеглилия се инспектор Гамаш обратно в мрачния и опасен свят на престъпленията. Призраци от миналото изпълзяват от горите и този път заплахата е за всички...

Арман Гамаш мисли, че дните му на главен инспектор са зад гърба му, и заедно със съпругата си води спокоен живот в Трите бора. Но идилията е само временна.

Когато 9-годишният Лоран Лепаж за пореден път се опитва да стресне жителите на китното селце с новина за чудовище в гората, никой не му обръща внимание, защото всички знаят за богатото му въображение.

Дни по-късно момчето е открито мъртво край колелото си, а обстоятелствата около трагичния инцидент изглеждат подозрителни за бившия инспектор.

Разкъсван от чувството за вина и професионалния дълг, Арман Гамаш се впуска в търсене на истината. Онова, което заедно с бившите му колеги откриват в гората, ги шокира. Някъде на свобода дебне убиец, навремето оставил следа в Трите бора – тайна, която е готов да опази на всяка цена и която може да коства живота на мнозина.

Луиз Пени въвлича читателите в напрегнато разследване, в което инспектор Гамаш отново впечатлява с находчивост и остър като бръснач ум.

Сложният сюжет, мистерията и дълбокият психологизъм на образите превръщат "Природата на звяра" в криминален шедьовър, в чиято основа се корени балансът между доброто и злото в човешката природа – резултат от редица избори и решения, амбиции и страхове.

Възможно ли е наистина Арман Гамаш да загърби призванието си, или чувството му за справедливост ще се окаже по-силно от неговата воля?

Преводач: Нели Лозанова, Росица Тодорова

За автора

Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз "Агата Кристи". Романите й са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи. "Природата на звяра" е нейната единадесета книга от поредицата за инспектор Гамаш.

Откъс

Tичаше, тичаше. Препъна се. Продължи да тича.

С вдигната пред себе си ръка се бранеше от клоните, които плющяха в лицето му. Не забеляза корена. Стовари се на земята, а дланите му потънаха в мъх и кал. Изпусна автомата, който отскочи и се изтърколи някъде настрани. Отворил широко очи, Лоран Лепаж се взираше в горския килим от листа, докато трескаво ровеше из мъртвата, гниеща шума.

Чуваше стъпките зад себе си. Тътен от тежки ботуши. Почти усещаше как земята се надига, докато стъпките се приближа-ват все повече и повече, а той лази на четири крака и ровичка в листата.

– Хайде, хайде! – повтаряше умолително.

Тогава с окървавените си мръсни ръце докопа ръкохватката на автомата. Изправи се отново и хукна да бяга. Превит, запъхтян.

Чувстваше се така, сякаш бяга от седмици, дори от месеци. Откакто се помни. Тичаше с все сила през гората и покрай дънерите на дърветата, но знаеше, че скоро ще дойде краят на този бяг.

Сега обаче трябваше да бяга, за да оцелее. За да скрие онова, което бе намерил. Ако не успееше да се спаси, поне можеше да се постарае преследвачите да не се доберат до находката му.
Можеше да я скрие. Тук, в гората. Тогава лъвът щеше да спи тази нощ. Най-сетне.

Бам. Бам-бам-бам. Дърветата около него се пръснаха, разкъсани от куршумите.

Хвърли се напред, претърколи се и се спря зад един пън, с рамо, притиснато в гниещото дърво. Но то изобщо не можеше да го защити.

В тези последни мигове не мислеше за своите родители, кои-то го чакаха у дома в малкото квебекско селце. Не мислеше и за кутрето си, което вече бе голямо куче. Не мислеше за при-ятелите си, за игрите на селския площад през лятото, нито за шеметното спускане с шейни по склона на хълма през зимата, докато откачената дърта поетеса ги заплашва с размахан юмрук. Не мислеше за завършека на деня с чаша горещ шоколад пред камината в бистрото.

Мислеше само как да убие всеки, който попадне под прицела на автомата му. За да си спечели време. И може би да успее да скрие касетата.

Тогава жителите на селото навярно щяха да бъдат в безо-пасност. И всички други села. Намираше някаква утеха в това, че имаше смисъл. Неговата саможертва бе в името на общото благо, заради любимите му хора и любимото му място.
Вдигна оръжието, прицели се и дръпна спусъка.

– Бам! – извика и усети как автоматът се блъсна в рамото му. – Бам-бам-бам-бам-бам!
Предната редица от преследвачи падна покосена.

Лоран скочи на крака и се скри зад едно дебело дърво. При-тискаше се толкова плътно в него, че грапавата кора оста-ви синина на гърба му и той се зачуди дали дънерът няма да рухне от тежестта. Държеше автомата притиснат към гърдите си. Сърцето му туптеше бясно, а пулсиращата кръв кънтеше в ушите му толкова силно, че заплашваше да заглуши всички други шумове.

Като стремително приближаващите се стъпки.

Лоран се опита да се успокои. Да овладее дишането си, тре-перенето.
Напомни си, че не за първи път се изправя пред такова пре-дизвикателство. И досега винаги бе успявал да избяга. Винаги.

Днес щеше да се спаси. Щеше да се прибере у дома. А там щеше да го чака топла напитка и сладкиш. И вана.

Щеше да се потопи в нея и да остави водата да отмие всички ужасни неща, които бе сторил и тепърва щеше да стори.

Ръката му се спусна надолу към джоба на прокъсаното и окаляно яке. Той пъхна вътре окървавените си пръсти, чиято кожа бе ожулена до кокал. Докосна я. Касетата. Там си беше, невредима.
Или поне толкова невредима, колкото беше и самият той. Изостреното му обоняние инстинктивно долови землистия мирис на горския килим от листа, а очите му се спряха на про-цеждащите се между клоните слънчеви лъчи. Дочу бясно боричкане на бурундуци някъде над главата си.

Но вече не чуваше шума от стъпки.

Дали бе убил или ранил всичките си преследвачи? Дали щеше все пак да се прибере у дома?

Тогава го чу. Издайническото пропукване на съчка. Някъде наблизо.
Вече не тичаха, а се промъкваха и припълзяваха към него.

Обграждаха го.

Лоран се опита да преброи враговете си, да прецени колко са според шума. Но не успя. И бездруго нямаше значение. Този път нямаше къде да избяга.

За пръв път усети нещо непознато. Кисело.

Вкуса на ужаса в устата си.

Пое дълбоко дъх. В последните си мигове Лоран Лепаж све-де поглед към изцапаните си ръце, които бяха вкопчени в автомата. Представи си ги как, чисти и розови, държат бургери, poutin, кочани варена царевица и сладките, смешни pets de soeurs на селския панаир.

Как прегръщат кученцето. Харвест. Кръстено на любимия албум на баща му.

А сега, малко преди края, Лоран затананика тихо, докато стискаше автомата. Мелодията, която неговият баща му пееше всяка вечер за лека нощ.

– Старче, гледай го моя живот – припяваше едва чуто, – сега съм на двайсет и четири, а колко много ми предстои.

Хвърли автомата и извади касетата. Времето му изтече. Провали се. Сега трябваше да я скрие. Падна на колене и напи-па плетеница от стари, вдървени стъбла на пълзящи растения. Вече не обръщаше внимание на неумолимо приближаващите шумове. Лоран Лепаж се опита да отдръпне стъблата. Оказаха се по-дебели и тежки, отколкото му се бяха сторили отначало. За миг го обхвана паника.

Дали не бе закъснял?

Започна да дърпа, скубе и дращи, докато накрая разкри мал-ка пролука сред преплетените растения. Промуши ръка през нея и хвърли касетата вътре.

Възможно бе никога да не я открият хората, на които щеше да е необходима. Но поне знаеше, че няма да я докопат онези, които бяха готови да убият заради нея.

– Най-накрая пак съм сам – прошепна – и тръгвам към дома.

Някакъв проблясък насред къпинака привлече погледа му. Там имаше нещо. Не бе порасло от земята, а бе оставено от човешка ръка. Някой бе идвал тук преди него.

Забравил за преследвачите си, Лоран Лепаж пролази на ко-лене по-близо до клоните, сграбчи ги с две ръце и се помъчи да ги раздели. Пълзящите стъбла се бяха омотали плътно едно в друго. Години, десетилетия, цяла вечност преплитане. Прикриване.

Дърпаше, теглеше и късаше, докато накрая лъч слънчева светлина проби през обраслия гъсталак и Лоран успя да зърне какво се крие зад него, стаено там отпреди той да е роден.

Очите му се разшириха. – Леле!