Артър Конан Дойл - Сър Найджъл

„Сър Найджъл“ – исторически роман, чието действие се развива през ХІV в. – е разказ за романтичните приключения на едноименния герой, който се опитва да спечели богатство и ръката на своята любима, като се впуска в опасния, но славен живот на кралски воин в Англия и Франция през първия период на Стогодишната война. Изпълнен с романтика и рицарски дух, с битки и жестокости, комични перипетии и обикновени младежки лудории, романът пресъздава изключително реалистично епохата, която описва, и ни среща с редица прочути исторически личности, сред които Едуард III, Черния принц и сър Джон Чандос, един от първите кавалери на Ордена на жартиерата.

Въпреки популярността на историите за Шерлок Холмс, Артър Конан Дойл винаги е твърдял, че най-значимите му произведения са „Белият отряд“ и неговата предистория „Сър Найджъл“, с които се надявал да надмине и засенчи любимата му „Айвънхоу“ на Уолтър Скот. Дали е успял – преценете сами.

За автора

Сър Артър Конан Дойл (1859–1930) е роден в шотландския град Единбург, в семейството на Чарлс Алтамънт Дойл – архитект и художник. Той е третото от десетте деца в голямото семейство Дойл.

Баща му страда от психическо заболяване, дълги години е далеч от семейството на лечение и умира през 1893 г. Голямо влияние в живота на Артър оказва майка му Мери Фоли. От нея той наследява интереса си към рицарските традиции, подвизите и приключенията. Той казва: „Истинската любов към литературата, склонността към съчинителство съм взел от майка си.“

Ученическите години на писателя преминават в имението „Стонихърст“ (графство Ланкашър) сред „мрачните кули и стени“ на подготвителното училище „Ходер“. След това в йезуитски колеж (1869–1876). Още тогава той се проявява като умел разказвач.

„Упорит и прилежен студент“ – така го описват неговите преподаватели в Единбургския университет, където следва медицина (1876–1881). Същевременно през октомври 1879 г. е отпечатан негов разказ. Преди последната година в университета той заминава на плаване като лекар на китоловен кораб в арктически води. През 1881 г. Конан Дойл получава университетска диплома на бакалавър по медицина. Малко известно е, но Артър Конан Дойл по професия е офталмолог. В периода 1882–1890 г. той опитва да започне лекарска практика, но без особен успех. През1882 г. отново предприема плаване, този път към Западна Африка.

От 1891 г. Конан Дойл изоставя лекарската професия и основното му занятие става литературата. Търсейки герои за своите произведения, той си спомня за преподавателя си от университета Джоузеф Бел, който често изумявал студентите със своята наблюдателност и умението си с помощта на дедуктивния метод да разплита и най-сложните житейски загадки. Така се появява знаменитият Шерлок Холмс, който донася на автора си световна известност.

През 1885 г. Конан Дойл се жени за Луиза Хокинс, която страда от туберкулоза и умира през 1906 г. През 1907 г. се жени за Джин Леки. Има пет деца: две от първата си жена – Мери и Кингсли, и три от втората – Джин, Денис и Адриан.

Артър Конан Дойл умира от сърдечен пристъп на 7 юли 1930 г. в дома си в Кроубъроу (Съсекс).

Синът на писателя Адриан Конан Дойл написва биографията на баща си със заглавие „Истинският Конан Дойл“. Той пише: „Самата атмосфера в дома е пропита с рицарски дух. Конан Дойл научава да разпознава гербовете много по-рано, отколкото да разпознава латинските спрежения.“

Гробът на Артър Конан Дойл е в Минстед.

Откъс

рез месец юли от лето Господне 1348-о, точно между празника на свети Бенедикт и празника на свети Суидин, Англия беше връхлетяна от странно явление: натежал от злоба чудовищен облак, морав и купест, запълзя от изток и бавно се закатери по притихналия небосвод. Под сянката на този странен облак листата на дърветата започнаха да капят, птичките замлъкнаха, говедата и овцете уплашено се сгушиха в гъсталаците. Униние обхвана земята, човеците се взираха в облака с натежали сърца и примряли, се примъкваха до черквите, за да се изповядат пред разтрепераните свещеници и да получат опрощение и благословия. Навън не се виждаше птица да прехвърча, не се чуваше гора да зашуми, не долиташе никой от привичните природни звуци. Беше мъртвило, нищо не помръдваше, само онзи огромен облак продължаваше да се носи напред, като се гънеше по черния хоризонт. На запад се виждаше светло лятно небе, на изток обаче страховитият плътен облак пълзеше все така бавно напред, докато последната тънка ивичка лазур угасна и цялата обширна небесна вис се превърна в плътен, непробиваем оловен похлупак.

Тогава заваля. Валя цял ден и цяла нощ; валя през цялата седмица и през целия месец, докато хората забравиха що е синьо небе и слънчев лъч. Дъждът не беше силен, но беше денонощен и студен и не спираше, така че хората се умориха от съскането и пльокането и от бавните струи, потекли от капчуците. И все същият плътен злокобен облак плаваше от изток на запад, носейки със себе си дъжда. От жилищата си хората виждаха през дъждовната завеса само на една стрела разстояние. Всяка сутрин поглеждаха към небето с надеждата да зърнат, че се прояснява, но пред погледа им неизменно се изпречваше все същата необозрима пелена; накрая те престанаха да вдигат очи и да се надяват, че някога ще забележат промяна. Валя по Петровден, валя на Успение Богородично и на Архангеловден още валеше. Зърното и сеното, подгизнали и черни, гниеха по нивите и ливадите, защото не си струваше да се прибират. Овцете измряха, телетата също, така че нямаше какво да заколят по Коледа, нищо че беше време да се осолява месо за зимнина. Хората се бояха, че ги чака глад, но онова, което ги чакаше, беше далеч по-лошо.

Защото, когато дъждът най-сетне спря, болнавото есенно слънце огря една подгизнала и размекната земя. Мокри листа гниеха, воняха и мухлясваха под нездравата мъгла, която се стелеше откъм горите. Нивите бяха нашарени от чудовищни гъби с невиждани дотогава размери и цветове: алени, сиви, синкави и черни. Сякаш болната пръст беше покрита с гнойни мехури; мухъл и лишеи изпъстриха стените и с тази заразена реколта от разкашканата пръст изскочи и смъртта. Мъже умираха, и жени, и деца; баронът господар – в замъка си, свободният земеделец – в стопанството си, монахът – в манастира, беднякът – в сламената си колиба. Всички дишаха замърсения въздух и всички чезнеха от една и съща развала. Никой от поразените не оздравя, а болестта винаги се проявяваше еднакво: огромни циреи, бълнуване и след това – черните петна, на които в крайна сметка я кръстиха. През цялата зима умрелите гноясваха край пътищата, защото нямаше кой да ги погребе. В много села не остана жив човек. След това пролетта най-сетне пристигна със слънце и здраве, безгрижие и смях: най-зелената, най-сладостната, най-красивата пролет, която Англия някога беше преживявала... но ѝ се радваха само половината жители на страната. Другата половина си беше отишла с огромния пурпурен облак.

И въпреки това именно в този поход на смъртта, в тази воня на развалата, се роди пълната с надежда свободна Англия. Именно в онзи мрачен час просветна първият лъч на новата зора. Защото чрез тежкото брожение и промяната нацията успя да се освободи от оковите на феодалната система, сковала крайниците ѝ. И от тази година на смъртта се роди нова страна. Повечето от бароните господари бяха мъртви. Нито високите кули, нито коварните ровове се оказаха в състояние да ги предпазят от лишения от титли черен гост, който ги покоси.

Деспотичните закони бяха смекчени, защото нямаше кой да ги прилага, а веднаж смекчени, нямаше как да бъдат възстановени. Труженикът вече не позволяваше да го третират като роб. Окованият разкъса оковите си. Имаше да се върши толкова много, а бяха останали малцина, които да го свършат. Заради това малцината оцелели държаха да бъдат свободни хора, които да се цанят изгодно и сами да избират къде да работят и за кого. Именно Черната смърт разчисти пътя към решителния възход, който трийсет години по-късно оформи английското селячество като най-свободната класа в Европа.

Само неколцина обаче излязоха тъй прозорливи, че да предвидят какво добро е произтекло от злото. Защото в оня момент всяко семейство беше покосено от злощастие и разруха. Неопазените стада, несъбраната реколта, неизораните ниви – всеки извор на добруване беше пресъхнал в един и същи миг. Богатите станаха бедни; но онези, които и без това си бяха бедни, и особено онези, върху които се стовари и бремето на благородническия им произход, се оказаха в истинска опасност. По цяла Англия дребните благородници се разориха, тъй като не познаваха друг занаят, освен войната и изкарваха прехраната си от труда на останалите. Много от господарските имения западнаха, но най-много си изпати имението в Тилфорд, което поколения наред беше домът на благородническата фамилия Лоринг.

Навремето фамилията притежаваше цялата територия от северните долини до Френшамските езера, а суровото укрепление, което им служеше за замък, се извисяваше над зелените ливади по бреговете на река Уей – най-яката крепост в цялата област между замъка Гилдфорд на изток и Уинчестър на запад. Но избухна Войната на бароните, в която кралят използва своите поданици саксонци като бич, с който да низвергне бароните си – нормани, и замъкът Лоринг, подобно много други величествени стари крепости, беше изтрит от лицето на земята. Лорингите, чиито имения бяха безмилостно иззети, заживяха в господарския дом, който – макар да им осигуряваше покрив и съществуване – все пак беше само част от наследството им.

Точно по онова време започнаха и съдебните дела с абатство Уейвърли.

Цистерцианците предявиха претенции към най-плодородните им ниви, позовавайки се на имуществени права върху притежанието на домашни животни и използването на торфа, както и на феодални права върху всички останали притежания на фамилията. Тежките съдебни спорове продължиха с години и при приключването им Църквата и Правото бяха успели да си поделят най-апетитните късчета от имението. Остана старият господарски дом. От този дом всяко поколение изпращаше в прослава на фамилното име по един войник, който, неизменно в първите редици, отбиваше със сребърния щит с петте алени рози на фамилния герб всички удари, където и да воюваше. В параклисчето, в което всяка сутрин служеше отец Матю, се виждаха дванайсет бронзови плочи, до една – за мъже от фамилията. Двама от тях бяха изобразени с кръстосани нозе, както подобава на участници в Кръстоносните походи. Шестима други бяха стъпили върху лъвове, защото бяха загинали на война. Само четирима бяха показани редом с хрътките си, за да се знае, че са умрели в мирно време.

От тази знатна, но обедняла фамилия, двойно разорена от правници и от чума, в лето Господне 1349-о бяха останали двама: лейди Ърминтруд Лоринг и нейният внук Найджъл. Съпругът на лейди Ърминтруд беше паднал под шотландските копия в Стърлинг, а девет години преди да започнем нашия разказ синът ѝ Юстас, бащата на Найджъл, отлетя със смърт­та на храбрите от юта на една норманска галера в морската битка при Сльойс.

Самотната старица, ожесточена, но несломена, досущ като пленения сокол в спалнята ѝ, беше предана единствено на момчето, което беше отгледала. То се къпеше в нежността и любовта на нейната природа, тъй добре скрити от останалия свят, че никой не можеше да заподозре съществуването им. Старицата не позволяваше на Найджъл да се отделя от нея, а той, в знак на почит към нейната възраст и положение, не скланяше да направи нищо без нейната благословия и разрешение.

Затова в онзи момент Найджъл, със сърце на лъв и вени, в които вреше кръвта на стотици воини, крееше, на своите двайсет и две години, ден след празен ден, опитомявайки соколите си с безсъние или обучавайки хрътките и останалите кучета, които деляха с фамилията пръстения под на огромното приземно помещение в господарския дом. Ден подир ден старата лейди Ърминтруд беше наблюдавала как внукът ѝ набира сили и възмъжава, вярно, дребничък, но със стомана в мускулите и с огън в душата. От всички страни, от стражите в Гилдфорд до рицарите във Фарнам, достигаха до нея разкази за подвизите му: дързък ездач, чаровен храбрец, ловък стрелец; тя обаче, от чиито обятия кървава смърт беше изтръгнала и съпруг, и син, не можеше да понесе мисълта, че младият момък, последният от фамилията Лоринг, последна гранка от знатното старо дърво, би споделил тяхната съдба. Обзет от досада, макар и усмихнат, той понасяше скуката на съществуванието си, а тя неизменно гонеше злокобните спомени в очакване на по-добра реколта, в очакване на момента, в който монасите от Уейвърли ще се откажат от заграбеното, в очакване на деня, в който чичото на Найджъл ще умре, оставил сумата, необходима за издръжката на момчето... в очакване на всичко, което би ѝ помогнало да задържи внука до себе си.

А в Тилфорд наистина се усещаше нуждата от мъж, защото враждата между абатството и господарския дом не стихваше и не се уталожваше; монасите намираха все нови претексти да откъснат по някое парче от земите на съседа си. Късата квадратна кула и високите мрачни стени на сивото абатство хвърляха сянка върху зелените ливади и речните завои, а камбанният звън, който не секваше ни ден, ни нощ, отправяше закани и заплахи към малкото семейство.

Именно от големия цистерциански манастир трябва да започне нашият разказ за онези стародавни времена; защото ще проследим враждата между монасите и дома на Лорингите, събитията, която тази вражда породи и които приключиха с появата на Чандос, със странната схватка с копия на моста към Тилфорд и с делата, донесли на Найджъл слава през войните. На друго място, в разказа за Белия отряд, ясно се казва що за човек беше Найджъл Лоринг. Които го харесват, може би ще прочетат тук какво точно го е оформило. Нека да се върнем към онези времена, като съзерцаваме зелената шир на Англия, и нека нейните възвишения, долини и реки ни преобразят в действащи лица, като запазят сегашната ни същност, а същевременно променят мислите и делата ни толкова, че да ни превърнат в обитатели на свят, различен от нашия.