Иън Кършоу: "Хитлер"

"Хитлер" от издателство "Изток-Запад"

"Хитлер" на Иън Кършоу е смятана за най-пълната и завършена биография на германския диктатор.
От детството си в австрийската провинция до самоубийството си в бункера в Берлин Адолф Хитлер оставя мрачна следа от противоречащи си истории и митове.

В книгата си Иън Кършоу ни приближава повече от всякога до истинския образ на Хитлер. Той проследява неговата метаморфоза от неудачник в бедняшки приют през "барабанчик", сеещ омраза в мюнхенските бирхалета, та до върховен водач и идеолог на един убийствен режим, който ще остави Европа в разруха.

С кристална яснота на анализа и с помощта на нови, неизвестни досега източници Кършоу показва механизмите на неговото влияние и власт.

Разкрива и условията, които правят възхода на Хитлер възможен – бесният антисемитизъм на предвоенна Виена, тежкото изпитание на една смъртоносна война, отровният национализъм, обхванал Бавария през 20-те години на XX в., подкопаването на Ваймарската република от екстремистите отляво и отдясно, разочарованието от демокрацията на едно общество, останало излъгано в надеждите си.

Мащабите на злото, което Хитлер отприщва върху света, го превръщат в почти демонична фигура в масовото съзнание. Неговата диктатура се равнява на срив на модерната цивилизация. Тя показва на какво сме способни.

Представянето на "Хитлер" ще бъде на 28 февруари от 18.00 часа.

За автора

Иън Кършоу (1943) е професор по модерна история в Шефилдския университет. За приноса си към историята е отличен с германския орден "Федерален кръст за заслуги". През 2002 г. е удостоен с рицарско звание, а през 2004 г. е награден с медал "Нортън Медликот" от Историческото дружество в Лондон.

Бил е консултант по история на три документални поредици на "Би Би Си": The Nazis: A Warning from History, War of the Century и Auschwitz. Най-новите му книги са двутомната биография на Хитлер Hitler 1889–1936: Hubris и Hitler 1936–1945: Nemesis, за която получава Литературната награда за история "Улфсън" и наградата "Бруно Крайски" в Австрия за политическа книга на годината.

Отзиви

Иън Кършоу е историк, напълно достоен за възхищение. Той е абсолютно добросъвестен. Прави невероятно проучване. В резултат книгите му притежават първокласна ерудиция и широта на знанието.

Но над всичко той има една яснота на мисълта и яснота на прозата, която е не само за завиждане, но трябва да бъде следвана от всеки академичен историк, който иска да знае как да пише и как да достигне по широка аудитория, а в същото време да остане напълно научен източник.

… Не мисля, че който и да е историк трябва да приеме една книга за окончателна. Нищо не е окончателно. Но не мисля, че книгата на Кършоу за Хитлер някога може да бъде надмината.
- Антъни Бийвър

Откъс

Размисли за Хитлер

Диктатурата на Хитлер има качеството на парадигма за двайсети век. В крайна и наситена форма тя отразява, наред с всичко друго, претенцията за тоталност на модерната държава, неочакваното равнище на държавни репресии и насилие, невижданата дотогава манипулация на медиите за контрол и мобилизация на масите, безпрецедентния цинизъм в международните отношения, острите заплахи на крайния национализъм и неизмеримо разрушителната сила на идеологиите на расовото превъзходство и крайните последици от расизма, както и извратеното използване на съвременните технологии и социалното инженерство.

Преди всичко това явление запалва предупредителен сигнален огън, който продължава да гори ярко: то показва как едно модерно, напреднало, културно общество може изключително бързо да бъде потопено във варварство, достигнало кулминация в идеологическа война, завоевателни действия, отличаващи се с почти невъобразима алчност и жестокост, и геноцид, какъвто светът дотогава не е виждал. Диктатурата на Хитлер се равнява на срив на модерната цивилизация – един вид ядрен взрив, раздиращ модерното общество отвътре. Тя показва на какво сме способни.

Векът, над който в известен смисъл властва името на Хитлер, се характеризира до голяма степен от война и геноцид, които са белязани с неговото име. Това, което се случва под управлението на Хитлер, се разиграва (и всъщност не би могло да бъде иначе) в обществото на една модерна, културна, напреднала в технологично отношение страна със силно развита бюрокрация. Само няколко години след като Хитлер оглавява правителството, тази просветена страна в сърцето на Европа вече се движи в посока към апокалиптична война, сееща геноцид, която ще остави Германия и целия континент не просто разделени от Желязната завеса и потънали във физическа разруха, но и в състояние на морален потрес. Това още се нуждае от обяснение.

Като отправна точка можем да вземем комбинацията от ръководство, посветено на идеологическа мисия за национално възраждане и расово прочистване; общество с достатъчно силна вяра в своя Водач, за да работи за целите, за които той видимо се бори; и квалифицирана бюрократична администрация, способна и силно мотивирана да планира и реализира определена политика, колкото и нехуманна да е тя. Как и защо това общество е могло да бъде мобилизирано от Хитлер е въпрос, който изисква да бъде изследван.

Удобно би било да не търсим причината за бедата на Германия и Европа по-далече от личността на самия Адолф Хитлер, който управлява Германия от 1933 до 1945 г. и чиято смразяващо безчовечна философия е била публично популяризирана близо осем години преди да стане райхсканцлер. Само че, макар и Хитлер да носи първостепенна лична отговорност за случилото се при неговия авторитарен режим, персонализираното обяснение би било грубо опростяване на истината.
Може да се каже, че Хитлер е класическа илюстрация на мисълта на Карл Маркс, че "хората създават собствена история, [...] но [...] при дадени и наложени отвън условия".

Как тези дадени и наложени отвън условия, безлични събития извън контрола дори на най-влиятелния субект, са моделирали съдбата на Германия; каква част от станалото може да бъде отдадена на непредвидими обстоятелства, дори на историческа случайност; и каква част може да бъде приписана на действията и мотивите на необикновения човек, управлявал Германия по това време: всичко това се нуждае от изследване. Прости отговори не са възможни.

Откакто Хитлер се е появил за пръв път под светлините на сцената през 20-те години на XX в., за него са изразени множество различни и разнородни възгледи, които често са в пряко противоречие. Според някои например той не е нищо повече от "напълно безпринципен опортюнист", "без никакви други идеи освен една – по-нататъшното разширяване на собствената му власт и тази на нацията, с която се идентифицира", загрижен само за "господството, представено под маската на расова доктрина", изпълнен единствено с "отмъстителен дух на разрушение".

Друго описание в пълен контраст с цитираното го изобразява като фанатик, следващ предварително зададена и планирана идеологическа програма. Има опити да бъде представен като един вид политически мошеник, който хипнотизира и омагьосва германския народ, вкарва го в заблуда и го довежда до катастрофа, или да бъде демонизиран – което го превръща в някаква необяснима мистична фигура, в която е въплътена съдбата на Германия. Самият Алберт Шпеер, архитектът на Хитлер, навремето министър на въоръжението и най-близкият човек на диктатора през голяма част от историята на Третия райх, го описва скоро след войната като "демонична фигура", "един от онези необясними исторически феномени, които изникват на редки интервали сред човечеството", чиято личност е определила "съдбата на нацията". Подобен възглед носи риск от мистифициране на случилото се в Германия между 1933 и 1945 г., свеждане на причината за катастрофата на Германия и Европа до капризните приумици на демонична личност. Произходът на бедствието не намира обяснение извън действията на една-единствена изключителна фигура. Сложните събития, както излиза, не са нищо друго освен израз на волята на Хитлер.
(...)
Властта на Хитлер е от необикновен тип. Неговата претенция за власт не се основава (освен в най-формалния смисъл) на позицията му на партиен лидер или каквато и да е друга негова функция. Тя произтича от историческата мисия за спасение на Германия, която той си приписва. Неговата власт, с други думи, е "харизматична", не институционална. Тя зависи от готовността на другите да виждат в него "героични" качества. И те наистина откриват подобни качества – вероятно дори преди той самият да повярва в тях.

Един от най-блестящите анализатори на нацисткия феномен сред неговите съвременници, Франц Нойман, отбелязва: "Харизматичната власт отдавна се пренебрегва и осмива, но очевидно има дълбоки корени и става могъщ стимул, стига само да се създадат подходящите психологически и социални условия. Харизматичната власт на Вожда не е чиста илюзия – никой не може да се съмнява, че в нея вярват милиони хора." Собственият принос на Хитлер за разширяването на неговата власт и последствията от това не биват да бъдат подценявани. Едно контрафактуално разсъждение го показва убедително. Нека се запитаме: каква би била вероятността от изграждане на терористична полицейска държава като тази, която се създава под ръководството на Химлер и СС, ако Хитлер не беше глава на правителството? Дали ако имаше различен водач, дори и авторитарен, Германия щеше да се впусне в общоевропейска война към края на 30-те години? И дали при друг държавен глава дискриминацията срещу евреите (каквато почти със сигурност би била налице) щеше да достигне нивото на тотален геноцид? Отговорът на всеки от тези въпроси със сигурност ще е "не" или поне "едва ли". Каквито и да са били външните обстоятелства и безлични детерминанти, Хитлер не е заменяема фигура.

Силно персонализираната власт, която Хитлер упражнява, създава предпоставки за силното му въздействие дори върху проницателни и интелигентни хора – духовници, интелектуалци, дипломати, изтъкнати посетители. В повечето случаи те не биха попаднали в плен на чувствата, които той изразява пред шумното събрание в някоя мюнхенска бирария. Само че когато е въоръжен с авторитета на райхсканцлер, подкрепян от обожаващите го тълпи, заобиколен с атрибутите на властта, обгърнат от аурата на велик водач, раздухвана от пропагандата, едва ли е изненада, че и други освен най-наивните и лековерните го намират впечатляващ.
Властта е и причината, поради която неговите подчинени – нацистките лидери на по-ниско стъпало в йерархията, личните му приближени, провинциалните партийни босове – се хващат за всяка негова дума до април 1945 г., когато идва краят на тази власт и те се разбягват като пословичните плъхове от потъващия кораб.

Мистиката на властта със сигурност обяснява и защо Хитлер, който ни изглежда антитеза на сексуалността, е секссимвол за толкова много жени (предимно доста по-млади), няколко от които правят опит за самоубийство заради него. Историята на Хитлер трябва следователно да бъде история на неговата власт – как се сдобива с нея, какъв е нейният характер, как я упражнява, защо му е позволено да я разширява, докато разруши всички институционални бариери, и защо съпротивата срещу тази власт е толкова слаба. Това обаче са въпроси, които трябва да бъдат насочени към германското общество, а не към Хитлер.

Не е необходимо да омаловажаваме приноса, който имат за придобиването и прилагането на тази власт вродените черти на неговия характер. Целенасоченост, непреклонност, безмилостно отстраняване на всички пречки, цинична находчивост и инстинктивен усет на комарджия, който залага всичко на една карта: всяко от тези свойства има принос в оформянето на естеството на неговата власт.

Тези черти на характера се сливат в един преобладаващ елемент от вътрешната мотивация на Хитлер: неговото безгранично самолюбие. Властта е афродизиакът на Хитлер. За нарцистична личност като неговата тя предлага цел, която да го изтръгне от ранните години на лутане, компенсация за всички дълбоко изстрадани неуспехи от първата половина на живота му – отхвърлянето му като художник, социалният провал, който го докарва до виенски нощен приют, разпадането на неговия свят при поражението и революцията от 1918 г. За него властта е всепоглъщаща. Както отбелязва един проницателен наблюдател през 1940 г., още преди триумфа над Франция: "Хитлер е потенциалният самоубиец par excellence. Той няма никакви връзки извън собственото си "его". [...] Той е в привилегированото положение на човек, който не обича нищо и никого освен себе си. [...] Така че би се осмелил на всичко, за да запази или увеличи властта си, [...] която единствена стои между него и бързата смърт." В жаждата за лична власт от такава величина се съдържа ненаситен апетит за териториални завоевания, равносилен на всемогъща хазартна страст, устремена въпреки изключителния риск към монополна власт над европейския континент и над света по-късно. Неумолимият стремеж към все по-голямо разширяване на властта не допуска никакви отстъпления, задръжки и ограничения. При това зависи от продължаването на това, което се възприема като "велики постижения". Лишена от всякаква способност за ограничение, прогресивната мегаломания неизбежно съдържа семената на саморазрушението за ръководения от Хитлер режим. Това е в идеално съответствие със самоубийствените наклонности, които са му присъщи.

Колкото и да е всепоглъщаща властта за Хитлер, тя не е власт сама за себе си, изпразнена от съдържание и смисъл. Хитлер не е просто пропагандист, манипулатор, агитатор. Да, той е всичко това. Само че е също така и идеолог с непоклатими убеждения – най-радикалният от всички радикали като изразител на вътрешно последователен (макар и отблъскващ за нас) "светоглед", който черпи своята енергия и мощ от комбинацията между много малко на брой основни идеи, обединени от представата за човешката история като история на расова борба. Неговият "светоглед" му дава завършено обяснение на бедите на Германия и света, както и средство за поправянето им. Хитлер се придържа непоколебимо към своя "светоглед" от началото на 20-те години на ХХ в. чак до смъртта си в бункера. Той се свежда до утопично виждане за национално избавление вместо комплекс от политически мерки в средно продължителна перспектива. Този светоглед обаче не само е способен да включи в себе си всички различни елементи на нацистката философия; в съчетание с ораторските умения на носителя му той води до това, че Хитлер скоро става неоспорим авторитет по всяка точка от партийната доктрина.

Идеологическите цели на Хитлер, неговите действия и личният му принос за формирането на събитията трябва следователно да бъдат разгледани с най-голямо внимание. Те обаче далеч не обясняват всичко. Това, което не е извършено или подбудено от Хитлер, но въпреки това е пуснато в ход по инициатива на други хора, е също толкова важно като действията на самия диктатор, когато се опитваме да разберем съдбоносната "кумулативна радикализация" на режима.
Друг подход, който търси обяснение за огромното влияние на диктатора повече в очакванията и мотивите на германското общество (в цялата му сложност), отколкото в личността на Хитлер, предлага възможността да изследваме разширяването на властта му чрез вътрешната динамика на режима, който оглавява, и силите, които отприщва. Този подход е обобщен в максимата, формулирана от един нацистки функционер през 1934 г. – и в известен смисъл лайтмотив на настоящия труд като цяло, – че дълг на всеки човек в Третия райх е "да поддържа курса на Фюрера, следвайки желаната от него линия", без да чака инструкции отгоре. Тази максима, приложена на практика, е една от движещите сили на Третия райх, която пренася приблизително формулираните идеологически цели на Хитлер в реалността чрез инициативи, насочени към изпълнението на абстрактните цели на диктатора. Авторитетът на Хитлер е, разбира се, решаващ. Само че инициативите, прокарани с неговото одобрение, произлизат по-често от други хора.

Хитлер не е тиранин, наложен насилствено на Германия. Макар и никога да не е имал мнозинство при свободни избори, той е законно назначен за райхсканцлер също както неговите предшественици, а между 1933 и 1940 г. става може би найпопулярният държавен глава в света. За да проумеем това, трябва да примирим двата привидно взаимоизключващи се подхода: персонализирания биографичен метод и контрастиращия с него подход, насочен към историята на обществото (включително структурите на политическата власт). Влиянието на Хитлер може да бъде разбрано единствено чрез епохата, която го е създала (и унищожила след това). При тълкуването трябва да държим пълна сметка не само за идеологическите цели на Хитлер, неговите действия и личния му принос за оформянето на събитията; трябва освен това да намерим мястото им в схемата от социални сили и политически структури, които позволяват, моделират и съдействат за развитието на една система, която става все по-зависима от персонализираната, абсолютна власт – с произтичащите от това катастрофални последици.

Нацисткото посегателство върху корените на цивилизацията е определяща черта за двайсетия век. Хитлер е епицентърът на това посегателство. Той обаче е само неговият основен изразител, а не първопричина.