Книга за Япония се превръща в бестселър у нас

Страната на изгряващото слънце се оказа една от най-вълнуващите теми напоследък за любителите на хубавите книги. Изданието с твърди корици, цветни илюстрации и богато съдържание на Братислав Иванов „История на японската култура“(изд. Книгомания), което излезе наскоро от печат, се превърна в бестселър в унисон с японската вълна покрай подготовката за Олимпийските игри в Токио тази година. Интересът на българския читател към японската култура не е мимолетен. Предходните книги на Братислав Иванов също се радват на широка популярност: „История на Япония“, „Йероглифите“, „Японската гравюра укийо-е“, „Япония. Векът на дзен“, „Символите на Япония“, „Митология на Япония“, „Японско-български речник“ и други.

„История на японската култура“ хронологично се проследява развитието на Япония през вековете, като много добре проличава логиката на самите културни процеси и повлияването им от Монголия, Китай, САЩ, Западна Европа и др. „Тук е акцентирано върху събитията и процесите, които са знакови за отделните културни периоди“, отбелязва в предговора си Братислав Иванов. Книгата обхваща времето от 14 500 г. пр. н.е. до наши дни, като материалът е разпределен в 15 глави и допълнен с над 70 цветни илюстрации.

 

Включена е както обща информация за Япония като държава, климат, политическо устройство, население, региони и префектури, така и знания за различните културни периоди. В „История на японската култура“ намират място различните японски вярвания, археологически находки, скулптура, взаимоотношения с Китай, печат и книги/литература, церемониална музика, театър, изобразително изкуство, монголски нашествия и влиянието им, императори и регенти, шогунат и много други. Не на последно място от страниците на „История на японската култура“ ще научите любопитни факти за чая, икебаната, сухите градини, градове и замъци, ценности и поведенчески модели.

 

Японците на шега разказват, че „историята на тяхната култура може да бъде представена като хилядолетна борба с мухъла и плесените“, но по-видимите бедствия са опустошителните цунами, тайфуни и земетресения. Японският дух обаче е несломим; може би неговата сила се крие в японския химн, чийто текст представлява пожелание за дълголетие на императора. Императорът пък е символ на държавата и единството на народа, от което следва „че самият текст изразява надеждите за просперитет на нацията и вечен мир“.

Ще се изненадате и колко японски думи използваме в речта си, но не знаем точното им значение: например „камикадзе“ по-скоро възприемаме с отрицателна конотация, а думата буквално означава „божествен вятър“ и става синоним на „божествена закрила“ и символизира храбростта и жертвоготовността на японската армия. Митът за божествения вятър, който пази островите, повлиява за легитимирането на властта, както и за формирането на националната митология.  Фуджи пък е не просто име на планина, а в превод означава „безсмъртна планина“ и идва от легенда за еликсир за безсмъртие – вълшебната течност се запалила на върха на най-високата планина и никога не угасва.

Особено интересна в Япония е будистката храмова архитектура, на която е отделено специално внимание. Любопитно е да знаем, че храмът Хорюджи е най-старата запазена сграда в света, построена изцяло от дърво. Макар да изгаря през 670 г., е възстановен до края на същото столетие и запазен до днес. А Акаши кайкьо пък е най-дългият висящ мост в света: построен е 1998 г. и свързва островите Шикоку и Хоншу заедно с автомагистрала.

Когато говорим за Япония, не можем да не споменем друг неин символ – дракона. Той е свързан с Изток – посоката на слънчевия изгрев, на сътворяването и на пролетните дъждове. Негов антагонист е Белият тигър, властелин на Запада и на смъртта. Юг се съотнася с Червения феникс, а Север – с Черната костенурка.

Един от съвременните феномени е разпространението на японската поп култура в световен мащаб, ориентирана предимно към младото поколение чрез манга, аниме, видеоигри, поп и рок музика, мода. „Едно от обясненията за това е, че многовековната японска културна традиция е развила умение да обединява елитарното с популярното“, коментира Братислав Иванов. „Вероятно корените на това умение могат да бъдат проследени до смутното време на ХV в., когато аристократите са принудени да напуснат дворците и тяхната култура се среща с културата на градското население“, допълва той.

В „Историята на японската култура“ се отбелязва като оценка нещо много важно: персонажите в американските филми са ясно разграничени на положителни и отрицателни герои, докато ценностите на японските персонажи често са амбивалентни. Причина за тази особеност е влиянието на шинтоизма в ценностната система на японците, според която няма абсолютно добро и абсолютно зло. От своя страна в сюжетите на мангата и анимето откриваме и мотиви от будизма, даоизма и конфуцианството. Така възникват образи, които са на границата между прелестното и гротесковото, между ужасното и милото. Недуалното мислене може да се каже, че е характерно за японската култура като цяло. За японците водещо значение има контекстуалната оценка на дадена постъпка. Казано с други думи, смисълът и ценността на постъпките зависят от обстоятелствата, целите и мотивацията. Особено значение се придава на това как една или друга постъпка се възприема вътре в групата. В по-широк смисъл може да се каже, че там, където западният човек вижда дилема (или-или), японците избягват линейната опозиция и търсят решение в друга плоскост – нещо трето, което не е нито едното, нито другото.

 

За автора

Братислав Иванов е български японист, един от основоположниците на българската японистична школа. Завършва специалността „Японски език и литература“ в Московския държавен университет и специализира в Института за японски език към Японската фондация. Включен е в състава на първия преподавателски екип на създадената през 1990 г. специалност „Японска филология“. Превежда класическа японска поезия и е автор на осемнайсет статии и повече от трийсет книги за японския език и японската култура. През 2009 г. по предложение на японското правителство е удостоен от името на император Акихито с „Ордена на изгряващото слънце“ за приноси в академичните изследвания на японския език и разпространението му в България. Новата книга на Братислав Иванов е посветена на историята на японската култура и обхваща периода от 14 500 г. пр.н.е. до наши дни.

 

 

Откъс

 

Дългът

С българската дума „дълг“ се превеждат две японски думи – „гиму“ и „гири“, които не са синоними. Най-общо казано, гиму означава това, което всеки член на обществото е длъжен да прави, т.е. това са задължителните изисквания, които обществото предявява към всеки свой член.

С гири се означава нещо, което се очаква да бъде направено в името на приличието и защото така е прието. Тази дума няма аналог в български, руски и английски, а навярно и в останалите европейски езици. Дългът тип гири възниква в процеса на отношенията, в които даден член на обществото встъпва с други негови членове.

В японските тълковни речници можем да прочетем, че гири е нещо, което трябва да направим по отношение на другите, въпреки че това може и да ни е неприятно. Ако не го направим, ние нарушаваме гири, но ако някой ни натяква за това, той също нарушава гири.

Много популярен в съвременна Япония е празникът Свети Валентин, като е прието на този ден жените да подаряват шоколад на колегите си мъже.

Този обичай е получил названието гири чокореето (гири чоко) и за много жени се е превърнал в символ на досадно задължение.

Ако служителка в банка например откаже да извърши някаква операция с обяснението, че не е компетентна, какъвто случай има описан в българската литература, може със сигурност да се твърди, че причината е в нещо друго, а не в нейната некомпетентност. Позоваването на собствената некомпетентност е класически пример за индиректен отказ (JETRO, 1999: 35). Описаната случка няма нищо общо с категорията гири, както я представя авторът.

Отвъд всякакви норми на поведение са опитите „да приклещите“ някого, както се изразява авторът, описал споменатата случка. Да се опитате да притиснете някого в ъгъла е най-лошата тактика при общуването с японци.

 

Градини и скулптура

Типични за изкуството на амидаизма са градините, представляващи триизмерни изображения на една или друга мандала. Разцветът на градините от този тип се отнася към последната трета на периода Хейан.

Разбира се, създаването на градини с религиозно-философска символика не е приоритет нито на амидаизма, нито на будизма като цяло.

Още през периода VІ–VІІІ в. японските градини се вписват в своеобразен източноазиатски модел, основан на китайски образци. Това е лесно обяснимо, тъй като през този период Китай е културен център на Източна Азия.

Разположението на камъните, растенията, а също и движението на водните потоци в градините се подчинява на строги правила. Според китайските канони, пренесени в Япония в началото на VІІ в., благоприятно за създаване на градина е място, в което на изток има река, на запад – път, на юг – езеро, а на север – планина.

Всяко направление съответства на определено митично или свещено животно. Драконът е свързан с Изтока – посоката на слънчевия изгрев, на сътворяването и на пролетните дъждове. В този контекст той бива наричан син, а по-точно – синьозелен дракон. Негов антагонист е Белият тигър, властелин на Запада и на смъртта. Юг се съотнася с Червения феникс, а Север – с Черната костенурка.

Интересни сведения за японските градини през Хейан се съдържат в повестта „Генджи моногатари“ на Мурасаки Шикибу и в някои фрагменти от живописни свитъци. От тях разбираме, че японците не следват механично китайските образци, а се обръщат към особеностите на родния ландшафт.

Като пример за градина-мандала, изобразяваща Чистата земя, често се дава градината при храма Бьодоин в Уджи.

Храмът води началото си от 1053 г. и в първоначалния си вид представлява реконструирана извънградска резиденция, принадлежаща на регента Фудживара-но Йоримичи. Последната реконструкция на храма е от 2014 г.

Главен обект на поклонение в Павилиона на феникса е позлатена статуя от дърво на буда Амида, дело на скулптура от ХІ в. Джочо, който се смята за създател на собствено японския стил в скулптурата.

Стените са изписани с религиозни сцени от Такума Таменари – известен художник от средата на ХІ в.

Смята се, че залата е получила названието си от фигурите на митичната птица феникс върху нейния покрив. Съществува и версия, че самата планировка на храма наподобява феникс. Според нея галериите към централния павилион символизират крилата и опашката на птицата.

Типичната японска градина в стила на амидаизма се оформя през Х–ХІ в.

Тя представлява изкуствено езеро, запълнено с чиста и прозрачна вода и заобиколено с дървета. Цялата повърхност на водата е покрита с лотоси, а в центъра на езерото има островче, символизиращо рая.

Такава, макар и с някои особености, е и градината пред Павилиона на феникса. До острова могат да стигнат тези, които притежават „лодката на спасението“, т.е. тези, които са следвали Пътя на Буда.

 

Пътят на чая

 

Смята се, че чаят е познат в Япония от управлението на император Шому (VIII в.), но приготвянето и пиенето на чай в дзен манастирите се свързва главно с дейността на Мьоан Ейсай. Ейсай пътува два пъти до Китай, за да изучава дзен. През 1191 г. той се завръща от второто си пътуване, като донася сертификат за дзен майстор и семена на чай.

Интересът на Ейсай към чая е свързан главно с неговите лечебни свойства и със способността му да прогонва демона на съня по време на продължителните медитации в дзенските манастири (Sen Soshitsu XV, 1998).

Част от донесените от Китай семена на чай Ейсай подарява на монаха Мьое (1173–1232), който създава първата в Япония плантация за чай.

Основател на чаената церемония е монахът Мурата Джуко (1423–1502), който известно време изучава дзен при легендарния дзен учител Иккю и обогатява чаената церемония с естетиката на дзенбудизма. Той е един от най-приближените дзен наставници на шогуна Ашикага Йошимицу.

Мурата учи, че истината може да бъде постигната и чрез жестовете, съпровождащи приготвянето на чая. Той пръв издига принципите за естественост и простота при пиенето на чай, разглежда чаената церемония като опит за абстрахиране от суровата действителност в обстановка на покой и умиротворение.

Чаената церемония, подчертава Мурата, трябва да се провежда в непретенциозно и скромно помещение, което да прилича на убежище на отшелник, на колиба от трева, както буквално се превежда употребеният от него термин соан.

По-нататъшното развитие на чаената церемония е свързано с името на Такено Джо’о (1502–1555) – майстор на чая и известен търговец от времето на воюващите провинции. Смята се, че той пръв формулира идеята за ваби като особен естетичен феномен, отразяващ духа на чаената церемония. С него се свързва и идеята за ваби-ча, доразвита от Сен-но Рикю.

В интерпретацията на Такено Джо’о категорията ваби предполага атмосфера на ненатрапчива простота и покой, в която се култивира особено отношение към непретенциозни предмети, покрити с патината на времето.

Такено Джо’о формулира представата си за чаената церемония в дванайсет принципа, в които се акцентира върху добронамереността, вътрешната хармония, скромността и безкористността.

Най-пълно въплъщение идеята за майстор на чая намира в личността на Сен-но Рикю (1522–1591), който окончателно превръща пиенето на чай в път на самоусъвършенстване и духовно издигане.

Сен-но Рикю въвежда нови елементи в архитектурата и интериора на помещението за пиене на чай, формулира и четирите основни принципа на чаената церемония:

• хармония (ва);
• уважение (кей);
• чистота (сей);
• душевен покой (джаку).

При Сен-но Рикю чаената церемония става своеобразен ритуално-философски спектакъл, в който всеки предмет и всяко действие притежават свое неповторимо значение.

Единствената украса в помещението за чаена церемония в стил Рикю е калиграфски свитък в стенната ниша токонома и ваза със сезонно цвете.