Ървинг Стоун - Жажда за живот

Най-прочутият от всички романи на Стоун разказва историята на Винсент ван Гог – блестящ художник, страстен любовник и предполагаем луд. Като описва тежките, изпълнени с разочарование и болка дни на младия Винсент като продавач в Холандия и проповедник на болни и умиращи миньори в Белгия, а после годините му на възход във Франция, където той се среща с редица известни художници и открива истинското си призвание, авторът ни запознава с драматичния и бурен живот на знаменития творец, с трескавата му любов към изискани жени и пропаднали проститутки, както и със създаването на картините, заради които е бил прокълнат, преди да бъде провъзгласен за гений.

Епичният роман е базиран на колекция от писма между Винсент и брат му Тео, както и на дългогодишни проучвания на самия Ървинг Стоун. По него е заснет награден с „Оскар“ филм с участието на Кърк Дъглас.

Винсент не е мъртъв. Той никога не ще умре. Неговата обич, неговият гений, великата красота, която е създал, ще съществуват винаги и ще обогатяват света... Той беше исполин... велик художник... велик философ. Стана жертва на любовта си към изкуството. - „Жажда за живот“

 

 

За автора

Ървинг Стоун (1903–1989) е американски писател, автор на исторически романи и романизирани биографии. Най-известните му книги са „Жажда за живот“ за Ван Гог и „Страдание и възторг“ за Микеланджело, и двете филмирани със завиден успех. Произведенията на Стоун са преведени на множество езици и от тях са продадени над 30 милиона екземпляра. През 1960 г. той е удостоен с почетната степен „доктор хонорис кауза“ от Калифорнийския университет в Бъркли.

Писателят вкарва много драматизъм и емоция в книгите си, като им придава достоверно звучене с помощта на реални данни и факти от живота на персонажите и епохата, която описва. За да създаде убедителен портрет на големия ренесансов скулптор, художник, поет и архитект, Ървинг Стоун прекарва доста години в Италия. Там той посещава местата, на които Микеланджело е живял и творил, запознава се подробно с кореспонденцията му, работи в мраморни кариери и дори става чирак на скулптор. В резултат на тези задълбочени проучвания се ражда неговото най-успешно произведение, „Страдание и възторг“ – завладяващ роман, който връща към живот един от най-великите творци на всички времена, като позволява на читателите не само да се докоснат до гения на Микеланджело, но и да надникнат в душата му.

 

Откъс

Мосю Ван Гог! Време е да се събудите!

Винсент бе чакал гласа на Урсула дори и насън.

– Аз бях буден, мадмоазел Урсула – обади се той в отговор.

– Не, не сте били – изсмя се девойката, – но сега вече сте.

Винсент я чу да слиза по стълбите и да отива в кухнята. Тикна ръце под себе си, отблъсна се и скочи от леглото. Раменете и гърдите му бяха масивни, ръцете – едри и силни. Той си намъкна дрехите, наля малко студена вода от каната и наточи бръснача.

Всекидневният ритуал на бръсненето му доставяше удоволствие: по широката буза от десния бакенбард до ъгълчето на чувствената уста, дясната половина над горната устна от ноздрата надолу, сетне лявата половина, а после надолу по брадичката – това огромно закръглено парче топъл гранит.

Винсент навря лице във венеца от брабантска трева и дъбови листа върху шкафчето. Брат му Тео го бе набрал от полето край Зьондерт и изпратил в Лондон. Този дъх в носа – дъхът на Холандия – бе добро начало за деня.

– Мосю Ван Гог – отново почука на вратата Урсула, – раздавачът току-що донесе това писмо за вас.

Позна почерка на майка си, щом разкъса плика. „Скъпи Винсент – прочете той, – искам да ти напиша една-две думи за лека нощ.“

Усещаше лицето си студено и влажно, затова мушна писмото в джоба на панталоните с намерение да го прочете през някой от многото си свободни моменти при „Гупил“. Среса назад дългата си гъста жълтеникавочервена коса, сложи колосана бяла риза с ниска яка и черна връзка със свободен възел, след което слезе при чакащите го закуска и усмивка на Урсула.

Урсула Лоайе и майка ѝ – вдовица на провансалски свещеник – държаха детска градина за момченца в една къщурка отзад в градината. Урсула беше деветнайсетгодишно засмяно момиче с големи очи, нежно овално личице, пастелен цвят на кожата и дребна стройна фигурка. Винсент обичаше да наблюдава лъчезарния смях, който, подобно на отблясък от яркоцветен слънчобран, озаряваше пикантното ѝ лице.

Урсула му поднасяше яденето с бързи изящни движения и с оживено бърборене. Той беше двайсет и една годишен и влюбен за първи път. Животът беше пред него. Струваше му се, че ще е човек с късмет, ако може до края на своите дни да закусва, седнал срещу Урсула.

Тя донесе резенче бекон, едно яйце и чаша силен черен чай. Кацна на един стол срещу него, пооправи кестенявите къдрици на тила си и с усмивка му поднесе бързо едно след друго солта, пипера, маслото и препечения хляб.

– Вашата резеда е покарала малко – заговори Урсула, като навлажни устни с езика си. – Ще я погледнете ли, преди да тръгнете за галерията?

– Да – отговори Винсент. – Нали ще ми... тоест бихте ли ми я показали?

– Какъв смешен човек! Сам посади резедата, а после не знае къде да я намери. – Тя имаше навика да говори за хората, сякаш ги няма в стаята.

Винсент преглътна. Държанието му беше тежко като фигурата му и той сякаш не умееше да намери подходящите думи, за да отговори на Урсула. Двамата излязоха на двора. Беше хладна априлска утрин, но ябълките вече бяха разцъфтели. Малка градинка отделяше къщата на Лоайе от детската градина. Само преди няколко дена Винсент беше посял макове и секирчета. Резедата се подаваше от пръстта. Винсент и Урсула приклекнаха от двете ѝ страни, главите им почти се допряха. Косата на Урсула лъхаше на силен естествен парфюм.

– Мадмоазел Урсула – промълви той.

– Да? – Тя отдръпна глава, но му се усмихна въпросително.

– Аз... аз... тоест...

– Боже господи, за какво ми пелтечите сега? – попита девойката и мигом се изправи. Той я последва до вратата на детската градина. – Моите poupons скоро ще бъдат тука – добави тя. – Няма ли да закъснеете за галерията?

– Имам време. Отивам до Странд за четирийсет и пет минути.

Тя не можа да измисли какво друго да му каже и затова посегна с двете си ръце назад, за да хване изплъзналото се мъничко кичурче коса. Формите на тялото ѝ бяха необикновено закръглени за такава крехка фигура.

– Какво стана с оная брабантска картина, която ми обещахте за детската градина? – попита тя.

– Изпратих репродукция на една от скиците на Сезар дьо Кок в Париж. Той ще я надпише за вас.

– Ах, чудесно! – Урсула плесна с ръце, поизви снага в кръста и пак се обърна към него: – Понякога, мосю, само понякога, вие умеете да бъдете наистина очарователен.

Тя му се усмихна с очи и уста и понечи да си върви. Винсент я хвана за ръката:

– Измислих ви едно име, когато си легнах снощи. Нарекох ви L’ange aux poupons.

Урсула отметна глава и се разсмя от сърце.

– L’ange aux poupons! – възкликна тя. – Трябва да отида да го кажа на мама!

Девойката се изтръгна от него, засмя му се през рамо, прекоси тичешком градината и изчезна в къщата.

 

2.

„Гупил и сие“

Винсент си сложи цилиндър, взе ръкавиците и излезе на Клапамския път. Къщите тук бяха пръснати нарядко – имаше доста до центъра на Лондон. Навред в градините цъфтяха люляк, глог и златен дъжд.

Беше осем и петнайсет; трябваше да бъде в галерията „Гупил“ чак в девет. Той вървеше бързо и когато къщите зачестиха, взе да задминава все повече търговци, тръгнали за работа. Изпитваше безкрайно благоразположение към всички тях: нали и те знаеха колко прекрасно е да си влюбен!

Мина по крайбрежната улица на Темза, прекоси Уестминстърския мост, отмина Уестминстърското абатство и сградата на парламента и сви към „Саутхамптън“ №17 на Странд – лондонското седалище на „Гупил и сие“, търговци на картини и издатели на гравюри.

Докато крачеше през главния салон с дебели килими и богати драперии, Винсент видя дълго шест метра платно, на което беше изобразено нещо като риба или дракон, а край него – някакво дребно човече. Платното се казваше „Архангел Михаил убива Сатаната“.

– Има за вас пакет на масата с литографиите – каза му един от служителите, когато минаваше край него.

Втората стая на магазина, след салона, където бяха изложени картини от Миле, Баутън и Търнър, беше определена за офорти и литографии. Но най-много продажби се извършваха в третата стая, която приличаше на търговско заведение повече от двете други. Винсент се изсмя, като се сети за жената, която направи последната покупка предишната вечер.

– Не мога да харесам тая картина, Хари, а ти? – попита тя мъжа си. – Кучето прилича досущ на онова, дето ме ухапа миналото лято в Брайтън.

– Вижте какво, приятелю – каза Хари, – наистина ли трябва да вземем тази? Кучетата обикновено вдъхват страх на жена ми.

Винсент съзнаваше, че действително продава много слаби картини. Повечето хора, които идваха тук, не разбираха абсолютно нищо от онова, което купуваха. Те плащаха скъпо за евтина стока, но какво му влизаше това в работата? От него се искаше само стаята с репродукциите да носи приходи.

Той отвори пакета от „Гупил“ в Париж. Беше изпратен от Сезар дьо Кок и носеше надписа: „На Винсент и на Урсула Лоайе: Les amis de mes amis sont mes amis.“

– Ще питам Урсула довечера, когато ѝ поднеса това – промърмори той на себе си. – След няколко дена ще навърша двайсет и две години, получавам пет фунта стерлинги на месец. Няма защо да чакам повече.

В тихата задна стая на „Гупил“ времето минаваше много бързо. Винсент продаваше средно петдесетина снимки на ден за „Гупил и сие“ и макар че би предпочел това да са платна с маслени бои и офорти, беше доволен, че печели толкова много пари за фирмата. Харесваше колегите си и те харесваха него; прекарваха заедно много приятни часове в приказки за Европа и всичко европейско.

Младежът Винсент беше малко навъсен и избягваше да общува с хората. Мислеха го за странен, малко ексцентричен. Но Урсула коренно промени характера му. Накара го да поиска да стане приятен и общителен; изтръгна го от неговата самовглъбеност и му помогна да види хубавото в обикновения ход на ежедневието.

Магазинът затваряше в шест часа. Господин Обач спря Винсент на излизане.

– Имам писмо от чичо ви Винсент ван Гог, пише ми за вас – каза той. – Иска да знае как се справяте с работата. За мен беше удоволствие да му отговоря, че сте един от най-добрите служители в магазина.

– Много мило от ваша страна, господине.

– Моля, моля. След лятната отпуска искам да напуснете задната стая и да се преместите отпред при офортите и литографиите.

– Това означава много за мен в този момент, господине, защото аз... аз ще се женя!

– Така ли? Чудесна новина! И кога ще стане това събитие?

– През лятото, предполагам. – Не беше мислил още за датата.

– Хубаво, моето момче, това е прекрасно. Вие получихте повишение в началото на годината, но когато се върнете от сватбеното си пътешествие, мисля, че ще можем да ви повишим още малко.