Истории от Япония на Юлияна Антонова-Мурата

В последните два дни на Алея на книгата 2021 на книжния щанд на Книгомания се появи последната книга от трилогията на Юлияна Антонова-Мурата. „Сан сан, Япония“ е онзи светъл лъч, който пронизва съзнанието, за да остави следа“, казва самата авторка за новото томче с истории за доброто, разказани от сърце. Това означава и „сан сан“ – слънчев лъч, мек и пламтящ. Дизайнер на корицата и оформлението на „Сан сан, Япония“ е Тодор Манолов.

Новият сборник включва 57 истории  (придружени с цветни снимки), които са естествено продължение на стремежа на Юлияна Антонова-Мурата да раздипля пред читателя пласт по пласт многоликата душа на японската култура и начин на мислене. А когато това е направено с обич, разбиране и преклонение, винаги докосва сърцето. „Сан сан, Япония“ ни среща с над 30 герои и техните истории, които ще ни донесат смирение, вдъхновение и един различен поглед към живота; носят усещане за „мияби“ – един от най-старите традиционни идеали, като при общуването с тези герои липсва грубост, преднамереност, иронизиране; учат ни да живеем красиво красиво и достойно, да чакаме спокойно и че „истинското търпение е да се търпи нетърпимото“.

 „Сан сан, Япония“ е посветена на любовта. Не тайнствената и не мечтаната. Онази – разпознаваемата, простичката, сърдечната, уловимата, видимата. Без усложнен процес на дешифриране на чувството. Интересувам се от чувствата на японците. Несъзнателно се стремя да се срещам и да разговарям с обикновените хора тук. Това са моите уроци на отношение на добрия индивид към света и околните“, пише в предговора си и авторката си.

Книгата има и още един предговор – от Ирина Тенчева, която също споделя възхищението си от новия том с истории от Япония: „Простичката, ясната, устойчивата, неискаща и безусловна обич, която човек носи като ръчен багаж през цялото си земно пътешествие, всъщност е единственото наследство, което може да се остави и предаде. Това послание прозира от събраните в този сборник истории за малкото голямо ОБИЧАНЕ, което японците прилагат във всеки аспект от живота си от най-ранна възраст, та до самия му край. Без да искат да се изтъкнат, без да чакат облага и без да захранват егото си, те тихо, постоянно и с чувство на удовлетворение практикуват умението да дават подкрепа и обич на децата, на бедните, на богатите, на умиращите, на скърбящите, на успешните, на животните, дори на вишневия цвят и на… града си. „Сан сан, Япония“ е книга, която ще ви помогне да се осмелите да погледнете непредубедено и своя живот, за да установите, че ако го живеехте по японски (или ако той бе преразказан от Юлияна Антонова-Мурата), то в него щеше да има повече обич и естетика“.

Завинаги в сърцето ви ще останат Фуджита сан, господин Укита, професор Цундоку, ще получите непринуден урок по калиграфия и какво символизира йероглифът за любовта, ще научите кое е дървото на Токио, защо японците толкова много уважават българите, както и колко мъдри са японските поговорки.

Последният раздел в книгата носи оптимистичното заглавие „Може, може България“ – в тези разкази ще прочетем за редица успешни българи в Япония. Прекрасно е хрумването на Юлияна Антонова-Мурата именно така да завърши своята трилогия – с пожелание и увереност, че балканският ни нрав не ни ограничава, а напротив, дава ни енергичност и устрем да изявим талантите и уменията си.

Сред първите читатели на „Сан сан, Япония“ са още Магдалена Гигова (редактор на изданието), Веско Ешкенази и Биляна Петринска. Ето и техните отзиви:

„Сан сан, Япония“ е нежен звън от душата на Юлияна Антонова-Мурата. Авторката излива любовта си към японския морал и съпричастност. Разкрива Страната на изгряващото слънце каквато никога няма да я видим, защото преживяванията и чувствата са си лично нейни. И неусетно се влюбваме в Япония безрезервно.  – Магдалена Гигова (журналист и писател)

„Юлияна Антонова-Мурата пише за едни истински хора, които е срещала и които на пръв поглед са обикновени. Но запознавайки се с тях и предавайки историите им по нейния увличащ читателя стил, пред нас се изграждат образи за хора, за които уважение, съпричастност, достойнство и понякога саможертва са част от тяхното ежедневие. "Сан сан, Япония“ ще ви отведе в света на Страната на изгряващото слънце,  ще ви разкаже по един изключително приятен и деликатен начин за обаятелната култура на отношенията там, за хората и техните порядки, за тяхната същност, като всичко това е описано по един великолепен начин“ – Веско Ешкенази, цигулар, концертмайстор на Кралски Концертгебау оркестър

'Книгите на Юлияна  Антонова-Мурата са като самата нея – фини и деликатни, говорещи за Смисъла, за Човека, чрез неговите ежедневни помисли и постъпки. Грижата за Света е на пиедестал, а деликатността и възпитанието на душата е начин на живот. Япония – една моя мечта за изгрева  и вишневият цвят! Обич, Благородство и Духовност. Там, където общото е лично твое. Където си срещат последните технологии с топлината на жеста към другия." – Биляна Петринска, актриса

 

За автора 

Юлияна Антонова-Мурата е завършила 91-ва Немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“, след което немска филология и психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Като дългогодишен дипломат и съпруга на японец тя има възможността да живее на различни места по света – Германия, Русия, Англия, Китай, които опознава с любопитство и описва с любов. Има дипломатически специализации в Индия и Хърватия. Сърцето й обаче завинаги остава в Япония, където живее и до днес със семейството си. Юлияна Антонова-Мурата е българка по родолюбие, космополит по възпитание и японка по дух. Талантът й да открива вдъхновяваща история в дребната наглед случка, умението да говори с хората така, че да разкрият дълбините на сърцата си и дарбата да го опише изящно като в японска гравюра, превръща книгите й „Моши моши, Япония“ и „Уки уки, Япония“ в бестселъри.

 

Откъс

 

ЯПОНСКАТА СИСТЕМА„ЗАГУБЕНИ-НАМЕРЕНИ ВЕЩИ“

С Виктор Илиев, талантлив композитор и диригент, сме в най-голямата книжарница в токийския квартал „Роппонги“. В нея посетителите могат да си поръчат разнообразен асортимент от най-качествения чай или ароматно кафе, докато разглеждат безплатно последните броеве на списания, прелистват албуми, четат най-новата нашумяла книга на японски или английски език.

И в днешния ден първият и вторият етаж са препълнени докрай. Масите отвън също са заети. Невъобразим поток от излизащи, които са се възползвали от доброто обслужване. На следващите, които влизат, им предстои това удоволствие.

Минават неусетно два часа в разговор. С интелигентен събеседник усещането ми е като за няколко минути (с Виктор споделяме мисли за японската фондация, по чиято покана е в Токио на посещение).

От известно време нещо изглежда го разсейва – току поглежда към съседната маса. Преди повече от час там седеше симпатична японка. Изглежда са я потърсили по телефона, защото го грабна от чантата, взе и шишето с вода. Чухме я да казва: „Момент само“ и излетя, за да си проведе разговора навън.

Момичето не се върна повече.

Минаха два часа и нещо. И Виктор все се обръщаше към масата ѝ, където бе оставила на произвола разтворената си голяма чанта. Показваше се портмоне, лаптопа ѝ.

– Не се притеснявай, тя просто я забрави – казвам му аз. – Това е нещо ежедневно тук.

– И все пак, виж колко народ има наоколо! – недоумява той.

Разказвам му следната случка как една августовска гореща нощ се обърнах към съпруга ми и тихичко запитах:

– Спиш ли?

– И мен сън не ме хваща – отговори Тии.

Моментално решихме да излезем навън до същата книжарница кафене за чаша студен чай (нали го правят неповторимо), в която сме сега с Виктор.

След като прелистихме едно-две списания, поуморени от нощната разходка се прибираме. И изведнъж мъжът ми се присеща и казва:

– Знаеш ли, забравих си раницата там!

А в нея са портфейлът му с пари в брой, кредитните карти, лаптопът и документи.

– Тръгваме – решително обявявам аз.

– Спи, спи сега, време е за сън! Утре ще отида.

Аз възразявам, давам някакви доводи, че не можем да чакаме до сутринта и… дочувам равномерното му дишане. Тии се е унесъл в сладък сън. А мен – не ме лови. Спомням си, че я остави до голямата витрина. Както се казва – „съвсем на показ“. Едвам дочаках да се съмне. Стана седем часът. Както му е навикът от години, Тии се събуди. Аз вече съм облечена и го чакам да тръгваме. Той… не бърза. Влиза в банята. Взима душ. Стори ми се цяла вечност. После избира внимателно подходяща риза. Все едни такива методично-бавни и изнервящи действия…

Отиваме. Вече наближава осем. Дневната смяна е пристигнала. Зад плота стоят четири усмихнати и свежи момичета и изчуруликват:

– Добро утро, заповядайте, заповядайте.

Отговаряме „в крачка“ на поздрава. Забелязваме раницата. Тии се приближава до нея. Момичетата ни гледат. Те не го питат дали е негова. Не проявяват никакво съмнение. Тии я слага с отработено движение на гърба. Изобщо не поглежда дали всичко е налице. Не дава обяснения на момичетата от персонала. Не е нужно. И двете страни проявяват абсолютно доверие. Като че ли само на мен ми се прииска да поясня подробно как сме я забравили през нощта, как сега се връщаме да я вземем, можем да я идентифицираме, име, презиме… каквото е нужно. Не се налага. Тии вече им казва усмихнат довиждане и потегляме към нашето си кафене за утринната ни закуска.

От много години преди тази случка с Тии си имаме „шампионат“. В днешния ден той е заел призовото първо място, защото е водещият в „Кой повече забравя своите вещи“. Той е със сериозна преднина. Да си призная, аз по-често съм на най-горната стълбица. Златна медалистка съм. То са шалове, мобилни телефони, портмонета, чадъри и какво ли не.

Благодаря на Господ, докато отпивам от чашата с кафе, и се сещам за мама, която някога за кой ли път ме догонваше по улиците. Отивам на изпит и си забравям вкъщи студентската книжка. И запъхтяна ме гълчи:

– Абе, Юле, разбери най-сетне, ти не си принцеса и никой няма да те догонва в живота. Никой.

Усмихвам се.

– Мамо, догонвали са ме, да знаеш! Веднъж даже и с велосипед!

Друг път забравям в ресторанта портмонето си и на следващия ъгъл дочувам запъхтян глас зад гърба си: „Извинете, извинееееете“. И едно момиче от персонала тича, за да ми го даде. Настига ме. Благодаря ѝ, а тя вече се е върнала обратно на работното си място. Бърза. Днес след колко ли още има да тича. Че не сме само ние двамата с Тии, които забравяме вещите си.

Ето защо съм уверена, че по някое време момичето ще потърси чантата си и ще се сети, че си я е забравила. И със спокойна походка ще се върне. Защото е сигурна, че тя е там, на същото място. Защото „системата-забравено-намерено“ работи безотказно в тази страна. Над 85% от забравените вещи стигат обратно при притежателите им. И не са 100%, защото има и такива, които дори не си спомнят къде са си зарязали нещата. Над 26 милиона вещи са били забравени само през 2016 година. Неслучайно сградата за „Забравени и намерени предмети“ е шестетажна. Когато някой намери нещо на улицата, предава го в близкия полицейски участък. С очите си ви дях как петгодишно момиченце предаде дребна монета, която намери. И което също ме впечатли как полицаят старателно въведе всички данни в голям формуляр, удостовери намерените пари (с тях нищо не може да се купи), благодари с поклон на детето. А след това го чакаше допълнителна работа с препредаването на „сумата“. Защото намерените пари никак не са малко – само преди две години са били предадени 3,8 милиарда йени, от които… потърсени са били едва три четвърти.

За мен това е смайващо. И го споделям с Тии.

– Е, ами нищо. Забравили са, че са ги загубили. И затова не ги и търсят. Но нали все пак парите са „вкъщи!“.

Което за Тии означава, че Япония – неговата родина, си е „вкъщи“.