Ейбрахам Маслоу: Самоусъвършенстването
От HighViewArt
Ейбрахам Маслоу (1908–1970) е американски психолог, който заедно със Станислав Гроф е един от създателите на трансперсоналната психология. Той е един от основоположниците на хуманистичното течение в западната психология.
Близо три десетилетия разработва своята теорията за самоусъвършенстването. Теориите на Маслоу за себеактуализацията и йерархията на човешките потребности са крайъгълният камък на съвременната хуманистична психология.
Той повдига въпроса за позитивната същност на човешката природа и нейния неограничен потенциал за развитие. Маслоу притежава уникалното умение да предава трудни философски послания със страст, точност и удивителна яснота и да разпалва у читателите творческо вдъхновение и мотивация за промяна.
Подбрахме за вас 12 негови прозрения, посветени на растежа, себеактуализацията и самоусъвършенстването:
{GALLERY}
Из "Към психологията на Битието", издателство "Изток-Запад"
Снимки: Free-Photos / Pixabay.com
1. Любовта не само възприема заложбите, но и ги актуализира. Отсъствието на любов определено задушава заложбите и дори ги убива. Личностното израстване изисква кураж, самоувереност, дори дързост, а нелюбовта от страна на родителя или партньора поражда обратното – съмнение в себе си, тревожност, чувство за незначителност и очаквания за присмех, а всички те потискат растежа и себеактуализацията.
2. Растежът носи не само възнаграждения и удоволствия, но и много свойствени за него болки и винаги ще го прави. Всяка стъпка напред е стъпка в неизвестното и е евентуално опасна. Това значи също и отказ от нещо познато, добро и удовлетворяващо.
Често означава прощаване и раздяла, дори нещо като смърт преди прераждането, заедно с породените от това носталгия, страх, самота и скръб. Също така нерядко значи отказ от един по-прост, по-лесен и не толкова усилен живот в замяна за по-взискателен, по-отговорен, по-труден живот.
Израстването се осъществява въпреки тези загуби и следователно изисква смелост, воля, избор и сила от индивида, както и закрила, позволение и насърчение от страна на средата, особено за детето.
3. Апетитът за растеж е по-скоро изострен, отколкото утолен от задоволяването.
Растежът е сам по себе си възнаграждаващ и въодушевяващ процес, т.е. той е осъществяване на копнежи и амбиции, като например да бъдеш добър лекар; да придобиеш умения, от които се възхищаваш – да свириш на цигулка или да бъдеш добър дърводелец; да постигнеш все по-добро разбиране за хората, за вселената или за себе си; да се развиваш творчески в някаква област и – най-важното – просто да се стремиш да бъдеш добър човек.
4. Ако същностното ядро на човека бъде отречено или потиснато, той се разболява понякога по видими начини, понякога по по-незабележими, понякога веднага, понякога по-късно.
Тази вътрешна природа не е така силна, несломима и безспорна като инстинктите на животните. Тя е слаба, деликатна и фина и лесно е надвивана от навика, културния натиск и погрешните нагласи към нея.
5. Себеактуализиращите се хора се радват на живота изобщо и практически във всичките му аспекти, докато повечето други хора се радват само на случайните моменти на триумф, на успех или на кулминационно или върхово преживяване.
Тази вътрешна обоснованост на живеенето произтича отчасти от приятността, присъща на растежа и култивирането. Но тя произтича и от способността на здравите хора да преобразуват дейността-средство в преживяване-цел.
6. В крайна сметка човекът, дори и детето, трябва да избира сам. Никой не може да избира вместо него прекалено често, защото самият този избор го отслабва, подкопава самоувереността му и обърква способността му да възприема собственото си вътрешно удоволствие от преживяването, собствените си импулси, преценки и чувства, и да прави разлика между тях и усвоените чужди стандарти.
7. Само онзи, който уважава страха и отбранителността, може да обучава; само онзи, който уважава здравето, може да провежда терапия. (...)
И отново добрият родител, терапевт или възпитател действа на практика така, сякаш разбира колко необходими са мекотата, благостта, уважението към страха и разбирането за естествеността на защитните и регресивните сили, за да не изглежда растежът като надвиснала опасност, вместо като приятна перспектива. У такъв човек личи разбирането, че растежът може да възникне само от безопасността.
8. Изглежда достатъчно ясно, че потребността да знаем, ако искаме да я разберем добре, трябва да бъде интегрирана със страха от знание, с тревожността, с потребностите от безопасност и сигурност. (...)
Всички онези психологически и социални фактори, които засилват страха, ще подкопаят импулса ни да знаем; всички фактори, които подпомагат смелостта, свободата и дързостта, ще освобождават заедно с това и нашата потребност да знаем.
9. Чистият контрол не е възможен постоянно, защото тогава психиката загива. Образованието следователно трябва да бъде насочено както към култивирането на контрола, така и към култивирането на спонтанността и експресията.
В нашата култура и в настоящия момент от историята е необходимо балансът да се коригира в полза на спонтанността, способността да бъдеш експресивен, пасивен, неволен, доверяващ се на процеси, различни от волята и контрола, непреднамерен, творчески и т.н.
10. Спонтанният творчески опит може и наистина се случва без очаквания, планове, предвиждане, намерение или цел.
11. Себеактуализиращите се хора, онези, които са достигнали високо равнище на зрелост, здраве и себеосъществяване, имат да ни научат на толкова много, че понякога изглеждат почти като различна порода човешки същества.
Ала тъй като е толкова ново, изследването на най-висшите сфери на човешката природа и нейните най-големи възможности и въжделения е трудна и заплетена задача.
12. Всяка епоха освен нашата е имала своя модел, своя идеал. Всички те са ни били задавани от културата ни – светецът, героят, джентълменът, рицарят, мистикът. Всичко, което ни е останало, е добре приспособеният човек без проблеми, един блед и съмнителен заместител.
Може би скоро ще можем да ползваме като водач и модел напълно израсналия и самоусъвършенстван човек, онзи, у когото всички заложби достигат пълното си развитие, чиято вътрешна природа се изразява свободно, вместо да бъде изкривявана, потискана или отричана.
