Христо Карастоянов: "Кукувича прежда"

"Кукувича прежда" от издателство "Жанет 45" 

Изданието включва три романа – "Перпетуум мобиле", "Кукувича прежда" и "Сбъркана хроника", които се четат като трилогия, доколкото са обединени от обща хронология (1923 – 1924 – 1925 г.), общо място и герои, от обща атмосфера.

За автора

Христо Карастоянов е роден на 22 февруари 1950 година в Тополовград. Работил е като редактор във вестници, като драматург и директор на Държавния куклен театър в Ямбол. Завършил е Пловдивския университет, специалност "Български език и литература".

През 1981 година дебютира с белетристичния сборник "Пропукан асфалт", отличен с награда на празниците за дебютна литература "Южна пролет" в Хасково (1982). Романът му "Аутопия: другият път към ада" е сред петте нови български романа, номинирани в първото издание на конкурса на фондация "Вик" (2003).

Печелил е наградата на Корпорация "Развитие" за непубликуван роман ("Смъртта е за предпочитане"), наградата на Съюза на българските писатели за документалистика (за "Записки по исторически наивизъм"), наградата "Златен ланец" за разказ на годината в конкурса на вестник "Труд", наградата "Чудомир" за хумористичен разказ и др.

През 2012 година в берлинското издателство "Дитрих" излиза трилогията му "Кукувича прежда" (Teufelszwirn, Roman in drei Büchern, Dittrich Verlag GmbH), а през декември същата година романът "Името" му донася и наградата "Хеликон".

Същата награда печели и романът му "Една и съща нощ" (2014), по мотиви от който беше създаден спектакълът "Гео" в Народния театър "Иван Вазов", с режисьор Иван Добчев. "Една и съща нощ" спечели и наградата "Дъбът на Пенчо" за 2014 година, а също и националната литературна награда "Елиас Канети", 2015.

През 2018 година книгата беше публикувана в САЩ в превод на Изидора Анжел (The Same Night Awaits Us All, Open Letter Books, University of Rochester, 2018)
Текстове на Карастоянов са включвани в различни антологии у нас и в чужбина.

По негови разкази е заснет игралният филм: "Следвай ме" (2003) на режисьора Дочо Боджаков.
Известен е и като публист – негови статии са публикувани в много български политически и литературни вестници и списания.

Женен, има син и внуци. Живее в Ямбол.

Отзиви:

"Ироничен, мнимо несериозен, сладкодумният Христо Карастоянов разказва зловещи истории, сътворяващи се в едно, инак погледнато, идилично градче: гарнизонният духов оркестър си свири в градската градина, а зад тезгяха в сумрачната и миризлива аптека наднича младо момиче.
Другото е барут, кръвнина и... гилотини!"
Рашко Сугарев в книжка 6 на списание "Пламък", 1985 година

"Любов и тайна измяна, безсмислено предизвикателство към смъртта, антимонархически и промонархически пристрастия се преплитат в напрегнатата и интересна фабула на повестта. Опрян на основното проучване на епохата, авторът пресъздава документалната автентичност с един непринуден разговорен стил, благодарение на който читателят съпреживява събитията."
Христиана Василева, вестник "АБВ", 4 август 1987

"Кукувича прежда", чието действие се разиграва през 20-те години, но се появява също и Джон Ленън, напомня за "Бесове" на Достоевски: с анархисти и атентати, с кинотеатри и цепелини и с един синтез между повествувателните техники на модерната литература и балканското разказваческо изкуство. Арена на събитията е българската провинция: в столицата животът само се симулира, а в провинцията се изстрадва."
"Анархисти & цепелини на Балканите", Berliner Zeitumg, Nummer 16-19, 20. Januar 2013

На 26 февруари 2020 г, сряда, от 18 часа в Ямбол - Безистена ще се състои творческа среща с Христо Крастоянов, организирана от Община Ямбол, ИК Жанет 45, Дружество на писателите - Ямбол и с любезното домакинство на Културен център Безистена. 

Откъс

И ВСЪЩНОСТ ОТ ТОЗИ ДЕН НАТАТЪК В К. взеха да стават едни доста съмнителни работи. Тъй глашатаите удариха барабаните откъм четирите страни на града и поканиха тържествено гражданите, които употребяват купуван от фурните хляб, да се съберат в четири часа следобед в салона на читалището по причина на събрание. Някакво събрание – в съобщението не се казваше за какво ще е то. Мнозина се вързаха и после чакаха до пет, пет и половина, без да се яви някой да обясни какво става. Разотидоха се, разбира се, но недоумението беше голямо. А в салона на читалището просто репетираше читалищната оперета. След туй злосторници хвърлиха бомба в обширната градина на Офицерското събрание, Ангелариос Пападопулос го бутнаха да падне под трена за Бургас през Зимница, а в самия К. се удави при неизвестни причини и подбуди Лилка П. Якова.
Онази бомба беше ръчна направа от лидит или мелинит, с фитил и тънко шишенце със спирт за запалки. Тя експлодира с чудовищен трясък, шибна дърветата, обаче жертви не се дадоха поради късния час, а се отпра само покривът на една лавка за лимонада и сироп отпред до оградата. Без двоумене и по най-бързи начин арестуваха неколцина от регистрираните във федерацията анархисти, които обаче отказаха да са те. Протестираха възмутено, обясниха защо не са били те и дори го доказаха. Понабиха ги отгоре-отгоре и ги пуснаха, а от там отидоха и арестуваха двама-трима от комунистите (което обаче беше просто тъй – за всеки случай – тъй като и те не бяха, а то си се знаеше предварително, защото в онова лято на двайсет и трета комунистите се бяха спотаили в очакване на нещо, което никой не казваше какво е). Според както отсетне се обясни на гражданството, атентатът е имал за цел сплашване на слушателите на духовата музика на трийсет и седма страхотна пиринска дружина. А причината за сплашването била да престанели да се стичат в двора на Офицерското събрание, където музиката имаше обичая да си прави публичните репетиции, и да увеличават посредством присъствието си прихода на бюфетчията в ущърб на другите градски локали. Икономическа работа сиреч, а не политическа. То се прие като истина и "Свободна трибуна" го приписа на истерясването.
Там някъде, в петък срещу събота, Лилка П. Якова, госпожица, двайсет и четири годишна, помощник-аптекарка в "Звезда", се хвърли с главата напред в кладенеца на техния двор. Това тъй ненавременно посягане на живота първо не можеше да се обясни по каква причина е сторено, защото Лилка П. Якова вярно беше малко отвеяна, но в рамките на нормалното. Тъй че самоубийството ѝ се изясни чак когато "Свободна трибуна" съобщи на първа страница годежа на г-н Пр. М. Таров, поет, служащ в склада на братя Каишеви (маркирани чаши, отговарящи на Закона за мерките и теглилките, за вино и бира всички видове, юзчета малки и големи на едро и дребно, центрофугални помпи и синджири във всякакви дължини и дебелина на материала), за някоя си г-ца Евжени Кръстева от София. А пък туй Пр. М. Таров означаваше Пройко Манкьов. Ще рече, същият, когото директорът Христофор Милев изключи деветнайсета година от педагогическото училище заради участието му в наглата демонстрация против всенародния траур след Ньойския договор. Траурът беше официален, а демонстрацията – не. По тази причина Милев го изключи заедно с още двайсетина други гимназисти. По онова време Пройко Манкьов преследваше отчаяно учителя по френски Васил Карагьозов да го гледа като теле в устата, напъвайки се да учи от него трудното изкуство на римуването, метафората и анжамбмана. Отсетне Христофор Милев върна всички срещу писмена гаранция, само Пройко Манкьов отказа да подпише такава гаранция. Директорът не го върна, както не върна и Кольо, сегашния прислуга на Ной Марков и механик на трактора му "Фордзон", който се беше опулил срещу Милев и се правеше на малоумник, питайки го: "Кво ѝ туй гаранция?".
Та тъй.
А Лилка П. Якова беше дала на Пройко Манкьов пари да си отпечата той в скоропечатницата "Ренесанс" първата си стихосбирка "Страдалните камбанарии". После, на двайсет и шести март тая година го укри в аптеката си и когато военните ръшкаха побеснели града – не го откриха и той отърва ножа. През ония няколко първобитни дни, в мрака на аптечния склад Лилка П. Якова свърза физически съдбата си с неговата съдба, плака щастливо, изненадана от болката в началото и удоволствието накрая, дълго притискаше главата му към за първи път докоснатите от мъжка шепа гърди, и му се врече, и така работата тръгна към голяма любов и последваща сватба.
В първия ден на дъждовния април Пройко Манкьов излезе от аптеката обръснат, подстриган, без предишната широкопола шапка, сменена сега от гълъбово борсалино, с чепици шпиц в галошите, които обуща пак Лилка П. Якова му беше купила, уцелвайки номера без дори да го попита кой номер обувки носи, и така нататък. Книгата му "Страдалните камбанарии", разбира се, никой не ѝ обърна внимание, така че накрая пак тя беше тази, която един следобед влезе в книжарницата на Васил Кръстев и изкупи наведнъж всичките неразрязани екземпляри. Натовари ги на нарочно наетата за целта кола и ги отнесе нанякъде, а къде – никой не разбра. Дори не и Пройко Манкьов, който обаче си получи парите от Васил Кръстев. Хората наоколо виждаха, че всичко това Лилка П. Якова го прави от любов към Пройко, макар да ѝ казваха някои нейни другарки, че тоя човек е безподобен аферист. Него, ѝ викаха, парите го блазнят по един извратен начин, тоя, ѝ викаха, келеш за пари е готов на всичко, не го гледай, че вдига патардия по безвластническата линия, и ти, ѝ викаха най-сетне, сериозно ли мислиш, че ще те вземе?
Тя обаче сякаш не ги и слушаше, а само се смееше отнесено.
А ето че сега Пройко Манкьов се беше сгодил официално за тази неизвестна Евжени Кръстева. И Лилка П. Якова се удави.
Смъртта ѝ опечали маса народ и мнозина жалеха младата жена, въпреки че същия ден имаше и друг случай на удавяне. Беше се удавил един местен пройдоха по име Иван, а по прякор Бурето. Само че той падна от само себе си във водоема до цепелинския хангар, който водоем беше два метра дълбок, а стените му бяха циментови и паднеше ли някой в него – нямаше измъкване. Тъй че причината за произшествието очевидно си беше прекомерното и безхарактерно пиене на спирт по обед: Бурето си беше прочут с употребата на количества, на които отдавна им беше забравил и мярката, и бройката. Всичко това се доказа изрично и от намереното до самия водоем плоско шише с един пръст течност, определена като ракия. Шишето беше приложено към доказателствения материал, но в рапорта беше записано, че изобщо не се знае какво е дирил този сархошi при цепелинския хангар.
Както и да е.
Наопаки стана с Ангелариос Пападопулос. Този Ангелариос Пападопулос беше уважаван от всички търговец житар. Някой го бутна на релсите в Зимница и той биде смазан от пристигащия влак от Бургас. Всъщност влакът буквално го сряза през половината! От показанията на неколцината свидетели стана ясно, че го е блъснал от перона някакъв младеж с крайно заканителен вид, но без никакви особени белези. Бутнал преднамерено нещастника, после без капка суетене се метнал на велосипеда си и отпрашил през полето. Полицията изрично питаше за особени белези, свидетелите настояваха, че нямал такива белези, и агентите се въсеха безсилно. Заслужи обаче похвала полският стражар Гунчо Русчев, който, като един храбър и доблестен мъж, начаса зае мястото на часовой на местопроизшествието и по този начин запази непокътнато всичко онова, което беше останало върху релсите от нещастния Ангелариос Пападопулос. Полицията отсетне одобри постъпката на Гунчо, защото, като претърсиха трупа, откриха, че в обущата и чорапите на загиналия са скрити три хиляди лева, в цигарската му кутия – други две хиляди, а най-накрая в портфейла – триста.
После имаше саботаж и злоумишленици скъсаха бента над памучната фабрика. Реката – и бездруго отъняла до невъзможност в този убийствен с жегата си август – нацяло се оттече през резервния ръкав, а там, където главното ѝ корито пресичаше града, от двата бряга се редяха курници, кочини, дъсчени нужници от едната страна и тръбите на табахнитеii от другата, после пак нужници от двете страни. Въобще имаше десетки нужници, почернели и вонящи, а от реката останаха само затлачени зелени локви, които проблясваха отровно между избуялия камъш. Хората се притесняваха и се стискаха героично, но накрая все пак ходеха по нуждите си, понеже всичко е от Господа и от природата, и нима може някой да стиска до безкрай, когато то е понякога съвсем неудържимо. За комарите дори не си струвало да се говори. Тая гад си беше редовна напаст всяка година, но тази стана хептен!...
Та така де. Стана невъзможна за дишане оная могъща и безподобна миризма от изверженията, адските миазми и кръвта от закланите животни, чиито кокали пак в реката се изхвърляха – къде другаде да се изхвърлят, и кучетата ходеха там да ги оглозгват до блясък сред нечистотиите. Гюбрето* и то там се изхвърляше и какво не още, и въобще въздухът в К. беше станал с нож да го режеш.
А в общината ония некадърници от тричленката само се дърлеха.