Иван Младенов - Раз/сдвоение

Романът Раз/сдвоение е написан в руслото на почти непознатия семиотичен прагматизъм. Действието се развива на кораб, реплика на Титаник, плаващ между артистични селища от началото на XX век в търсене на нови сетива и възприятия. В центъра е стремителна любовна история в апогея на своя разпад, подсилен от обречеността на кораба, заника на модерните идеи и изтлялото упование в науката. Сюжетните нишки се заплитат в логически ключ, сигнализиран в беседите между прочути мислители, исторически фигури, художници и музиканти. Разказът израства върху реални епизоди от живота на Витгенщайн, Фреге, Лизе Майтнер, Томас Ман, Едвард Григ, но разказвачът остава неразкрит. Пътят към ново сдвояване в любовта минава през семиотично виждане за ангелите като прорези към затрупани просветления.

 За автора

Иван Младенов е професор по семиотика с международна кариера. Научният му интерес е върху философията на Чарлс С. Пърс, чиято теория ползва в книгите си, най-важната от които е публикувана в Лондон, преведена на японски език и отпечатана в Токио. Преподава и провежда изследвания в множество университети в Европа и САЩ. Има десетки статии и студии издадени в България и в чужбина, книги с философски есета и стихосбирка на английски и български.

 Откъс 

Не трябва да има вибрации, достатъчно опити са извършени с гигантското витло, за да се намали ъгълът на прикрепване, при който въртенето не се предава на корпуса. И все пак вибрации има – ако се докосне лъщящата ламперия, по върховете на пръстите бодежи протичат като от жива мисъл. Вътрешността на кораба на православна катедрала прилича с ар нуво тавани, които блестят, сякаш с какао намазани. Извивките на перилата в долната част с бронзова скулптура свършват, а в горната – с кадилница от разтекли се петолиния. Вратите без звук се захлопват. Всеки детайл е за ръката създаден, която го докосва. Това е обвивката на кораба. Пасажерите могат извън нея да излизат и да се разхождат из куполно-остъклените палуби. Подходите към апартаментите и залите не са коридори, а криволичещи улички. Не се върви по паркет или килим. Начесто изникват площадчета с настилка от павета и къщи със средновековни фасади, а умни машини следят въздухът извън домовете да е различен. Невидими отвори общия лъх на благочестие поддържат. Топлината не се натрапва, гали. Игралните помещения са по високите палуби. В остъклената част на вратите медни нишки са вписани. Ресторантите напомнят китайски чайни. Сякаш навсякъде доминираща домакиня шета, която на собствен ред държи, но с неясни правила. Като че ли на всеки лично правилата доверява, но разрешава отклонения. Залите са шест: Кристиания, Хагеланд, Фугалия, Хаугесунд, Апулия, Арисби. Във всяка стоящ часовник без украса времето брои. Зеленината е по английски разюздана. По стените висят дипломи с латински абревиатури. Сладкарници с масички пред витрините се редуват. На първата палуба са гимнастическите салони с басейните, кината, двата театъра и оперната зала. Името на този кораб не е съвсем „Титаник“, той е кръстен „Свети Архангел-Михаил“, но помежду си пътниците го наричат „Суриел“, понякога „Уриел“ или „Суруфел“, рядко, когато никой не ги слуша, му казват „Амнедиел“. Те са малко и макар на пръв поглед да няма нищо необичайно във вида им, нещо не е както трябва. Облеклото им е извънвременно дори при дамите. Стои им добре, но и като униформа. И мъжете, и жените са облечени един нюанс под елегантното, което ги прави да изглеждат като заможни пролетарии. Очите им са без зрителен ъгъл, сякаш фотографски бленди. Когато върху някого спират, той усеща погледа, дори да е с гръб, а дамите твърдят, че миризми с очи подушват. Не изпъкват, ако трябва да се опише някой, ще се получи разказ с възклицания.

Събират се в Арисби, която е библиотека и читалня, стените ѝ са догоре запълнени с книги. Обикновено тук масите са разпръснати, но сега са събрани и образуват една голяма, а креслата са наредени около нея. Залата е осветена от плафониери в ромбоидни розетки. Издържана е в състарено бяло в средата с крепяща колона с йонийски капител. Цяла стена е в прозорци с тъмночервени арки, а в срещуположната е вградена камина с фриз.

Пристигат две дами и трима господа. Носят журнали и писалки. Аз съм един от тях, с нищо не се отличавам. На кораба съм неизвестно откога, имам в емоционалната си памет опит складиран, вероятно моят. Е, знам на плаването целта. Донякъде. Знам и че успехът ни на едно изречение виси. Търсим отклонена мисъл – за сравнение, музика, цвят, тишина и точка за яснота. Природата е изгубила яркост, мис­ленето – акустика, изкуството – обем. Нужно е да се поднови историята. Слово да отприщи четенето, да върне паметта за отношение. От улея мисленето да отскочи.

Липсват обичайните типажи на сбирката. Една жена се отличава, макар че и тя се движи на дъги, сякаш нещо невидимо заобикаля. Облечена е с прилепнала рокля в изпепелена охра, с цип от горе до долу, с гердан от едри мъниста и шапка. Пред лицето ѝ се спуска воалетка, от скулите надолу е стръмно, трапчинки отделят сякаш с музикална пауза правилните устни. Усмивката ѝ е осветена от очите, замрежени с медни нишки. Това е Мария Райтер – „Мими“ или „Мици“, както я знаят пътниците. Заредена е с очакване като другите: Магрит, Томас Ман, Рилке, Лизе Майтнер, Ремарк, Зара Леандър, Емил Нолде, ­почти пред всяко име изричат „доктор“ или „професор“. Не и пред това на Мими. Тя не принадлежи нито към академичната, нито към артистичната група, но не е и от обичайните любители с хоби на подобни форуми да присъстват. Очите ѝ са готови темата да ги погълне.

Влизат днешните водещи, това са Фреге и Витгенщайн с един човек от Кардиф, специалист по британски емпирицизъм. Като че ли главният е един професор по теология, за когото не става ясно откъде е. Пръв той заговаря, името му не буди никакви асоциации, Винфрид Сеговия. Тясната му специалност според представилия го Фреге е философия на Византия, но някой подхвърля, че има и специализация по психология. На ръст среден, суховат, с остри черти – човек, който не би се отличил измежду трима, ако не е изразът на лицето му, приканващ събеседника да се съгласи с нещо непристойно. Професорът е около шейсетте, с плешивина и останала коса около ушите и над челото. Подвижен с всички части на тялото си, които, докато се концентрира, сякаш заемат позиции. Той разхвърля пред себе си купчина листа и започва да чете, но скоро се отказва, обляга се на стола и заговаря: „Ще посетим места, в които спира дъхът и плисва покой, а мигът замръзва, капнал в опал. Ще погледнем капката срещу светлината на единствено изречение, което може да я съживи, за да докажем пълно и безостатъчно, че ангелите съществуват!“