Иван Комита: "Хранилка"

"Хранилка" от издателство "Книгомания"

Екстремни сцени с кортежи и спортни автомобили, предателства, схеми за пране на пари, търговия с наркотици и елитна проституция...

Този роман разказва необикновената история за пет години от живота на един милионерски наследник – достоверна картина за средите на богатите и известните, света на модата и престъпността.

Богатството му е причина да стане жертва на похитители, а след това и жертва на любовта, когато научава шокиращата тайна за жената, която обича.

Така подклажданият от по-рано бунт срещу доминантната фигура на бащата и семейния бизнес ескалира и героят, окуражен от появата на еднаквите числа, поема по нов път в живота си в търсене на независимост и щастие.

За свои спътници той избира италианската мафия и славата, като ги превръща в инструменти за постигане на целите си. По този път показността и сексът се превръщат в негови приоритети, а дрогата и алкохолът – в негови отдушници и лекове за незарасналите му рани.

Път, който го отвежда до предречения и неизбежен крах.
Дали ще оцелее зависи само от това ще последва ли полъха от Изтока, или ще скочи срещу него.

За автора

Иван Комита е пиар, журналист и бивш главен букер на една от най-големите модни агенции от близкото минало – "Ексграунд". Висшето си образование завършва в Техническия университет София. Той е правнук на българския революционер Иван Хасъмски. Създател е на популярната в социалните мрежи кампания "Модерно е да се чете".

След критичен момент в живота си Комита претърпява пълна личностна трансформация и започва да практикува йога и японското бойно изкуство шотокан карате-до. Така идва и вдъхновението за първия му роман "Хранилка".

Откъс

Излязох от стаята. В нея се случи нещо, което бе прецедент в историята не само на този, но и на всички хотели по света. (…) Когато вече бях в коридора, душевната болка изчезна и на нейно място, преди следващото усещане, се появи една страховита междинна тишина. В нея чувах само учестените удари на сърцето си. То сякаш ми шепнеше: Стига! Познавах добре тази тишина. Тя вещаеше помитаща буря. В тази кратка пауза усещах, че пружината на емоциите ми, започнала да се разтяга от седмица, сега бе достигнала своя предел. Затова очаквах да отприщи цялата натрупана в нея енергия под формата на тежка криза.

Погледнах ръката си. Кръвта още стоеше по кокалчетата. Забърсах червената лепкава течност в дънките си, осъзнавайки, че заличавам последното, което ме свързва с Никол. Но въпреки това го сторих. После повдигнах глава.
Повдигнах я, но колкото можеше да го направи човек, който тъкмо е претърпял тежко поражение. И тръгнах. В далечината Игор се беше изправил. Крачех по дългия коридор, но имах усещането, че не изминавам никакво разстояние, а просто стоя на едно място. Пространството пред мен се разтягаше като телескопична тръба. Само след миг вече не виждах края му.

Продължавах да вървя, по, както изглеждаше, безкрайния ми път към асансьорите. Усещането беше като за плаване в дълбока и спокойна вода. Изведнъж се появи далечно, глухо бучене. Докато се спусках по течението, с всеки изминал миг то се усилваше все повече. След малко пред очите ми се показа това, което е неизбежно да има на пътя на една река, когато наблизо се чува бучене – водопад. Грохотът на хилядите кубични метри вода, разбиваща се долу, се чуваше все по-силно. Ръбът застрашително наближаваше. Започнах да плувам в обратната посока, но водната маса безмилостно ме влачеше към фаталния край. Не можех да се спася. Малко преди да го достигна, стиснах очи. Кой иска да гледа последните мигове преди смъртта си. Никой.

Тогава полетях.

И започнах да падам надолу. В следващия момент, по-скоро от очакваното, тупнах, но не във вода, а на земя. Усещах болката, както и твърдата повърхност с гърба си. Осъзнавах мисълта си. Това означаваше, че съм жив. Тогава отворих плахо очи. Намирах се отново в коридора на хотела. Докато се взирах в тавана, размазан човешки силует ме прескочи и подмина. (…)

– Жоро, добре ли си? – чух гласа на Игор. – Дръж се за мен!
Охранителят се провря под дясната ми мишница, така че да се опра на него, и ме повдигна. После ме завлече по коридора и след като подминахме асансьорите, влязохме в тоалетната вляво. На мивката Игор отвъртя крана на студената вода до края и пъхна ръката си отдолу.

– Дръж се, момче! – рече той, докато явно изчакваше да стане достатъчно студена. – Ще се оправиш.
– Портфейла! – казах. – Извади го! Веднага!
– А, не! Никакви портфейли. Глупости няма да правиш. Сега ще те оправя бързо по моя начин.
– Дай ми портфейла!
– Навремето в казармата припадналите ги свестявахме с кофа вода и ритници – продължи той, като се преструваше, че не ме чува. – Знаеш ли колко добър ефект има това…

Преди да успея да кажа нещо, Игор засили към лицето ми първата шепа с вода. Така я стовари, че пръстите му се удариха в бузата ми. Чист шамар. Същевременно ме придържаше здраво напред с лявата си ръка, така че да не падна или да му избягам в опит да стигна до кокаина.

Плискането и скритите в шепите с вода шамари започнаха. И така той продължи, докато не ме намокри чак до кръста. Въпреки че немалка част от изтичащата от чешмата вода попадаше по мен, силната струя постепенно успя да изпълни мивката, над която бях приведен. В средата бе започнал да се образува водовъртеж. Погледът ми веднага бе привлечен от малкото чудо на физиката. Постепенно то погълна съзнанието ми в хипнотизиращ въртелив танц. Не след дълго вече си представях, че съм паднал от онзи водопад и сега съм повлечен от водовъртеж към дъното на вира. Там, долу, се виждаше процеп, откъдето струеше ослепителна светлина. Адът! Изплаших се. Изведнъж с колкото сила имах отскочих назад и се озовах на крачка от мивката. С отправен към нея ужасèн поглед все още се намирах в здравия захват на руснака и не можех да отстъпя повече.

– Какво стана бе, момче? – рече Игор и като ме стисна за врата, се завря в мен и започна да оглежда очите ми отблизо. – По-добре ли си?
В същия момент с периферното си зрение улових призрачна фигура, която се прокрадна в тоалетната и застана плътно зад гърба му. Направих опит да го предупредя, но непознатият се оказа твърде бърз. Докато се усетя, с едно ловко движение той сграбчи охранителя за ръката в областта над лакътя и без особено усилие го издърпа назад, както личеше, за да го измести от пътя си към мен.
"Похитители!" – помислих си за втори път тази вечер.

***
ВИП ДЖИГИТ

– Сигурен съм, че така ще направиш – обади се Кристиан, докато си поставяше колана. – Ти си един истински ВИП джигит – преглътна сухо и стисна дръжката на вратата.
– А ти си първият, който си слага колан в тази кола – засмях се. – Газ, момчета! – Тръгваме! – Игор даде наставление по радиостанцията.

Пилотният джип зад нас излезе остро с пълен ляв на платното и препречи пътя на идващите от "Евлоги Георгиев" коли. Те имаха лошия късмет точно тогава светофарът да им е зелен. Изненадващата маневра на автомобила имаше за цел да осигури чист коридор за потегляне на основната кола в кортежа – моята. Това предизвика небивал хаос на кръстовището, което по принцип бе едно от най-натоварените, дори и в момента да не беше час пик. За да е още по-болезнено за водачите по канала, едното от платната на булеварда беше в ремонт. Чуваха се далечни клаксони на ядосани шофьори, които не можеха да видят кой е препречил пътя на колоната. Останалите, в по-близките коли, не смееха да протестират. Само по мърдащите им се устни можеше да се разбере, че единствената мъжка реакция, която си позволяваха, бе една тлъста псувня. За друго нямаха смелост. Страхопочитанието беше като невидим заглушител на клаксони, чийто обхват стигаше дотам, докъдето се простираше видимостта на водачите.

Когато шофьорът на лимузината се увери, че пътят е безопасен, също с пълен ляв излезе на свободното вече платно и като заобиколи стария джип, потегли церемониално бавно. След като и ескортните автомобили се присъединиха към нас, Алекс натисна рязко педала и двамата с Кристиан се залепихме на седалките. Мощните двигатели на трите коли оставиха оглушителен кънтеж, допълнително усилен от акустиката под Моста на влюбените. Гражданите ни изпратиха с поредната порция възмутени погледи.

Кортежът ускоряваше бързо по булевард "България" и следваше стриктно правилата за този тип движение. Кола 1 – лимузината, определяше скоростта и посоката. Кола 2 – пилотният джип, следваше неотлъчно Кола 1 на около метър от задната ѝ броня. Пилотният автомобил бе застъпил така съседната лента, че да не позволява изпреварването на кортежа, в случай че се появи някой по-бърз. Но това беше малко вероятно, тъй като онези в София с достатъчно бързите спортни автомобили ги познавах и те нямаше да посмеят. Кола 3 – старото "БМВ", се движеше зад Кола 2, като следваше същите правила на движение.

– Газ! – заповядах на шофьора, твърдо решен да впечатля букера.
Обаче скован и все така вкопчен в дръжката на вратата, Кристиан не даваше признаци скоро страхът му да отстъпи на други по-силни емоции.
– Газ! – викнах отново.
Когато стрелката премина 150 км/ч, Игор погледна колега си на шофьорското място като намек да не следва толкова сляпо инструкциите ми.
– Газ бе! – развиках му се, защото виждах, че се влияе от шефа на охраната. – Газ ти казвам!

Километражът вече показваше 200 км/ч. Усещах ускорението и галантната вибрация, която създаваше дванайсетцилиндровият V-образен мотор на беемвето. Първият предал пред високата скорост беше хикс петицата. Тя не бе толкова мощна като новите си събратя и не издържаше на тяхното темпо. А и беше безмилостно натискана през годините, което допълнително бе амортизирало двигателя ѝ. Нещо като остарял шампион на сто метра спринт. Другият, който изглеждаше, че също скоро ще се предаде, бе пребледнелият като платно мой асистент. За човек, несвикнал с тези скорости, усещането за 200 км/ч в населено място е много различно от това по магистралата. В града, където пътят е заобиколен от сгради и всякакъв друг вид инфраструктура, нещата се случват доста по-динамично. Инсталираната по поръчка музикална система в беемвето бе допълнителен стимул за високи скорости.
Навлезли в бус лентата, преминахме първото кръстовище с летящ старт. При второто, това с булевард "Гоце Делчев", се очертаваше нещата да са по-сложни. Отдалече се виждаше, че е задръстено. Реших, че само инцидент може да блокира така трафика в този час. Когато приближихме, полицейските светлини в далечината потвърдиха това. Веднага намалих музиката.

– Игоре! – викнах към охранителя. – Изкарай лампите! (…)

На ключови места в кръстовището се виждаха разположени и няколко патрулки с включени буркани. Униформени полицаи с палки регулираха трафика, като пропускаха на бавен ход само по няколко коли от всяка страна. Ако бях послушал Игор и трябваше да ги чакаме, с това темпо на работа щяхме да стигнем в полунощ. А времето освен пари е и инвестиция в бъдещето.

Когато едно от ченгетата ни забеляза, намести нервно фуражката си и тръгна да тича срещу нас. Изглеждаше смутен, че не ни е видял по-рано. С енергични движения с палката заблуденият полицай спря всички автомобили и започна да ни разчиства пътя. Докато преминавахме през кръстовището, заобиколихме бавно мястото на инцидента.
Кристиан се повдигна от седалката и с ужас огледа смачканите коли. По физиономията му личеше, че вижда себе си из ламарините като краен резултат от шофиране с 200 км/ч в градско. След това се извърна към мен с укорителен поглед. С убеждението, че лошите неща се случват винаги на другите, най-вече на онези с евтините, мачкаеми коли, се провикнах към шофьора.
- Газ! За да не ни оглежда много-много.

Алекс натисна педала и двигателят на беемвето изрева, докато профучаваше снизходително покрай пътния полицай. Като повлече опашката си от двата ескорта, автомобилът се изстреля напред. Това изпълнение събра погледите на всички. По-наблюдателните бързо се усетиха, че колите не са правителствени. Един от тях беше и самото ченге, което ни помогна да преминем.

– Полицаят взе да подскача – информира ни Алекс, който следеше ситуацията отзад. – Вече говори и по радиостанцията.
– Съобщава за нарушителя на колегите – добави Игор с нотка на обвинение към мен.
– Голяма работа – обадих се аз.
Благодарение на специалния ни режим на движение, преминахме също на червено и третото и последно кръстовище с "Тодор Каблешков". След това продължихме с бясна скорост нагоре.

– Следват ни! – извърна се по едно време Алекс с притеснено изражение.
Всички веднага се обърнахме. В далечината се виждаше една "Опел Астра" с пуснати буркани, която се напъваше да ни догони. При тази толкова жалка гледка започнах да се смея.
– Не е смешно! – прекъсна ме Игор. – Нали се сещаш, че след малко ще се появят още. Това беше напълно излишно.

Нямаше как да не реагирам и на втория опит да ме злепостави пред Кристиан.
– И какво като се появят? – изрепчих му се. – Престани да мрънкаш! Бързо ще ги разкараме – казах и се извърнах, за да видя преследвачът докъде е стигнал.
Патрулката видимо се задъхваше и не изглеждаше способна скоро да ни настигне. (…)
– Кристиане, какво става бе? Да не се изплаши нещо?
– Ами не – запелтечи той. – Аз такова. За първи път съм в такъв екшън. Като на филм.
– Спокойно бе, момче – усмихнах му се обнадеждаващо. – Всичко ще бъде наред. Тоя Игор само спича положението.
– Патрулки! – извикаха Алекс и Игор в един глас.
Двете патрулки изскочиха от улица "Кумата" откъм Киноцентъра. След миг вече се намираха в насрещното, за да ни препречат пътя.