Лекции за метода на академичното изучаване

Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775–1854) е син на виден протестантски теолог и ориенталист. Той започва да публикува още като юноша и твърде рано разгръща неимоверните възможности на своя гений, като публикува едно след друго голям брой философски значими произведения и съвсем млад е вече професор в Йена, където е в своя апогей. С многобройните си публикации и с лекциите си, едни от които са и тези за метода на академичното, т.е. университетското изучаване на науките, и по философия на изкуството, Шелинг бързо се налага като водещата философска фигура в този тогава твърде важен духовен център. Няколко години по-късно, вече като член на Баварската академия на науките в Мюнхен, в една реч, оценявана от съвременниците като най-високото ораторско постижение в Германия, Шелинг още веднъж доказва способността си да покаже философско вглъбяване в изкуството, което той ще изучава и в по-сетните си години.

Откъс

За абсолютното понятие наука

Когато младежът, който е поел академичното поприще, за пръв път навлиза в света на науките, колкото повече сам той има усет и влечение към цялото, толкова по-малко може да получи за него друго впечатление освен впечатлението, че то е хаос, в който той още нищо не различава, или безбрежен океан, в който той се вижда на плавателен съд без компас и пътеводна звезда. Тук не можем да вземаме под внимание изключенията, предлагани от малцината, на които отрано една сигурна светлина сочи пътя, водещ ги към целта им. Обикновената последица от така обрисуваното състояние е, че по-добре организираните умове се впускат без правила и ред във всички възможни изучавания, лутат се във всички посоки, без да проникнат в някоя от тях до ядрото, което е отправната точка на едно всестранно и безкрайно образование, или в най-добрия случай в края на академичното си поприще не дължат на своите безплодни опити нищо друго освен разбирането колко много са извършили напразно и колко много съществени неща са пренебрегнали; други, които са образовани от по-малко добър материал, още в самото начало изпадат в резигнация, скоро се отдават на пошлостта и най-многото чрез механично усърдие и механично схващане с паметта се стремят да усвоят от своята специалност толкова, колкото смятат за необходимо при осигуряването на бъдещото им външно съществуване.

Затруднението, в което се намира по-добрият по отношение на избора както на предметите, така и по отношение на начина на своето изучаване, го кара нерядко да гласува доверие на недостойни, които го изпълват с низостта на собствените си представи за науките или с омразата си към тях.

Следователно необходимо е в университетите да се дава публично общо обучение относно целта, начина, цялото и отделните предмети на академичното изучаване.

Заслужава внимание и едно друго съображение. Също и в науката и изкуството особеното има стойност само доколкото приема в себе си общото и абсолютното. Но – както показват повечето примери – твърде често става само така, че заради определеното занимание се забравя общото на всестранното изграждане, заради стремежа да стане сегашният студент превъзходен юрист или лекар се забравя далеч по-висшето призвание на учения изобщо, на духа, облагороден чрез наука. Бихме могли да напомним, че достатъчно контрасредство против тази едностранчивост на образованието е изучаването на по-общите науки. Не бих искал изобщо да отрека това, по-скоро сам аз го твърдя. Геометрията и математиката прочиства духа, като го довежда до чисто разумното познание, което не се нуждае от материала. Философията, която завладява целия човек и докосва всички страни на неговата природа, е още повече способна да освободи духа от ограниченостите на едно едностранчиво образование и да го издигне в царството на общото и абсолютното. Обаче или изобщо не съществува отношение между по-общата наука и специалния клон на познанието, на който се посвещава отделният човек, или науката в нейната всеобщност най-малкото не може да се впусне дотам да посочва тези отношения, така че този, който сам не е в състояние да ги познае, по отношение на специалните науки се вижда все пак напуснат от ръководството на абсолютната наука и по-скоро умишлено иска да се изолира от живото цяло, отколкото безполезно да пилее силите си чрез един напразен стремеж към единство с него.

Следователно специалното образование за една отделна специалност трябва да се предхожда от познанието за органичното цяло на науките. Онзи, който се по­свещава на една определена наука, трябва да се запознае с мястото, което заема тя в това цяло, и с особения дух, който я одушевява, както и с начина на изграждане, благодарение на който тя се присъединява към хармоничния строеж на цялото, следователно начина, по който сам той трябва да схваща тази наука, за да я мисли не като роб, а като свободен човек и в духа на цялото.

Вече от току-що казаното вие виждате, че една методология на академичното изучаване може да произлиза само от действителното и истинно познание за живата връзка на всички науки, че без това познание всяко обучение трябва да бъде мъртво, без дух, едностранчиво, дори ограничено. Но това изискване може би никога не е било така настойчиво, както в наше време, когато всичко в науката и изкуството сякаш мощно се стреми към единство, когато също и привидно най-отдалеченото в тяхната сфера излиза от досегашния си покой и всяко раздвижване, което се извършва в центъра или близо до него, се предава по-бързо и сякаш по-непосредствено също и в частите и се развива един нов орган на нагледа по-общо и почти за всички предмети. Едно такова време не може да мине без раждането на един нов свят, който безпогрешно погребва в нищожността онези, които не участват дейно в него.

Опазването и развитието на една благородна кауза може да бъде поверено предимно само на свежите и непокварени сили на младежкия свят. Никой не е изключен от съдействие, тъй като във всяка част, с която се заема той, се съдържа момент на общия процес на прераждане. За да се намеси с успех, той трябва, сам завладян от духа на цялото, да схване своята наука като органично звено и предварително да познае призванието ѝ в изграждащия се свят. За тази цел той трябва или благодарение на самия себе си, или благодарение на други да стигне до едно време, в което самият той вече не е застинал в остарели форми, а в него още не е задушена по-висшата искра в резултат от продължителното въздействие на нуждата или упражняването на собствената липса на дух, следователно в ранна младост, а според нашите учреждения в началото на академичното изучаване.

От кого трябва да получи той това познание и на кого трябва да се довери в това отношение? Най-много на самия себе си и на по-добрия гений, който ръководи сигурно; след това на онези, които могат най-определено да разберат, че тяхната специална наука вече ги е обвързала да получат най-висшите и най-общи възгледи за цялото на науките. Онзи, който сам не притежава общата идея за науката, без съмнение е най-малко способен да я пробуди в други; този, който посвещава своето впрочем похвално усърдие на една подчинена и ограничена наука, не е способен да се издигне до възгледа за едно органично цяло на науката. Този възглед може да се очаква изобщо само от науката на всички науки, от философията, следователно по-специално само от философа, чиято специална наука е същевременно абсолютно общата наука, чийто стремеж следователно вече сам по себе си трябва да е насочен към целокупността на познанието.

Именно тези съображения, уважаеми господа, ме накараха да открия настоящите лекции, чиято цел вие лесно ще познаете от казаното дотук. Предварителния отговор на въпроса доколко ще бъда в състояние да удовлетворя собствената си идея за един такъв курс и следователно своите намерения предоставям спокойно на доверието, с което винаги сте ме дарявали и за което ще се стремя да се покажа достоен и по този повод.

Позволете ми да съкратя всичко, което все пак би могло да бъде само увод, подготовка, и веднага да стигна непосредствено до единственото, от което ще бъде зависимо цялото ни следващо изследване и без което не можем да направим нито крачка към решаването на нашата задача. Това е идеята за самo по себе си безусловното знание, което е абсолютно само едно и в което също всяко знание е само едно, идеята за онова признание, което, само разделяйки се в клонове при различни степени на проявяващия се идеален свят, се разпростира в цялото неизмеримо дърво на познанието. Като знанието за всяко знание то трябва да бъде онова, което удовлетворява и съдържа по един най-съвършен начин и не само за особения случай, а безусловно за всички изискването или предпоставката, което изискване се предявява, която предпоставка се приема във всеки негов вид. Можем да изразяваме тази предпоставка като съответствие с предмета, като чисто разтваряне на особеното в общото или по много други начини, но нито изобщо, нито в някой отделен случай тя не е мислима без по-висшата предпоставка, че съществува единствено истинното идеално и без по-нататъшно опосредстване също истинното реално и че освен идеалното няма нищо друго. Ние не можем да докажем истински във философията самото това съществено единство, тъй като то е по-скоро входът към всяка научност; може да се докаже тъкмо само това, че без него няма изобщо наука, и може да се посочи, че във всичко, което сaмо изявява претенция да е наука, се преследва всъщност това тъждество или това цялостно изгряване на реалното в идеалното [и, обратно, възможността за цялостно превръщане на идеалното в реално].