Чарлс Никъл - Леонардо: полетите на мисълта

Художник, рисувач, изобретател, анатом, музикант и философ, Леонардо да Винчи е най-разностранният от всички велики ренесансови художници – а също и най-загадъчният. Макар и прославян от векове заради изключителните си постижения, като човек той странно ни се изплъзва, а голяма част от неговата биография остава неясна.

„Леонардо: полетите на мисълта“ обрисува най-убедителния и съкровен портрет досега на сложната, оригинална и безкрайно интригуваща личност, която се крие зад легендарния „ренесансов гений“ и „универсален човек“. Книгата проследява забележителното пътуване на Леонардо от скромното му начало на незаконно дете от провинциална Тоскана, през чиракуването във флорентинското ателие на Верокио, годините на служба при великите владетели на ренесансова Италия – Медичи, Сфорца, Борджия, – отношенията му с Микеланджело и Макиавели и славата му на една от най-прочутите фигури на неговата епоха, до последните му дни в служба на Франсоа I край Лоара.

Чарлс Никъл прави множество нови открития за Леонардо и неговия кръг – включително и досега неизвестен негов портрет – и изследва историите зад създаването на световноизвестни творби като „Мона Лиза“ и „Тайната вечеря“. Но неговата книга е изключителна преди всичко с това, че прониква в личността на Леонардо и необикновените полети на неговата мисъл, както и с живото пресъздаване на физическата тъкан и всекидневните дреболии на неговия живот: какво е ял и какво е писал, неговите шеги и гатанки и почти маниакалния му навик да си води бележки за всичко – от устройството на слънчевата система до механизма на кихането.

Като използва широк набор съвременни източници и се рови в слабо известни кътчета на Леонардовите бележници, Никъл създава първата от десетилетия насам пълна биография на английски. Прекрасно написана и илюстрирана, изобилстваща от разяснителни детайли и прозрения, книгата е шедьовър на съвременния биографичен жанр.

За автора

Чарлс Никъл е английски писател, който пише произведения в областта на историята, биографията, литературното откриване и пътуванията. Обекти на неговите изследвания са биографиите на Кристофър Марлоу, Артюр Рембо, Леонардо да Винчи, Уилям Шекспир и др. Освен литературната си продукция, Никъл участва в различни документални предавания по телевизията. През 1974 г. е печели наградата на "Съндей Таймс" за млад писател.

Никъл е образован в Кралския колеж на Кеймбридж и е член на Кралското дружество по литература. Изнасял е лекции във Великобритания, Италия и Съединените щати. Живее в Италия със семейството си.

Откъс

В отдела за ръкописи на Британската библиотека има лист с геометрични бележки от Леонардо да Винчи. Те са едно от последните неща, които е писал – вероятно датират от 1518 г., една година преди смъртта му. Хартията е мръсносива, но мастилото се вижда ясно. На листа има няколко диаграми, а до тях – спретнато заграден текст, написан с обичайния му „огледален“ почерк, в посока от дясно на ляво. На пръв поглед това не е от най-интересните ръкописи на Леонардо, освен ако се интересувате от ренесансова геометрия. Но той се отплаща за вниманието с един неочакван обрат. След третата си четвърт текстът, гледан отгоре надолу, прекъсва с едно рязко „etcetera“. Последният ред изглежда като част от теоремата – в почерка почти не се усеща колебание – но съдържанието му гласи: perche la minesstra si fredda. Леонардо завършва с думите: „защото супата изстива.“1

В ръкописите на Леонардо се срещат и други дребни битови детайли, но аз харесвам най-много този. Не защото ни съобщава нещо съществено: това, че един ден през 1518 г. Леонардо е изял паница хладка супа, едва ли може да се приеме за важен елемент от биографията му. Особеното в тази подробност е изненадата, случайността. Сред сухите абстракции на геометричните занимания изведнъж нахлува простото, всекидневно човешко битие. Представяме си възрастен мъж, седнал на масата, който пише съсредоточено. В друга стая виждаме паница супа, от която се вдига силна пара. Вероятно това е зеленчукова супа, тъй като към края на живота си Леонардо е вегетарианец. Може би е сготвена от неговата слугиня Матюрин, на която той скоро след това завещава „палто от хубав черен плат, подплатено с кожа“ в знак на признателност за нейната „добра служба“.2 Дали тя не вика Леонардо да Винчи, за да му каже, че супата е изстинала? Той продължава да работи още няколко секунди – колкото да напише perche la minesstra si fredda – и след това оставя перото.

Тук има и намек за предчувствие. Доколкото знаем, Леонардо не се е връщал повече към тези бележки, и това дребно прекъсване сякаш предвещава другото, окончателното, което скоро предстои. Можем да наречем тази незабележителна на вид страница „последната теорема на Леонардо“ – още един незавършен проект. Великото изследователско и тълкувателско начинание, на което е посветил живота си, завършва с това шеговито подмятане, с този ред за повелите на обедното време.

За биографа подобна възможност да надникне зад кулисите действа ободряващо. Леонардо е бил необикновен човек, но животът му постоянно се е пресичал с баналното, и може би точно в тези точки на пресичане биографът – този пратеник, дошъл от обикновения свят – може да установи връзка с него. Налице са неоспоримата му сложност и дълбочина, световноизвестните му картини – всичко онова, което придава уникалност на Леонардо, – но поне в тези моменти той за кратко се показва човек като всички нас.

Задачата на тази книга е да се опита да разкрие донякъде човека Леонардо – реалния човек, който е живял в реална епоха и е ядял реални паници със супа, в противовес на Леонардо свръхчовека, многостранния „универсален човек“, когото обикновено ни представят. Разбира се, той е един и същ, и историята на живота му е само един друг начин да се докоснем до неговото стъписващо, загадъчно до крайност величие като художник, учен и философ – но мисля, че е важно да се освободим от агио­графската идея за универсалния гений. Към това ме подтикват някои думи на самия Леонардо. В едно от своите profezie, или пророчества (всъщност това са гатанки във формата на пророчества) той пише: „Ще се появят гигантски човешки фигури, но колкото по-близо до тях отивате, толкова повече ще се смалява огромният им ръст.“3 Отговорът на гатанката е: „сянката, която човек хвърля през нощта на запалена лампа“, но ми се струва, че тя може да се отнесе и към самия Леонардо да Винчи, към когото се доближавам в мрака, с надеждата, че огромният му ръст ще се смали до човешки размери.