Литературният феномен ''Ордеса'' е вече на български

Разтърсващ и дълбок, романът е посветен на любовта, загубата и паметта

Познат на българската публика със своята поезия, забележителният испански автор Мануел Вилас представя на читателите своя роман „Ордеса“. Изданието се радва на огромен успех в световен мащаб. Книгата е издадена в над 20 страни, като през 2019 г. печели престижната френска награда „Фемина“. У нас „Ордеса“ излиза под логото на „Ентусиаст“ в превод на Боряна Дукова и Весела Петрова.

Мануел Вилас е писател, поет и публицист, носител на редица награди. Неговите произведения са превеждани на десетки езици. През 2019 г. авторът е финалист за престижното отличие „Планета“ с романа си „Радост“ (Alegría). Вилас сътрудничи в „Ел Паис“, „Ел Мундо“, „Ла Вангуардиа“ и други испански медии.

„Ордеса“ е любовно писмо към починалите родители на писателя, както го определя самият Вилас. Романът може да се приеме и като своеобразна автобиография. Написана с раздираща искреност, тя преминава границите на личното и пресъздава историята на Испания от 60-те и 70-те години на XX в.
Книгата ще отведе читателите в магнетичния свят на автора, белязан от любовта като лек срещу скръбта и болката.

Мануел Вилас превръща града Ордеса в красиво и хуманно място. Романът е за паметта, която е необходима, за да не се забравя, че хората са уязвими, че им е необходимо да се надигнат и да продължат напред, дори когато връзките с близките им са прекъснати. Написано без страх и суета, изданието е едновременно свидетелство за една епоха и разказ за оцеляването.

Никой не знае дали може да се живее извън обществото. Оценката на другите в крайна сметка се оказва единствената следа за съществуването на някого. Тя е морална категория, формира ценности и определя чуждото мнение. А от него зависи положението на човека в света. Но смъртта – с нейната луда социопатия – слага под един знаменател всички социални и морални оценки…

„Ордеса“ е медитация върху копнежа, самотата и себе си“, – посочват от „Ню Йорк Таймс“ и я определят като душевна буря, мираж от фантомни фигури и книга за дълбок размисъл.

Мануел Вилас ще гостува на българската публика в рамките на Софийския международен литературен фестивал с любезното съдействие на Институт Сервантес-София. На 9 декември от 18:00 ч. в Книжен център „Гринуич“ ще се проведе среща на испанския писател с авторката Боряна Дукова. А на 10 декември от 17:30 ч. в НДК ще се състои представяне на романа „Ордеса“ и дискусия между Мануел Вилас, Светлана Дичева, Боряна Дукова и Весела Петрова.

Преводът на книгата е субсидиран от Министерството на културата и спорта на Испания.

Откъс от книгата: 

Де да можехме да мерим човешката болка в ясни числа, а не с несигурни думи. Де да имаше начин да узнаем колко точно сме страдали, а болката да беше материална и измерима. Всеки човек рано или късно се сблъсква с безтегловността на собственото си преминаване през света. Има човешки същества, които могат да го понесат. Аз никога няма да го понеса. Никога няма да го понеса.

Съзерцавах Мадрид. Нереалността на улиците му, къщите, човешките същества прорязваше цялото ми тяло.
Бил съм жалък.
Не разбирах живота.
Разговорите с други човешки същества ми бяха станали скучни, бавни, вредни.
Изпитвах болка, когато говорех с хората: виждах безсмислието на човешките разговори, на онези, които са били, и на онези, които ще бъдат. Виждах как казаното вече е забравено още в момента на изричането му.
Падане преди падането.
Суетата на разговорите – на този, който говори, и на онзи, който отговаря. Договорени суети, благодарение на които светът съществува.

Тогава отново се сетих за баща си. Помислих си, че разговорите, които съм водил с него, са единственото, което си заслужаваше. Върнах се към тях с надеждата за миг покой сред цялостното избледняване на всичко около мен.

Струваше ми се, че мозъкът ми се е сковал, не беше в състояние да се справи с прости мисловни задачи. Събирах цифрите от регистрационните номера на колите и тези математически операции ме потапяха в дълбока тъга.
Правех грешки на собствения си език. Бавех се при формулиране на мисълта, замлъквах, а събеседникът ме гледаше с жал или пренебрежение и довършваше изречението ми. Пелтечех и повтарях сто пъти едно и също. Вероятно имаше красота в това емоционално заекване. Търсех сметка на баща си. През цялото време мислех за живота му. Опитвах се да намеря в неговия живот обяснение за своя. Превърнах се в ужасено фантазиращо същество.
Оглеждах се и в огледалото виждах не своето остаряване, а нечие друго, на някого, който вече беше съществувал на този свят. Виждах остаряването на баща си. Помнех го идеално. Само трябваше да се вгледам в огледалото, и се появяваше той, като в някакъв непознат ритуал, шаманска церемония, в обърнат теологичен ред.

Не изпитвах нито радост, нито щастие от срещатас баща си в огледалото, по-скоро за пореден път бърках с пръст в раната, падах още по надолнището, към два изстиващи, говорещи трупа. Виждам онова, което не е създадено да бъде видимо; виждам смъртта, която се разпростира и изгражда материята; виждам всеобхватната безтегловност на всичко в света. Тогава четях Тереза Авилска. На тази жена са ѝ се случвали подобни неща. Тя ги нарича по един начин, а
аз – по друг. Започнах да пиша. Само с писане можех да извадя наяве мрачните послания на човешките тела, на улиците, градовете, политиката, медиите, на това, което сме.
Ние сме призрачен образ на това, което сме – конструкция, отдалечена от природата. Великият призрачен образ е успешен – човечеството e убедено в своето собствено съществуване. И точно тук започват моите проблеми.

Имало през 2015 година една тъга, която бродела по цялата земя и влизала сред хората като вирус.
Направих си скенер на мозъка. Отидох на невролог. Лекарят беше едър плешив мъж с поддържани нокти, с вратовръзка под бялата престилка. Пусна ми изследвания. Каза, че нямало нищо странно в главата ми и че всичко било нормално. И започнах да пиша тази книга.

Помислих си, че състоянието на душата ми е смътен спомен за нещо, случило се на едно място в Северна Испания, място, наречено Ордеса. Място с много планини. Беше спомен, жълт на цвят. Жълтото проникваше в името Ордеса, а зад него се очертаваше фигурата на баща ми.
Беше лятото на 1969-а.
Мястото Ордеса е състояние на ума. То е и цвят – жълт.
Всичко се оцвети в жълто. Щом предметите и хората станат жълти, значи са достигнали до състояние на разпад или до омраза.
Болката е жълта, това искам да кажа.
Пиша тези думи на 9 май 2015-а. Преди седемдесет години Германия се е подписала под безусловната си капитулация. След няколко дни снимките на Сталин ще заемат мястото на снимките на Хитлер. Историята е и тяло с угризения. На петдесет и две години съм и съм историята на самия себе си.
Двете ми деца точно влизат вкъщи, прибират се от игра на тенис. Стана ужасна жега. Настойчивостта на жегата, непрекъснатото ѝ налитане върху хората, върху планетата. Засилващата се жега върху човечеството. Не става дума само за климатичните промени, това е вид напомняне от Историята, вид отмъщение на старите митове по отношение на новите. Климатичните промени не са нищо повече от осъвременен апокалипсис. Апокалипсисът ни допада. Носим го в гените си. 

Книгата може да бъде поръчана от тук.