Алеко Желязков: "Тежки елемент"

"Тежки елемент" от издателство "Жанет 45"

"Сюжетът на "Тежки елемент" е бурен, богат на елементи и акценти, изненадващи обрати и трансформации. Описани са повече или по-малко цели светове, паралелни вселени, исторически отрязъци, цивилизации - при това не само хуманоидни и дори не само биологични.

Описани са с една брилиантна лекота, с минимализъм и същевременно с достатъчна детайлност, при това хуморът и иронията са предостатъчни на всяка страница.

Драматургията при разработването на сюжета впечатлява – авторът е разпръснал мини, които избухват една след дурга и то точно когато, където и както трябва. Всяка от първоначално будещите леко недоумение ретроспекции преобръща представите ни за героите и за това какво се случва в действителност.

Причинно-следствените връзки са органично замислени и хитро вплетени в сюжета. Разказаната история е на места научно издържана, на други – полунаучно или псевдонаучно, но за читателя остава забавлението да следи как авторът подскача между история, физика, квантова механика, екология, социология и какво ли още не.

На нас ни се разказват пълни фантасмагории и ние отлично знаем, че ни лъжат, но тези лъжи са толкова невинни, забавни, приятни, че играта на ума, сърфираща върху хоризонта на събитията, неусетно пристрастява и искаш още, и още…

Ще се срещнете с Бог (един вид... всъщност няколко вида, ако трябва да съм точен), еволюцията, динозаври, произхода на Вселената и видовете, бъдещето на човечеството, черни дупки, аварията в Чернобил, изкуствен интелект, извънземни, Големия взрив, какво ли не – и за всичко това са виновни все нашите герои в романа, представете си. Или не, недейте – не можете да си го представите, няма как!“

Николай Русиновски

За автора

Алеко Желязков е режисьор и сценарист на независими видео и ТВ продукции, с награди от международни конкурси и фестивали. Успехът от един такъв конкурс даже го срещна в Холивуд с Кевин Спейси, месеци преди да се разрази скандала с именития актьор, но Алеко отрича да има пръст в това – краткото ръкостискане между двамата категорично нямаше сексуален подтекст.

Основател е на онлайн платформа (Алеко, не Кевин Спейси), в която писатели развиват художествените си герои и тя сякаш оправда усилията му да я създаде, като инжектира известна доза плът и кръв в героите на "Тежки елементи“.

Алеко е фрирайд скиор, парапланерист, сърфист, ветроходец, а когато тези екстремности не са достатъчни да му счупят главата, си я блъска в научни и философски разсъждения.

Съчетани с любовта да разказва истории и със склонността му да се измъква от задънени улици чрез хумор, те изкристализираха в настоящата почти донякъде научно издържана фантастика.

Откъс 

– Атанас! – чу се гласът на Аронов. – Имам чудесни новини! До края на деня наноботите ще са при теб. Каква радост, а? Край на отшелничеството! – директорът се изсмя от радост, но може би заради допотопната линия емоцията му прозвуча с пращящ и някак си зловещ оттенък. – Но преди това искам да те помоля за една услуга. Слушай осторожно...

– И оловният купол ще ги спре, нали? – Наско подскачаше от възбуда. – И след това ще разпечатате купола и ще ме освободите...

– Не бъди дурак! Размерът на нашите наноботи е от порядъка на металната решетка на оловото. Точно за това са толкова ефикасни, а и ако не минат през него как ще изчистим остатъчната радиация вътре? – в гласа на Виталий прозвуча досадата, с която братя Коен за пореден път обясняват, че не те, а други известни братя са се подложили на операция по смяна на пола. – Преминават през оловото като вода през цедка. Така.

Значи, в лавицата вляво на бюрото ми има вграден таен сейф. Вадиш томовете със събрани съчинения на Путин и ще откриеш вратата на сейфа. Така. Искам немедленно да го отвориш и да извадиш от него една флашка. Най-обикновена сребриста USB флашка с логото на АЕЦ-а. Кодът за сейфа е 13-43-2-54-81.

Наско, притиснал слушалката между ухото и рамото си, започна да върти отключващия диск на сейфа. Досадна като муха, една мисъл полетя из главата му. Толкова досадна, че мъжът на два пъти обърка шифъра. Не се считаше за особено умен, но в никакъв случай не беше тъп – все пак бе завършил техникум по електротехника.

– Шефе, а след като роботите минават през олово... – чу се щракване и масивната врата на сейфа се отключи.

– Намери ли флашката?

– Намерих я.

– Имаш ли запалка?

– Не, не пуша.

– Виж, в сейфа трябва да има запалка и цигари. Лично аз бях забранил да се пуши в централата, но сега на теб като на стар приятел мога да ти призная за малкия си порок – Аронов приятелски се изкикоти.

За щастие, в сейфа наистина имаше метална запалка "Зипо“, грижливо положена върху разпечатан пакет "Дънхил“, до който се мъдреше смърдящ пепелник, пълен с фасове.

– Така... – продължи Виталий – сега, моето момче, запали флашката.

– Моля? – част от съзнанието на Наско изследваше непоканената мисъл и затова реши, че не е чул правилно.

– Виж сега – заобяснява директорът. – Ще направиш огромна услуга на колегите си, а и на самия себе си. На тази флашка има информация за всички провинения на техниците по време на експлоатацията на централата. Разследването за аварията още не е приключило. Кой знае какво ще установят инспекторите, ако в ръцете им попадне флашката? Може да видят например, че си направил някоя спойка с тинол, съдържащ грешен вид флюс и да решат, че това има връзка с трагедията – Наско с възхита към слонската памет на началника си спомни, че действително бе правил подобни уж незначителни грешки. – Бива ли след толкова години заточение да влезеш в затвора? Сега побързай и унищожи флашката!

Наско щракна запалката. Дяволито пламъче зашава още от първия път. "Зипото си е зипо дори след седем години!“– рече си той с уважение. Приготви пепелника, където щеше да хвърли горящото изделие, и доближи запалката до флашката. Но ръцете му застинаха преди огънят да обхване електрониката. Другата мисъл не спираше да жужи и да го тормози.

– Шефе, наноботите, щом минават през олово, като нищо ще минат и през живо тяло, а?

– Запали ли флашката?

– Да – измънка Наско, който не обичаше да лъже.

– Хорошо! Хайде, че трябва да вървя. Делата ме зоват. Забавлявай се, докато чакаш наноботите – покарай колело или се похокайте с електронната си жена, която ти подарих по случай развода! Може да допушиш дънхила – великодушно разреши директорът, сякаш удовлетворяваше последното желание на осъден на смърт.

– Шефе, щом наноботите минават през живи организми, дали няма да ги убият?
Чак от Москва се долови тежестта на Виталиевата въздишка. Дори смущенията по линията не можаха да прикрият неудобството му.

– Атанас – започна той бащински, – радиацията мъчи стотици милиони хора по целия свят цели седем години. Най-сетне намерихме решение, което ще оправи всичко и ще върне света такъв, какъвто си беше. Ще се изчисти почвата, въздухът, реките... Ще започнем начисто. Върху пустошта пак ще разцъфтят цветя. Историята показва, че за да има възход, са необходими малки жертви.

– Значи аз съм необходимата малка жертва? – промълви Наско. – Това ли е чудесната новина?!

– Атанас, моля те! Сега не е моментът да бъдеш егоист!

Електротехникът за миг се почувства гузно и вината дори насълзи очите му. Целият свят разчиташе на него, а той мислеше само за себе си: как след седем години самота и мъка иска да продължи да живее, вместо да остави наноботите да изметат целия боклук, включително живота, за да има стерилна основа, върху която да цъфтят цветя, които ще гъделичкат с корените си мъртвото му тяло.

Миг по-късно мигът на гузността бе отлетял. Наско тресна слушалката върху телефона, чийто механичен звънец отекна в цялата стая, пъхна непокътнатата флашка в джоба на гащеризона и отърча от директорския кабинет. Разполагаше едва с няколко часа.