Лаура Фройденталер: "История с призраци"

"История с призраци" от издателство "Колибри"

"История с призраци" (превод: Жанина Драгостинова) е разказ за засилващото се отчуждение, което много от нас в една или друга степен вече са преживели. От двайсет години Ан – преподавателка по пиано, живее с Томас.

Двамата имат общи спомени и знаят как да тълкуват малките знаци, които всеки оставя за другия. Но отношенията им навлизат в осъзната криза на чувствата и неочаквано в живота на Ан се отваря чудовищна празнина.

Попадайки в лабиринта на ревността, съзнанието й се изпълва с призраци и тя все по-трудно успява да отдели въображаемото от реалността.

"История с призраци" наподобява музикална партитура, която отвежда все по-дълбоко в света на огледалните образи и фалшивите дъна, където се изгубват и границите на идентичността.

За автора

Лаура Фройденталер е известна писателка, журналистка и преводачка, родена през 1984 г. в Залцбург. Завършила е германистика и философия във Виенския университет. Още първият й роман, "Кралицата мълчи", става бестселър и е отличен с Наградата за литература на град Бремен и като най-добър роман на Фестивала на дебютните романи в Шамбери, Франция (2018).

Историята на израстването на главната героиня Фани до непристъпна и горда жена е представена под формата на дневник и фрагменти от паметта. За романа "История с призраци" авторката е удостоена с Европейската награда за литература (2019).

Отзиви

"История с призраци" е книга за засилващото се отчуждение, което много от нас в една или друга степен вече са преживели. Написана със стил и език, които те карат да я погълнеш на един дъх."
Ди Цайт

"Фройденталер просто е една изключителна разказвачка… Отвъд конкретната история романът е и анализ на начина, по който функционира паметта."
Ди Фурхе

Откъс

Ан чува как външната врата се отключва и отваря. Внимателно отново се затваря. Бравата се повдига бавно нагоре. Томас се навежда, якето му го издава, шумът от найлоновата материя. Той влиза в кухнята по чорапи, подът изскърцва. Прагът между коридора и кухнята пропуква, като че ли нещо се счупва.

Ан чува пукането два пъти, после същото от вратата към кабинета на Томас. Сигурно отвътре се е подпрял на нея, за да не се отвори пак. Когато се влиза от кухнята в кабинета, погледът пада върху прозореца на дневната, пред който като статуя на Дева Мария в нишата стои Ан. Тя е с гръб към наблюдателя, лицето към стената. Но това не е стена.

Ако зад тъмните прозорци в къщата отсреща се е изправил някой, той би могъл да наблюдава лицето на Ан. В скалните ниши на юг статуите на Дева Мария са защитени със стъкло, в краката им са поставени изкуствени цветя. Ан прави крачка назад и в този момент вижда отражението си. Бръчката между веждите. Опитва се да издърпа с пръсти слепоочията си встрани, сякаш разтяга бръчката по челото чак до косата, но без да вдига ръцете си. Излиза от апартамента за кратка разходка.

Усеща студения въздух по прасците. В първата година от престоя си в чужбина като стипендиантка Ан всяка вечер се прибираше в стаята си, след като цял ден беше репетирала в консерваторията. Тъмнината ѝ харесваше и затова проточваше пътя си през града, който още не познаваше добре. Ако някой бар ѝ допаднеше, сядаше в него и си поръчваше кафе. Можеше да пие вечер кафе и въпреки това да заспи. Супермаркетът на ъгъла още е отворен. Може би Томас ще иска нещо да хапне. Като се прибира, той седи в кухнята. Нещо малко, казва. Ан му предлага спагети с песто. Хубаво песто, казва тя, една колежка сама го е правила.

Изцежда спагетите и моли Томас да провери дали пармезанът става за ядене. Като го извади от опаковката, беше видяла едно петно върху му, което взе за мухъл. Томас поглежда сиренето. Че защо да не става за ядене? Навън може да се ходи и без качулка, казва Ан, прекрасно е. Не постъпваш разумно, отвръща Томас, вятърът е студен, ушите бързо се простудяват. Ан накланя глава встрани и вдига дясното си рамо към ухото. Глупости, казва тя и пуска рамото си. Идва пролет.

Господин Зейн се обади, казва Ан. Томас прокарва ръка по устата и брадичката си и казва, че това рядко е добър знак. Господин Зейн се грижи за къщата край езерото, когато Ан и Томас със седмици или дори с месеци не са там. Самият той живее малко по-нагоре на хълма. След като мина година, Ан и Томас му се довериха и му дадоха ключ, за всеки случай.

Не, каза Ан, не е добър знак. В последните седмици било валяло толкова много, че водата проникнала в мазето. Зейн бил отводнил, но някой от тях двамата трябвало да иде там. В сряда, казва Ан, има само два часа лекции, би могла да ги премести друг ден, за да отпътува сутринта и да се върне вечерта. Не му е възможно да тръгне, казва Томас. Знам, съгласява се Ан. Тя не обича да се пазари с разни майстори, особено с тези от района край езерото, където всички говорят със силен диалект. Но теб те уважават, казва Томас, мен ме имат за някой богат фукльо от града. Какъвто си, усмихва се Ан.

Томас казва, че се радва, дето и тя вижда нещата по този начин. Ан се разсмива. Просто тя можела да разбере гледната точка на майсторите. В сряда Ан потегля рано. На половината път завалява. Цяла зима не бяха ходили в къщата край езерото. И сега точно това се получи, мисли си Ан, но разбира се, ако бяха отскочили веднъж или два пъти за уикенда, нищо не би се променило при тези проливни дъждове и неуплътненото мазе. Господин Зейн чака под козирката на покрива заедно с мъжа от фирмата за отводняване, къщната врата е отворена. Такива порои по-рано не е имало, казват двамата и още че вятърът повалил половината гора. Водата е вече изпомпена, сега ще се поставят уреди, които да премахнат влагата от стените. Господин Зейн редовно ще наглежда дали всичко е наред и ще бъде тук, когато ще отстраняват уредите. Ан подписва някакви фактури.

След като мъжът от отводнителната фирма си тръгва, тя още веднъж благодари на господин Зейн. Взима от колата уискито, което е донесла за него, както и квадратната кутия с малката торта "Захер" за жена му. Тя ще се зарадва, казва господин Зейн. Ан затваря вратата след него. В кухнята намира малко кафе, достатъчно за една каничка. С чаша в ръка тръгва из къщата. Не дърпа пердетата на спалнята, спира се на вратата. Както винаги, е разпънала голям ленен чаршаф върху леглото и въпреки това ще открие вътре умрели насекоми, летящи мравки, дребни мушички.

На горния етаж излиза на балкона. На места гората по склона е като покрита с пепел, толкова гъста е мъглата, която се е увила около върхарите. На Ан ѝ се приисква да отиде до скалната сцена, но вместо това измива чашата и каната за кафе. Ако тръгне сега, ще мине поне половината от пътя по светло. По навик посяга да спре топлата вода, която този път изобщо не беше пуснала.

Беше открила скалната сцена насред гъстата гора. По време на един излет излязоха на място, на което почвата не беше като при иглолистната гора, а с дребен чакъл. Отзад пространството беше ограничено от скална стена, която долу беше разделена от каменен блок в нещо като видима сцена и невидима задна част. Процепи и коридори в каменния блок свързваха двете части, артистите биха могли да се появят изневиделица и изненадващо да изчезнат, като останат скрити в скалата.

Ан седна на земята в средата на сцената. Щеше ѝ се да разбере дали някой някога е играл тук. Звученето на гласовете и шумовете би се усилило от камъка и би се чувало добре под открито небе. Да не си навлече някой цистит, каза Томас, и тъй като скалата действително беше студена, Ан стана от нея. В един от следващите дни приказваха с човек от селото. Ан понечи да запита за скалната сцена, но Томас я погледна със смесица от упрек и съзаклятничество.

Тя прекъсна приказката си по средата, започнатото изречение незабележимо се стопи в разговора. Бяха на пристана за лодките. Погледът на Ан се плъзна покрай мъжете и се изкатери нагоре към планината, тя пусна ръцете си и ги напъха в джобовете на якето. Тук край езерото винаги беше малко по-студено, така че Ан стегна мускулите си между раменете и врата и те се изопнаха като щит. И до днес тя не знае какво всъщност представлява тази сцена в скалата.

Ан преподава в задната част на сградата, в която се намира музикалното училище. След няколко години работа в стая откъм улицата се пребори да ѝ дадат друга. Всяка година отново и отново беше обяснявала на директорката, че тук нищо не чува. Слухът ѝ също се нуждае от концентрация, беше казвала Ан, когато се изнасяше от стаята откъм улицата, и че най-после била чута.

Директорката беше в добро настроение и се засмя. Вече от години, докато преподава, Ан гледа навън към малка градина. Прозорецът е леко открехнат. Някаква птичка повтаря една и съща мелодия от пет такта, с трели в третия и последния. Изсвири го още веднъж, казва Ан на момчето, което стои на пианото. Промени ударението, тогава няма да се налага да шмекеруваш. Ръцете на момчето се движат над клавишите, в градината птичката повтаря мелодията си.

Прави дребни промени, на финала вариация на последователността на тоновете, възходяща, питаща, след което притихва. Изсвири този такт само с лявата ръка, казва Ан и посочва към листа с нотите. Когато не си точен, се налага да разложиш цялото на съставните му части. Разбра ли ме?, пита Ан, а момчето слага ръце на коленете си и извръща глава, за да я види. Точността се губи бързо, ако си мислим, че владеем пиесата. Момчето кимва.

Първо лявата ръка, казва Ан. Тя знае за склонността да се обръща по-голямо внимание на дясната. В градината птичката приключва със синкопа, а от известно разстояние прозвучава отговор, който поема мелодията. Много добре, казва Ан. Вие също ли трябва да репетирате?, пита момчето в края на урока и изглежда смутено, когато Ан му потвърждава. На сбогуване тя му казва да се наблюдава дали репетициите сами по себе си не биха могли да му носят радост.

***

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.