Исабел Алиенде: "Ева Луна"

"Ева Луна" от издателство "Колибри"

"Ева Луна" не е роман, а апотеоз на свободата във всичките й нюанси. Шеметен калейдоскоп, в който екзотичната смес на причудливото и фантастичното прелива в чувственото и еротичното, за да остави незаличими следи в паметта на читателя. 

Жена прави любов с индианец, ухапан смъртоносно от змия, и той оцелява като по чудо. Тя зачева и ражда дъщеря, която нарича Ева, "за да обича живота".

Така започва "Ева Луна" (превод: Венцеслав Николов), една от най-експресивните и прочути творби на Исабел Алиенде, разказваща за живописните приключения на Ева Луна. Тя е отгледана в дома на ексцентричен лекар, който мумифицира трупове, и в чийто дом майка й прислужва.

На шест години осиротява и нейната чернокожа кръстница започва да й намира слугинска работа в поредица от странни домове с метафорично значение, последния от които Ева напуска с гръм и трясък, като изпразва пълно цукало върху главата на министър от правителството.

Но това е много малка част от житието на невероятната Ева, която бяга от потисничеството, като разказва приказки.

За автора

Сравнявана с Маркес и други бележити представители на магическия реализъм, Исабел Алиенде започва литературната си кариера случайно, но днес е сред най-обичаните латиноамерикански писатели на всички времена.

Международна известност й носи величествената семейна фреска "Къщата на духовете", "Дъщеря на съдбата" и "Портрет в сепия". Следват близо 60 милиона реализирани копия от произведения, преведени на 35 езика.

Много са темите, които превърнаха Алиенде в една от най-популярните разказвачки на нашето време – любовта, войната, самотата, бремето на спомените и старостта, както и страховете и болестите, които са неразделни от зимата на човешкия живот.

Откъс

Казвам се Ева – това означава живот според една книга, в която навремето майка ми потърсила, за да ми избере име. Родила съм се в най-отдалечената стая на една мрачна къща и отраснах сред старинни мебели, книги на латински и човешки мумии, но това не успя да ме направи меланхолична, защото съм дошла на бял свят с полъх на джунгла в паметта.

Баща ми, индианец с жълти очи, произхождал от мястото, където се сливат сто реки, миришел на гора и никога не поглеждал право в слънцето, защото бил израсъл под дървесния свод и светлината му се струвала неприлична.

Консуело, майка ми, прекарала детството си в един вълшебен край, където векове наред авантюристите са търсили града от чисто злато, съзрян от конкистадорите, щом надникнали в бездните на собствените си амбиции. Била е белязана завинаги от пейзажа и някак си съумя да предаде и на мен този отпечатък.

Мисионерите прибрали Консуело, когато още не била дори проходила и била само едно голо, оваляно в кал и изпражнения дребосъче, което долазило по мостчето на пристана като маломерен Йона, повърнат от някой сладководен кит.

Изкъпали я и едва тогава установили със сигурност, че е момиче – нещо, което ги посмутило, но тя вече била там и не вървяло да я хвърлят в реката, затова взели, че ѝ сложили една пелена, за да ѝ покрият срамотиите, пръснали ѝ няколко капки лимонов сок в очите, за да излекуват възпалението, поради което не можела да ги отвори, и я кръстили с първото дошло им наум женско име.

И се заели да я възпитават, без да търсят обяснение за произхода ѝ и без да ѝ се церемонят – вярвали, че щом Божието провидение я е запазило жива, докато я намерят, то ще има грижата и за по-нататъшната ѝ физическа и духовна устойчивост или в най-лошия случай ще си я отнесе на небето заедно с други невинни създания.

Консуело израсла без определено място в строгата йерархия на мисията. Не била точно слугиня, в училището се различавала по положение от индианците, а когато попитала кой от духовниците е баща ѝ, получила плесница за нахалството си.

Разказваше ми, че била изоставена от някакъв холандски моряк в лодка, пусната на произвола на съдбата, но сигурно това е история, която е измислила по-късно, за да се отърве от обсадата на моите въпроси. Мисля, че всъщност не знаеше нито кои са родителите ѝ, нито как се е появила там.

Мисията била малък оазис сред сладострастна растителност, която избуява оплетена о самата себе си от речния бряг до подножията на монументални геологически грамади, издигнали се към небесния свод като Божии грешки.

Там времето се е изкривило, а разстоянията мамят човешкото око и карат пътника да обикаля в кръг. Влажен и гъст, въздухът мирише кога на цветя, кога на треви, кога на мъжка пот или на дъх на животни. Горещината потиска, не подухва облекчителен ветрец, камъните и кръвта във вените се нажежават.

Привечер небето се изпълва с фосфоресциращи комари, чиито ухапвания причиняват безкрайни кошмари, а нощем се чуват ясно гукането на птиците, крясъците на маймуните и далечният громол на водопадите, които се раждат много високо в планините и се разбиват долу с грохот като на полесражение.

Скромната кирпичена сграда, увенчана с куличка от кръстосани дъски за камбаната, с която призовавали на молитва, се крепяла, както и всички колиби, върху колове, побити в тинята на река с опалов цвят, чиито водни предели се губят в преливащите се отблясъци на светлината.

Жилищата сякаш плавали напосоки между смълчани лодки еднодръвки, трупове на кучета и плъхове, сред нечистотии и необясними бели цветя. Лесно било да се отличи Консуело, дори отдалеч – дългата ѝ червена коса наподобявала огнен взрив във вечното зеленило на тази природа.

Другари в игрите ѝ били няколко индианчета с подути кореми, един нахакан папагал, който декламирал "Отче наш", вмъквайки мръсни думи, и една маймуна мъжкар, вързана с верига за крака на маса. Консуело я пускала от време на време да ходи да си търси приятелка в гората, но тя неизменно се връщала да си пощи бълхите на старото място.

По онова време там вече се навъртали протестантите – те раздавали Библии, държали проповеди срещу Ватикана и в дъжд и пек возели в големи каруци своите пиана, за да карат покръстените да пеят на публични тържества. Тази конкуренция изисквала от католическите свещеници пълна всеотдайност, така че те не се занимавали особено с Консуело и тя оживяла и преживяла – щавена от слънцето, зле хранена с юка и риба, напъплена от паразити, хапана от комари, волна като птица.

Освен дето трябвало да помага в домакинската работа, да присъства на религиозните служби и на някой и друг урок по четене, смятане и катехизис, тя нямала други задължения, скиторела, душела флората и гонела фауната, умът ѝ бил изпълнен с образи, с миризми, цветове и вкусове, с донесени отвъд границата приказки и влачени от реката митове.

Била дванайсетгодишна, когато се запознала с човека с кокошките – португалец, загорял от слънцето и ветровете, наглед корав и сух човек, но всъщност пълен със смях. Неговите птици щъкали навсякъде и поглъщали де що срещнели нещо лъскаво по пътя си, а после господарят им клъцвал гушите с един замах на ножа и изваждал по някое и друго златно зрънце, недостатъчно да го направи богат, но стигащо, за да подхранва илюзиите му.

Една сутрин португалецът забелязал това момиченце с бяла кожа и с пожар на главата, запретнало пола и нагазило в тинята, и помислил, че получава нов пристъп на блатна треска. Подсвирнал от изненада: и подсвирването му отекнало тъй, сякаш казал "дий" на кон.

Призивът пресякъл пространството, тя вдигнала лице, погледите им се срещнали и двамата се усмихнали по един и същи начин. От този ден нататък те се виждали често – той я съзерцавал захласнато, а тя се учела да пее португалски песни.

– Хайде да събираме злато – казал човекът един ден.

Влезли навътре в гората, провирайки се през гъсталака по пътечки, които само той забелязвал, докато изгубили от поглед камбаната на мисията. Целия ден търсили кокошките, кукуригали като петел, за да ги примамват, и ги ловели, щом ги забележели през листака да прелитат. Тя ги стисвала между коленете си, а той им срязвал гушите с отработен замах и бръквал с три пръста, за да извади късчетата злато.

Птиците, които не умирали, те зашивали с игла и конец, за да продължат да служат на господаря си, а другите пъхнали в торба, за да ги продадат в селото или да ги използват за примамка, като предварително ги оскубали и изгорили перушината на клада, защото носела нещастие и зараза от пипка. Надвечер Консуело се прибрала разчорлена, доволна и изпоцапана с кръв.

Разделила се с приятеля си, закатерила се по висящата стълба от лодката до площадката и носът ѝ се натъкнал на четири мръсни сандала – двама монаси от Естремадура я чакали, скръстили ръце на гърдите и с ужасно сърдит израз.

– Време е вече да заминеш за града – казали ѝ те.

Ударила на молба, но нищо не постигнала. Не ѝ разрешили и да вземе със себе си маймуната или папагала – двама другари, неподходящи за новия живот, който я очаквал. Откарали я заедно с пет индиански девойки, след като ги вързали една за друга през глезените, та да не могат да скочат от пирогата и да изчезнат в реката.

Португалецът се сбогувал с Консуело, без да я докосне, само с един продължителен поглед, и ѝ оставил за спомен късче злато с форма на кътник, нанизано на връв. Тя щяла да го носи на шията си почти цял живот, докато намери на кого да го даде като залог за обич. Той я видял за последен път – с избелялата ѝ басмена престилка и с нахлупена до ушите сламена шапка, боса и тъжна, махаща му за сбогом.