Издателство Enthusiast представя: „Стръмнина“ – „изгубеният“ роман на Никос Казандзакис
От Enthusiast
Книгата става част от знаковата поредица на „Ентусиаст“ с всички ключови творби на писателя
Последният непубликуван роман на Никос Казандзакис излиза за първи път на български език, половин година преди появата си в родната му Гърция. „Стръмнина“, издаван у нас от „Ентусиаст“ с превода на Николай Костов и със стилното библиотечно оформление на Яна Аргиропулос, събира в себе си емблематичните за творчеството на големия писател духовни и литературни търсения.
Доскоро книгата е напълно непозната както за академичните и литературни среди, така и за широката публика, тъй като малцина знаят за нейното съществуване. През всички години след смъртта на Казандзакис ръкописът на „Стръмнина“ се е съхранявал в музея на автора на остров Крит до своето „откриване“ през 2009 г., когато се превръща в част от постоянната експозиция. Едва през ноември 2018 г., след като е представен официално на изложба в Атина, ръкописът е разчетен, изучен в детайли и подготвен за публикация.
Написан във Великобритания в средата на 40-те години на XX век, веднага след емблематичния роман „Алексис Зорбас“, „Стръмнина“ отразява опустошителната реалност след края на Втората Световна война, болката и разрушенията, претърпени от Гърция по време на германската окупация.
Книгата проследява идеалистичната битка и страданията на един млад писател, у когото ясно се открояват чертите и духовните възгледи на самия Казандзакис. Козмас, главният герой в романа, се завръща на родния Крит след мъчителна служба като военен пилот, за да се изправи лице в лице с печалната следвоенна действителност. Разкъсван от своята вътрешна борба между мрака и светлината, между разочарованието от равнодушието на съвременниците си интелектуалци и трудностите, пред които е изправен светът, той търси пътя към мира и завръщането към човечността.
Смятан за последния голям роман на Никос Казандзакис, „Стръмнина“ носи духа на всички емблематични творби на писателя и отправя към читателите универсално послание:
„В големите мигове, които преживяваме, една единствена сила може да стане пътеводна: Вярата.“
Анотация
„Такава е душата на човека. Да мобилизира човешки души и горчивини, и копнежи, и да ги мята като стрели към недостижимата, свръхчовешка висота.“
Никос Казандзакис
„Тази неиздавана творба на Казандзакис събира в себе си емблематичните за неговото творчество духовни и литературни търсения.“
Сабин Одрери, La Croix
За автора
Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в Мегалокастро (днешен Ираклион, о. Крит) в Османската империя, в семейството на Михалис Казандзакис, фермер и търговец на фураж, и съпругата му Мария. След едно от поредните критски въстания семейството му бяга в Пирея, където намира убежище за шест месеца. На шест години Казандзакис е принуден да води живот на бежанец. Писателят е отгледан сред селяни и въпреки че съвсем млад напуска Крит, в своите произведения той често се връща към бащината си земя. Посещава Францисканското училище на Свещения кръст в Нахос, където учи френски и италиански. След възстановяването на мира през 1899 г. Казандзакис се връща в родния си град и завършва гимназия в Ираклион (1899–1902). През есента на 1902 г. заминава за Атина, където се записва да следва право. Учи четири години в Атинския университет. През 1906 г. завършва и става доктор по право. Същата година излиза и първата му книга „Змия и лилия“.
През октомври 1907 г. Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 г. следва и философия в небезизвестния „Колеж дъо Франс“ в Париж при Анри Бергсон. Тук Казандзакис развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910–1930 пише пиеси и стихове. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. През 1919 г. става директор на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка през 1927 г.
Преди Втората световна война се установява на о. Егина, а през 1948 г. се премества на Антибите, Южна Франция. След войната работи като министър в Гръцкото правителство на Егина, а през периода 1947–1948 работи за ЮНЕСКО. Казандзакис умира от левкемия на 26 октомври 1957 г. във Фрайбург, Германия. Гробът му е в родния му Крит, близо до църквата „Св. Мина“ в Ираклион.
Откъс от ''Стръмнина'':
Развиделяваше се. Откъм сушата повя ветрец и морето настръхна; леко ухание на мащерка се спускаше откъм острова и Козмас, изправен на носа на кораба, поемаше дълбоко, вдишвайки мириса от пазвата на родната земя. Пред него се възправяха страховити скали, от време на време върхарите на дърветата притъмняваха, а в далечината планинските върхове розовееха. Какъв бе заминал тогава – едва двайсетгодишен младеж с леко набол мъх по страните, с неоформена душа, какъв се завръщаше сега! Обърна се; до него стоеше момиче, то бе дребно, бледо, гледаше го с големи, изпълнени със страх очи.
– Крит! – рече ѝ той, засмя се и нежно докосна рамото ѝ.
Момичето подскочи.
– Да – отвърна тя и замълча.
– Тук ще забравиш – рече с тих глас Козмас. – Това е твоето отечество. Забрави за онова, другото...И тъй като момичето мълчеше, той мило ѝ повтори:
– Другото го забрави...
– Да, Козмас... – прошепна момичето и отново замълча.
А после то внезапно сграбчи ръката му, притисна го, сякаш искаше да се убеди, че той съществува. За миг се успокои Крит все повече се приближаваше със своите планини, маслинови гори и лозя. Насреща Мегало Кастро* се белееше на фона на утринната светлина. Уханието на мащерка ставаше все по-силно. Слънчевият светлик вече се спускаше от върховете към подножието на планината; сега то огряваше нейните склонове, светлината се разстилаше кротко и изпълваше полето. Дърветата започваха да се провиждат, чуваха се петли, светът се разбуждаше.
Мъжът се наведе към момичето:
– Моля те – каза ѝ тихо той, – сега, когато ще влезеш в бащиния ми дом, опитай се да сдържиш сърцето си, да не се уплашиш. Знай, че винаги съм с теб. Майка ми е свята жена, ще те обикне; сестра ми, трябва да знаеш това...
Той замълча, смръщи вежди.
– Какво има? – рече момичето и тревожно погледна мъжа.
– Когато тя навърши дванайсет, старият я повика:
„Да не си прекрачила повече прага на външната врата, ѝ бе рекъл, и повече да не си се вяснала пред мен. Махай се!“.
Оттогава за нея мандалото на къщата бе хлопнало; седеше по цял ден, шиеше, бродираше, пригласяше чеиза си, а когато старецът се връщаше вечер, първа отдалеч чуваше неговите стъпки и се завтичаше към най-вътрешната стая да се скрие. Когато навърши дванайсет, бе съзряла отвисоко от прозореца един младеж, който я гледал. На другия ден се бе повторило. На следващия отново се бе случило същото. Тя го бе обикнала. Една вечер по тъмно му хвърлила бележка с написани на нея думите: „Ела в полунощ, ще бъда на вратата“. Козмас замълча, вената на челото му се бе издула и пулсираше.
