Георги Божинов: "Вдън гората Дикчам"

15 февруари 2021

"Вдън гората Дикчам" от издателска къща "Хермес"

Да сеем гори. Да ги сеем навсякъде, където можем, всякога, когато можем. За да изкупим вина. Не е наша радостта да дочакаме да плиснат там нови извори и да се заплетат клоните с птичи песни. То е за тия след нас. Но и в сеитбата на бъдещи радости също има радост.

Из "Вдън гората Дикчам"

В началото на 2021 г. ИК "Хермес" ще зарадва почитателите на българската литература със сборника с разкази и пътеписи "Вдън гората Дикчам". Според Милка Божинова-Рускова, дъщеря на писателя, това определено е най-важната книга за Божинов – именно като първа книга, като пръв тон, задаващ мярка и вкус.

Ето какво още споделя тя за първите творби на автора – "Вдън гората Дикчам" и "Юлень":

"Шейсетте години като че ли бяха най-щастливото време на баща ми – Георги Божинов. Яхнал служебния си мотор "Ява" или шоколадовокафявата си "Шкода Октавия", той обикаляше България със страст – с оная необяснима страст, на която се подчиняваш без обяснения, с която просто се раждаш – да бродиш, да наблюдаваш, да се пълниш с картини. Страст, която прави човека цялостен.

"Вдън гората Дикчам" и "Юлень" са първите му книги, издадени през 1960 и 1967 година. Част от пътеписите и разказите в тези две книги са включени в настоящото издание.

Но връщаме се в 60-те години и малко преди това, когато младият репортер обикаля с велосипед Пиринския край в търсене на теми за БТА, телеграфната агенция. Той по-късно си спомня: ...Колелото все се търкаляше, търчеше и дрънколявеше по сипаничавите пътища около Пирин.

А градчето нямаше една свестна велосипедна работилничка. Не свестна, ами и никаква. Тогава, освен задължителните за БТА сухи информации за изпълнение и преизпълнение на планове и петилетки, той попада и на сюжети, които искат по-друга разработка, а агенцията няма нужда от тях.

Тях той предлага на вестник "Литературен фронт". И Славчо Васев – стар вестникар, по него време (1954–1964) главен редактор, ги публикува с охота и даже го назначил на половин щат като кореспондент на вестника за Пиринския край.

От това време са сюжетите на тези, малко условно наречени разкази и пътеписи на "Вдън гората Дикчам". Впрочем в самата книга не е отбелязано от какъв точно жанр е. Просто книга. Първа.

"Вдън гората Дикчам" определено е най-важната за Божинов – именно като първа книга, като пръв тон, задаващ мярка и вкус. Може да се каже, че без нея нямаше да се роди двайсет години по-късно романът шедьовър "Калуня-каля". Книгата в по-голямата си част е разположена в Западните Родопи, както по-късно е разположен и романът.

В тази първа своя книга, както и след време в "Юлень", още от самото начало писателят е "себе си". Наясно е със себе си, наясно е какво ще го занимава като писател, наясно е какво иска да каже. Вече е наясно и как да го каже.

В един от бележниците си Божинов отбелязва: Да пишеш, както говориш. Ако, разбира се, има някаква значителност в говоренето ти. Ако има какво да кажеш, важно за другите. Ако сам си значителен... И не е нужно да се подписваш. Да се познава и без подпис. И всичко да е сгъстено, като запечатан мед.

А "дикчам" впрочем е турска дума и значи "прав чам", "прав бор".
Така навлиза в литературата Георги Божинов – като прав бор.
Такъв си и остана: дикчам – Божинов.

Животът му бе труден. Преживя много самотни години.
Но както бе казал на едно място: Земята се върти, светът се върти и постепенно идва на мястото си. И вече не е сам."

За автора

Георги Божинов – новият стар класик в съвременната българска литература. През 2014 година Георги Божинов беше преоткрит от хиляди читатели благодарение на романа "Калуня-каля".

Книгата има вече 14 издания и бе призната за едно от знаковите заглавия през последните години. А Георги Божинов се превърна в новия стар класик в съвременната българска литература.

Роден на 27 януари 1924 г. в с. Крива бара, Ломско, Божинов завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" с втора специалност "Руска филология". Работи като кореспондент на БТА и във вестниците "Литературен фронт", "Отечествен фронт" и "Труд".

След публикация в сп. "Септември" през 1975 г., в която документира свидетелствата на петима българи, лежали в сталинските лагери, той е уволнен и до края на живота си остава без работа.

Автор е на пътеписи, документални разкази, завладяващата историческа повест "Караджата" и знаковия роман "Калуня-каля". През 2014 година забравеният шедьовър бе отличен със "Златен лъв" от Асоциация "Българска книга" за издателски проект с най-голяма обществена значимост и почетна награда от книжарници "Хеликон".

През 2019 година, по идея на младия режисьор Благой Бойчев, историята на Калуньо оживява на сцената на Родопски драматичен театър "Н. Хайтов" – Смолян. Самият Бойчев споделя: В тази история ме грабна желанието на героя да възвърне справедливостта, мира и тишината в света, но чрез насилие. Защото, ако човек се бори срещу злото със зло, то пак остава зло.

Пиесата получи топло посрещане от почитателите на театралното изкуство в Смолян, а в началото на 2020 г. гостува в София и Пловдив. В момента се работи и по екранизация на романа, под режисурата на Иглика Трифонова.

Откъс

Гората зиме...

Бяхме на Матан дере, на лов за глухари. Излязохме още в тъмно сутринта. Минахме рид, втори, трети. Качихме се високо над горското стопанство. Гората спи, вейка не поклаща. Спят и глухарите. Стоим под дърветата, стискаме пушките си и ги чакаме да се събудят, слухтим за стържещия, гърлен звук на токуването. Но няма нищо.

Започна да прикапва снежец. Отначало рядко, после по-гъсто и по-гъсто. Заваля здраво. Гората стана бяла и фантастична. Като нея и ние станахме бели и малко недействителни. Забравихме глухарите. И те ни забравиха ‒ не се обадиха. С моя приятел тръгнахме из гората, така, да се пореем без цел, омагьосани от нейната внезапна промяна, от нейната снежна тишина, в която само нашите хрупащи стъпки отваряха пъртина. А после пуснахме младите палашчета да погонят зайци, нека се учат. Просторът се напълни със звънливия, ехтящ и неопитен лай на кучетата. Снегът все валеше и качулеше дърветата, качулеше и нас. Валеше непрекъснато и чистеше гората от гнилежа, чистеше въздуха, пречистваше и нещо в нас. Вървяхме леки и чисти, забравили време и място, все вървяхме и не проговаряхме ни дума. Нима трябваха думи?

Смерчът мина лани и над Вищерица. Мина и замина, но остави едно голямо горско гробище. На няколко хиляди декара около Кара Кая цялата гора бе пометена. Цялата гора. Дърво до дърво. Заедно с корените се бе дигнала като отлепена подметка и почвата, на която дърветата бяха расли ‒ един тънък слой просто одран от някоя плоска скала и уплетен в жили. Това беше невиждана горска смърт, беше чума.

Смерчът събаря отведнъж, а човекът събаря постепенно и затова е по-опасен. Малко по малко ние рушим горите си, гризем ги като червей под корен. Гледаш някъде ‒ гора като гора. А навлезеш малко в нея, и изведнъж виждаш колко е оредяла, какви поразии е направила нечия лакома брадва. Също като плод, който отвън запазил формата, дори цвета си, а отвътре целият изгризан и кух. Наводнението през петдесет и седма, когато и най-бистрите планински ручеи потекоха мътни, беше знак и предупреждение. Някога това предупреждение може да изпълни заканата си...

Не познавам място, където разрухата на гората да е така грозна, както в планината Огражден. В отдавнашни времена тя е била покрита с дъбрави. Дошли хората, просекли дъбравите, разорали нивички. Отначало нивичките давали хляб, защото почвата била торна. После престанали. После започнала да работи водата, проговорили пороищата, затрещели доловете. Сега там няма гори. Няма и ниви. Защото няма и пръст. А колкото я има ‒ е червена като оголеното месо на рана.

По южните склонове на Огражден, дето ровините са най-безутешни, от няколко години насам гледам едно зелено петънце. Петънцето става петно, зеленината му расте по-плътна, по-жизнерадостна и по-нехайна към околния пек. Това е млада изкуствена гора от борчета. Мястото тук е дъбово, но дъбове не могат да виреят вече. Толкова е хубаво да гледаш как една млада гора, посеяна от човека, се дига с такъв сочен изблик на живот.