Георги Тенев: "Балкански ритуал"

ПРОЛОГ В ПЛАНИНАТА

Какво ще кажете по-късно да ми задавате въпроси? После да ме питате как съм се озовал тук и защо правя всичко това. По-нататък, не сега.

Има много врани в небето. На голям рояк са, писъкът им отеква над гората. Пръсват се и се събират, правят кръг. Граченето им прилича на човешки крясък. Вдигам бинокъла, те отлитат надалеч. Нещо ги е изплашило, но не съм аз. Невидим съм тук, при скалите. Дори пушката не блести, цевта е увита с черно текстилно тиксо. Ослушвам се за нещо повече от писъка на враните и собственото си дишане. Може би греша, но в далечината отеква метален звук. Прилича на почукване върху релса. Долита още веднъж със студения полъх на вятъра.

Поглеждам картата, сверявам компаса. Проверявам пушката, пълна е. Оглеждам с бинокъла мястото пред мен, на стотина метра под скалите. Това е, намерих го. Има следи в стопения тук-там сняг, но детайлите вече са неразличими. Зареждам патрон в цевта, оставям на предпазител. Чувства се лек порив на вятъра, върховете на боровете се поклащат. Тръгвам надолу по пътеката и между дърветата започват да се очертават все по-ясно следи от изкопи. Траншеи, овални и правоъгълни дупки, покрити с разкъсани мрежи и найлон. Това е запуснатият археологически обект. Вече напълно се е развиделило и мога да видя дървената постройка. Чува се някакъв звук в гората, като строшен клон. Но не е човек, дърветата издават свои шумове.

Тръгнах през нощта. Имаше луна, снегът я отразяваше и през по-голямата част от пътя не се наложи да вадя фенер. Изкачването ми отне много сили. Имам в джоба още шепа фъстъци, дъвча. Не бива да бързам точно тук. Предпазливостта преди всичко. Изяждам фъстъците, заривам с крак следите от падналите обелки. Сигурността преди всичко. Аз знам какво знам и това е достатъчно. Дали е цялата истина? Стига ми и един процент или дори половината от процент. Не се смятам за нещо повече от останалите. Единствената разлика е в това какво съм научил и през какво съм минал. Последният човек, с когото говорих, преди да тръгна, е онзи журналист, софиянецът. Оня, когото дават по телевизията. Сигурно е много учен, сериозно информиран. Пред мен обаче не се перчи. Защото му е ясно, че аз знам каквото знам и това не е въпрос на учене в университет или нещо такова.

Хайде, нататък. Промъквам се до грубо построената хижа, ловджийската пушка е в ръцете ми. Тук има моторна шейна, килната настрани. Плазовете са потънали в мърлявата мокра трева. Чувам отново звука, сега поясен, като удар в дърво. Ослушвам се и след малко той се повтаря. На равни интервали е. Приклякам до шейната, искам да проверя откога стои така, дали тази зима е била карана. Я виж ти, току зад шейната, при струпаните дъски, лежи мъртво куче, замръзнало на синджира си. Някакво животно е гризало трупа. Не е красива гледка. Стискам пушката, продължавам.

В този момент нещо трепва в периферното ми зрение. Обръщам се надясно. Някаква опашка се измъква между дърветата, чакал или вълк. Продължавам напред към дървената постройка. Тук откривам източника на звука. Дървената врата се отваря, проскърцва на едната си панта, другата е изкъртена. После се хлопва пак. Вратата е увиснала като обелена кора върху рана. Това е входът, не бива да чакам на това място. Вътре или зад дърветата, но не и тук, където съм оголен и биха ме видели отдалеч. Изчаквам вратата да се залюлее пак, задържам я с крак и прекрачвам в хижата. Вътре е тъмно. Влизам, не бързам да паля фенера.

Хижата е празна. Това не е обикновен заслон, а навес над терена на разкопките. Постройката трябва да предпазва от дъжда и снега, да държи сух дълбокия изкоп, който зее в земята. Или да го скрива от външни очи. Над отвора на дупката има макара, синджир с угаснали петромаксови лампи и няколко въжета, вързани за халките на скрипеца. Всичко е много запуснато, археолозите няколко години не са идвали тук. От тавана тук-там се процежда вода.

Включвам фенерчето, светлината хлътва в трапа. Дълбоко е, лъчът не достига дъното. Опирам се на скелето, което държи макарата. Дървото изглежда нестабилно, но няма за какво друго да се захвана. Осветявам с фенерчето, оглеждам стените на изкопа и виждам, че едно от въжетата е срязано, краят му се поклаща в празното. По стените на изкопа е монтиран дървен кофраж, дъските вървят надолу като вертикална пътека и се губят в дълбочина. Издърпвам въжето, оглеждам прекъснатия край. Личи, че е срязано нарочно и наведнъж, не е протъркано. Срязано е с нож.

За да се спусна, ръцете ми трябва да са свободни. Вадя челника от раницата, размотавам моето въже, то е сигурно и здраво. Трийсет метра е, трябва да стигне. Включвам челника, прехвърлям осигуровката си през макарата, завързвам края. По земята са разпилени дървени парчета, намирам един подходящ клин, набутвам го в макарата и я блокирам. Това е всичко, на което мога да разчитам, няма кой да ме осигурява. Прекрачвам над ямата, затягам въжето в самоспускателя и се оттласвам от ръба, увисвам. Макарата държи, само поскърцва.

Спускам се бавно, доколкото мога, избягвам да опирам крака в стените на изкопа. Скелето от дъски не ми изглежда сигурно. Светлината от челника подскача по стените на трапа. Онази голяма, хищна, странно миришеща жена ще трябва да отговори на много въпроси. Откъде знае толкова неща и защо не ги е казала по-рано? Жената, за която си мисля сега, би трябвало да бъде видяна, за да разбере човек. Не е нужно да си мъж, за да почувстваш силата ѝ, нито да я докосваш или нещо такова. Още от пръв поглед ще ти се стори голяма, огромна почти. Това няма нищо общо с размера на тялото, макар и да е висока, със сигурност по-висока от средния ръст.

Чертите ѝ са едри, но не казвам, че са груби. Май има нещо монголско, може би нещо тюркско. Но аз не разбирам от тези неща. Кожата ѝ е по-скоро бледа. Бялата чиста кожа, каквато имат жените с жестоко лице и прави устни. Когато се усмихва дори, а може би най-вече тогава, в усмивката ѝ личи хищността. Острите ѝ зъби сякаш светват. Да, тя ще трябва да отговаря, имам много какво да я питам, пък ако ще и да ѝ избия някой и друг зъб, това няма да ме спре. Вече не става дума за тайни и лъгане, за скрити игри. Ще стигнем до това, само да свърша тук, само да се измъкна.

И ето че различавам силует. Тяло е. Труп, да го наречем, лежи върху дървените греди. Труп на мъж. Замръзнал е от студа, сковал се е в неестествена поза. Има счупени дъски, тежък е и е падал метри, срутвайки парчета от скелето и лепкави камъни. Сринал се е, откъснал се е заедно със срязаното въже. Ще сляза още малко, не защото искам да го пипна, няма с какво да му се помогне. Искам да огледам, да разбера къде свършва цялата тази работа. Колко дълбоко, в буквалния смисъл. Нечия ръка е държала ножа, острието е срязало отведнъж осигурителното въже – и сбогом. Било е много добре наточено острие. От сърцевината на въжето дори не са се отделили разрошени влакна, работата е свършена бързо и правилно.

Ударите от падането са били жестоки, а и по скелето стърчат ръждиви релси, тръби за прикрепяне. Огънати и изкривени пирони като метални червеи. Захващам се с крака за най-близката дъска, която се подава от конструкцията. Пресягам се, смъквам шапката от бръснатата глава на мъжа. Отдолу, както предполагах, има татуировка. Без шапка няма да му стане по-студено, затова я пускам в празното и тя веднага изчезва. Този изкоп поглъща всичко почти без шум. Лъчът на фенерчето ми не пробива докрай в мрака. Вдигам светлината, оглеждам отново лицето. Не ми е познат. Татуировката е зацапана от охлузването, но все пак се разчита. Татуировка е невъзможно да се заличи. Тази представлява вълча глава, грозно нарисувана, но и вълкът е грозен. Виждал съм и преди подобен знак и това ми стига. Лъчът на челника започва да трепти. Батерията се е разредила, студът тук си казва думата.

Придърпвам връзката, на която виси другият фенер, нагласявам го, за да ми е на удобно място пред гърдите. Захващам се пак за въжето с две ръце. Нагоре или надолу, трябва да реша. Скелето неприятно проскърцва. Не сега, казвам му, остава още малко. Но скелето продължава да скърца, трептенето се увеличава. Аз рядко имам късмет, може би тази гадост точно сега е решила да се разпадне. Дъските са скрепени с ковашки скоби и с гвоздеи, цяла педя дълги. Ако паднат, няма да имам повече нужда от късмет, никога. Отпускам въжето, слизам надолу. Още пет метра примерно. Включвам фенера, насочвам светлината. Лъхти на студ, тихо е. И мярвам още един силует. Заклещен е там, в тъмното. Значи са били заедно на осигурително въже или някой от двамата е помел другия при падането. Отпускам въжето, спускам се.

Една торба се поклаща на два-три метра под мен. Закачена е за ремък, завързан за колана на мъжа. Изравняваме се. Няма как да продължа, тялото заприщва отвора. Искам да се пресегна и да докопам торбата, да я измъкна. Хайде, още малко! Побутвам този грозник, изтласквам го встрани тежък и вкочанен, посягам към ремъка. Тоя тип се заклаща около въжето си като жив. Не ми пука за него, достатъчно е да не го гледам. Улавям ремъка. Дърпам, за да приближа торбата до себе си. Така започва моментът на провала. Явно нямам късмет, от клатушкането макарата горе поддава. Усещам го с цялото си тяло, през въжето, през осигуровката. Вибрацията плъзва и ме полазва, все едно с пила те пилят. Скриптенето е тревожно, отива право в корема. Политам настрани, блъсвам се в скелето. Може би горе се е разклатила някоя от опорите, макарата е пропаднала. Опитвам да се задържа. Въжето реже пръстите ми – и да искам, вече няма как да го пусна. Нещо ги е повлякло надолу тези двамата, а сега повлича и мен.

И в този миг пак ми минава през ум за нея, за тази жена. Тя е опасна и е мръсница, със сигурност. Болката е пареща, въжето се впива в ръкавицата. Трябва да се уловя за нещо, да се набера и да освободя примката. Онази жена е студена като риба и много опасна. Но това малко променя нещата, хайде, избутай се сега нагоре! С прехапан език дърпам торбата към себе си, после опитвам да се изкача, без да стъпвам по скелето, без да натягам самохвата. Ръката вече е свободна, но ръкавицата е продрана, виси парцал плат и има кръв, но да оставим това сега. Ще се върна с тази торба горе, каквото и да става. Ще е жалко, ако греша, но ми се струва, че вътре има нещо, с което мога да те закова, професорке, госпожо.

Това е чанта, а когато типове като тия носят чанта на това място, ще трябва да е важно. Талпите пропукват. Дървеният калъп, натикан в шахтата, гадно скърца. Още педя, две. Още метър. Близо съм до края. Скърцане, звуци от ръждиви пирони и от дърво. Опитвам се да не ги гледам, да не мисля за въжето, впито в пръстите ми. Краката ми също вече са отмалели в сбруята. Скоростта убива масата, пишеше в някаква детска книжка по физика. Значи – по-бързо. Само да стигна ръба. Казвам се Траян, нарекли са ме, кой знае защо, така. Може би е някакъв знак, поличба, че ще има много неща да изтърпя. Добре, ако трябва.

Георги Тенев, "Балкански ритуал". Откъсът от книгата е предоставен от издателство "Колибри".

"Балкански ритуал"

По ръба между историческите събития и въображението, "Балкански ритуал" увлича в приключение, непознато досега в българската литература. Стилизирайки престъплението до висотата на класическа драма, този необикновен исторически трилър с мистичен привкус събира в едно тероризма, войната в Близкия изток и битките на политическата арена.

Открадната книга се появява от нищото, а покрай нея изплуват странни археологически ребуси. Тайните на бившата социалистическа държава мутират в нови форми на корупция. Елитите – политически, икономически и църковни – срещат самотен мъж с погубено минало и кратко бъдеще. Kомисарят Колев държи ключа за тайните на властта, прошката и обвинението. Играчите ще бъдат изиграни, злочестите ще имат втори шанс. Трябва само някой да се осмели и да пожертва себе си.

Георги Тенев

Георги Тенев е роден през 1969 година в София. Завършва НГДЕК "Константин-Кирил Философ" и Софийския университет "Св. Климент Охридски", по-късно следва и във Виенския университет.

Автор е на романите "Партиен дом" (Награда за български роман на годината на фондация "ВИК", 2007), "Кристо и свободната любов", "Господин М.", "Български рози" и на сборниците с разкази "Жената на писателя" и "Свещена светлина" (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).

"Балкански ритуал" е още едно свидетелство за разказваческата дарба на Тенев, съчетана с непокътната чувствителност и остро съзнание за язвите на нашето съвремие.