Джесика Шатък: "Жените в замъка"

"Жените в замъка" от издателство "Изток-Запад"

Действието се развива в края на Втората световна война в порутен баварски замък, някога средище на бляскавия живот на висшата немска аристокрация. Три жени са намерили в него убежище от глада и мизерията – жени, крайно различни като произход, възпитание и дух, чиито съдби се преплитат по най-неочакван начин.

Мариане фон Лингенфелс се връща в някога величествения замък, принадлежал на дедите на съпруга ѝ, но сега тънещ в разруха. Вдовица на един от лидерите на неуспешния опит за убийството на Хитлер през юли 1944 г., тя се опитва да спази обещанието, дадено на заговорниците: да открие и защити техните деца и съпруги, в случай че заговорът се провали.

Първо Мариане спасява шестгодишния Мартин – син на приятел от детинство, от нацистки дом за превъзпитание, където изпращат децата на "предателите на нацизма". Отправя се към разрушения от войната Берлин, където изтръгва от ръцете на руските войници красивата му сломена майка – Бената.

Мариане открива още една вдовица на човек от съпротивата – Аня, която също приютява в замъка. Трите жени се опитват да съберат отломките на живота си и да продължат напред.

Травмата от преживяното обаче ги е белязала завинаги. Всички те крият тайни, съжаление и чувство за вина, които им пречат да продължат напред.

С изключително майсторство и задълбочено познаване на периода, Джесика Шатък пресъздава детайлна панорама на германското общество по време на войната и веднага след нея. Една картина на национален възторг, патриотичен подем, жестокост, падение и национален позор.

Фалшивите новини, пропагандата, алтернативните факти не са изобретение на нашето време, а мощно оръжие по времето на нацизма. Книгата дава отговор на въпроса, задаван от хиляди хора по света – как е възможно уж напълно нормални хора да се превърнат в чудовища, способни на нечовешка жестокост. Какво провокира тази ужасяваща трансформация?

"Жените в замъка" е прозорлив поглед към нацизма, социален разрез на обществото и исторически портрет на един от най-трудните и мрачни периоди в човешката история. Книга, едновременно информативна и емоционална, която обогатява, но и вдъхновява, показвайки както падението, така и величието на човешкия дух.

За автора

Джесика Шатък е бестселъров автор на Ню Йорк Таймс с романите си Жените в замъка, The Hazards of Good Breeding (Рисковете на доброто възпитание), финалист за наградата PEN/Winship и Perfect Life (Перфектен живот).

Нейни творби са публикувани в авторитетни издания като Ню Йорк Таймс, Ню Йоркър, Гламър, Мадър Джоунс, Уайърд и Дъ Беливър. 

Завършила е университета Харвард, има магистърска степен от Колумбийския университет. Живее със съпруга си и трите си деца в Бруклин, Масачусетс.

Откъс

Замъкът Лингенфелс, юни 1945 г.
По целия път с каруцата от гарата до замъка Лингенфелс Бената лежеше почти в ступор върху балите с мухлясало сено и вече не се интересуваше как изглежда: дали като пачавра, дали като скитница, полегнала на чист въздух, която прекосява страната с толкова достойнство, колкото има чувал с картофи.

Болна беше. Стомахът ѝ къркореше, усещаше болка дълбоко в ямките на очите. Сигурно от наденичките, които Мариане ѝ беше донесла – месо с богат вкус, ароматно, каквото вече толкова години не беше и близвала. А сега дори от мисълта за него ѝ се повдигаше.

Цели три дни бяха пътували с влака от Берлин, а една от нощите бяха прекарали в транзитно депо, в което сякаш се бяха събрали всички изнасилени жени, съкрушени майки и ранени войници от земите на запад от Одер. Бената вече не можеше да понася всички тези отчаяни хора, бяха ѝ втръснали до смърт.

В Берлин имаше достатъчно ужаси – с вилнеещите навсякъде разюздани руснаци, с изпокритите по мазета опазени все още момичета, полуживи от глад, с безбройните мъртви (някои от тях още лежаха заринати под планините от отломки) и с вонящите, претъпкани бомбоубежища, превърнати в бежански лагери.

А пътят на запад беше дори по-кошмарен: задръстен с всякакви форми на страдание и човешки останки. Като че ли огромният европейски континент се беше свил и беше изпъдил всички да се скитат по света.

Бената не хранеше вече никакви илюзии. И тя беше животно като всички тях, също толкова безразлична към тяхната болка и страданията им, колкото и те към нейните.

Каруцата се друсаше по раздрания от коловози склон на хълма, а облаците се носеха в небето над тях, прескочили сякаш всичкото това време и все така обли и дружелюбни, невинни, както винаги са били. Те бяха най-хубавото нещо, което беше виждала през последните седмици.

Изтощеното ѝ съзнание ту затъваше в летаргичен сън, ту изплуваше. В Берлин рядко ѝ се случваше да поспи. Не заради руснака капитан, който се беше натрапил в останките от жилището ѝ след бомбардировките, а заради някакъв друг мръсник, който още не беше проумял, че тя принадлежи на капитана.

Така стояха нещата в полусрутената постройка, която някога беше улица "Меерщайн", номер 27. А след това сутрин руснаците разпалено и гръмогласно играеха карти на масата в кухнята, докато фрау Шилер, подплашената дъртачка, дрънчеше с тигани и тенджери: приготвяше им храната, която нелегално доставяха отнякъде.

Бената не беше спала в продължение на цяла нощ, откакто падна Берлин, но така беше може би по-добре. Защото със съня идваха и сънищата, а нейните сънища бяха като дестилат от всички ужаси, случили се през последната година.

Каруцата спря рязко и изтръгна Бената от унеса ѝ. Бяха пристигнали в замъка Лингенфелс. Помъчи се да се изправи до седнало положение и пред очите ѝ заплуваха тъмни петна. Когато се утаиха, го видя: замъка, съвсем същия като в спомените ѝ, но и напълно различен.

Груби камъни, дълбоко потънали в стените прозорци с армирани стъкла и огромна, всяваща боязън букова врата на централния вход. Самата постройка беше непокътната... та какво е поредната война за една такава древна крепост.

Но от величието, което така я беше поразило на бала на Графинята, не беше останал и помен. Всички онези свещи, музиката, красивите рокли, модерните коли, паркирани безредно по склона на хълма... трудно беше да повярва човек, че това е било едва преди седем години.

Все едно че беше в някакъв съвсем друг живот. А сега и аристократите, и артистите, и интелектуалците, пред които бе изпитала такова страхопочитание, бяха или мъртви, или сломени, или непоправимо виновни. И в не много по-добро положение от нея самата.

– Помниш ли го? – попита я Мариане, докато вдигаше Мартин, за да го свали от каросерията. Миличкият Мартин, любимото ѝ момченце, смисълът на живота ѝ, детето, което мислеше, че никога повече няма да види.

Бената кимна и се опита да слезе от каруцата.
– Нека ти помогна. Изтощена си.
Бената събра цялата си воля, за да прекрачи през страницата и да се спусне до земята. Искаше да върви със сина си. Но Мартин вече беше далеч от нея, тичаше след осемгодишното момченце на Мариане, Фриц.

– Какво здраво дете. Благословена си с него – продължи Мариане и прихвана лакътя на Бената.

И въпреки многото години, откакто беше видяла Мариане за първи път, въпреки че всъщност така и не я опозна, въпреки че тази по-възрастна жена наистина я беше подразнила – ако не с друго, поне със своята категоричност и с острия си език, – Бената се остави тя да я води.