Адам Браун: "Обещанието на един молив"

"Обещанието на един молив" от издателство AMG Publishing

Как един обикновен човек може да осъществи необикновена промяна! Адам Браун следва в един от водещите американски университети, когато се включва в обменната програма Semester at Sea.

Вместо да събира сувенири, той решава да задава следния въпрос поне на едно дете във всяка държава, която посещава: "Ако можеше да имаш каквото пожелаеш, какво би искал/а най-много?".

Така в Индия той среща просещо на улицата момче, което дава колкото категоричен, толкова и шокиращ отговор: "Молив". Тази среща преобръща светогледа на Адам и той се замисля как е възможно нещо толкова малко като един молив да отключи потенциала на едно дете.

Адам подарява молив на момчето, а след известно време, докато работи в една от най-големите консултантски компании в света, основава Pencils of Promise – неправителствена организация, която набира средства за изграждането на училища в бедни райони на развиващи се държави.

Малко по-късно Адам заменя обещаваща и доходоносна кариера за каузата да осигури достъп до образование на хиляди деца в различни точки на света. В навечерието на 25-ия си рожден ден той открива банкова сметка на името на Pencils of Promise с инвестиция от 25 долара.

Към 2020 г. организацията е направила първа копка на над 500 училища в Лаос, Гватемала, Никарагуа и Гана, много от които вече са завършени.

"Обещанието на един молив" е изпълнена с мъдрост книга, която ще ви покаже как да превърнете живота си в история, която си струва да разкажете.

За автора

Адам Браун е един от най-известните американски предприемачи и филантропи. Той е основател на Pencils of Promise – неправителствена организация, която набира средства за изграждането на училища в бедни райони на развиващи се държави.

Адам е роден в Ню Йорк в консервативно еврейско семейство. Отгледан е в Гринуич, Кънектикът. Миналото на близките му е изпълнено с тежки събития.

Когато е 14-годишна, баба му Ева е изгонена от дома си в Унгария и губи 27 членове от семейството си в концентрационния лагер Аушвиц, а след това е изпратена в Берген-Белзен. Именно на тази жена Адам посвещава и първото построено от Pencils of Promise училище.

През октомври 2008 г., в разгара на световната рецесия и в навечерието на 25-ия си рожден ден, Адам открива банкова сметка на името на Pencils of Promise с инвестиция от 25 долара.

Към 2020 г. организацията е направила първа копка на над 500 училища в Лаос, Гватемала, Никарагуа и Гана, много от които вече са завършени. Организацията е подкрепена от много знаменитости, а един от най-отдадените на идеята е Джъстин Бийбър.

Какво вдъхновява човек с престижно образование да замени обещаваща и доходоносна кариера за една идея с кауза? Какви са предизвикателствата по пътя и какво означава да имаш екип от съмишленици? Повече за Адам Браун и Pencils of Promise можете да прочетете в книгата "Обещанието на един молив".

Отзиви

"Адам Браун е един от най-харизматичните, енергични и напредничави хора в света днес. Тази книга е перфектен наръчник за създаването стъпка по стъпка на живота, който винаги сте желали да имате, според вашите собствени условия.

Обърнете внимание на детайлите и ги приложете спрямо своите страсти. Действайте! Започнете да четете и не оставяйте книгата, докато не я завършите."

Гари Вайнерчук, главен изпълнителен директор на VaynerMedia и автор на Jab, Jab, Jab, Right Hook и Crush It!

Откъс

Един слънчев есенен следобед точно преди двайсет и петия ми рожден ден влязох в голяма банка в родния ми град. Към онзи момент имах всичко, което си мислех, че ще ме направи щастлив – работа, апартамент, хубав живот. Гардеробът ми беше пълен с впечатляващо бизнес облекло, а на визитната ми картичка стоеше името на престижна компания, което ми печелеше уважение във всяка стая, в която влизах. Изглеждах като човек на прав път, като някой, който най-вероятно влизаше в банката, за да осребри чека за месечната си заплата.

На едно по-дълбоко ниво обаче аз вече не бях очарован от живота, който бях създал. Единствената цел, която обслужвах, беше личният ми интерес. Въпреки че рядко го показвах, щастието ми отслабваше все повече с всеки изминал ден. Един неспокоен глас ме държеше буден нощем, казвайки ми, че парите няма да имат значение, докато не намеря смисъл. Нашепваше ми, че ще намеря много повече удовлетворение, ако измервам живота си спрямо някаква цел, а не спрямо доходите си. Казваше ми още, че не трябва да продължавам да чакам и че е настъпил перфектният момент да започна да преследвам най-големите си мечти.

Странно е как понякога можеш да изпитваш копнеж, който изглежда по-мощен от физическото ти тяло. Точно така се чувствах в онзи ден. Исках да бъда част от нещо, което се простира отвъд двете ми ръце и придобивките, които мога да държа в тях. Независимо колко се страхувах да напусна безопасната пътека, по която бях тръгнал, аз трябваше да видя какво ще се случи, когато навляза в неизследвана територия, в която съжителстват неограничена амбиция и възможности.

Най-страшното беше, че аз не бях някакъв успешен бизнесмен, който е изградил и продал компании. Нямах дълга кариера, с която можех да докажа, че ще успея. Не разполагах и с милиони долари зад гърба си. Бях просто едно обикновено момче с 25 долара, което искаше да докаже, че всеки човек, без оглед на възраст, обществено положение и място, има потенциала да променя света. Затова с малката сума открих банкова сметка с надеждата един ден да построя училище. Всичко, което се случи след това, беше резултат от тази първа стъпка. Този скок в неизвестното предизвика вълни, които повлияха на хора от различни култури и на различни континенти.

Оттогава се потопих в сферата на глобалното образование. Вярвам, че мястото, където започваш живота си, не би трябвало да диктува мястото, на което ще се озовеш, и че нищо друго не може да отключи по-ефективно способността на човек да промени живота си от достъпа до качествено образование. Добрата новина е, че ние можем да осигурим качествено образование на всяко дете на Земята още сега. Ние не създаваме чудотворна ваксина и не копаем в търсене на скрит ресурс, който може да не съществува. Вече имаме всички необходими инструменти. Въпреки това 57 милиона деца остават извън училищната система, а още няколко милиона ходят на училище всеки ден, но остават неграмотни.

Образованието е комплексна област, която изисква комплексна комбинация от решения. Няма лесен начин за осигуряването на образование за децата по света, но глобалната криза в образованието продължава да бъде най-възможният за решаване и най-важен въпрос за човешките права на нашето време. Знанието, че тя може да бъде решена, ми дава надежда и цел. Нито един човек обаче не може да се справи сам с проблемите в света. Нужни са колективни усилия и всеки от нас има своята уникална роля в този процес.

Това е история за онова, което се случва, когато осъзнаете, че можете да бъдете нещо повече и че не е нужно да разполагате с огромни ресурси, за да направите промяна. Това е история за онова, което може да разцъфти, когато ви споходи вдъхновение и осъзнаете, че изпълненият със смисъл живот се отплаща богато и дългосрочно. Това е историята на живота ми (въпреки че съм променил имената на няколко души по тяхно желание), но това може да е историята на всеки друг човек.

Всяка от трийсетте глави в книгата е озаглавена с мантра. Тези мантри ми служеха като указатели, когато ми се налагаше да вземам повече или по-малко важни решения. С времето те се превърнаха в основополагащи за мен истини. Написал съм ги с надеждата, че ще бъдат споделяни с други и адаптирани така, че да ви помагат по време на вашето пътуване. Всяка история е самостоятелна, но заедно те създават пътна карта, която, надявам се, ще ви позволи да превърнете мечтите си в реалност.

Ако някоя от тези истории запали искра във вас, вслушайте се в това неспокойно чувство, което умът ви може да каже да игнорирате, а сърцето – да последвате. Най-голямата разлика между този, който живее мечтите си, и онзи, който се е устремил към тях, е решението незабавно да превърнеш тази първа искра на мотивация в действие. Направете първата малка крачка и оттам насетне преследвайте отпечатъците, които желаете да оставите след себе си. В гърдите на всеки човек тупти революция. Надявам се, че тази книга ще ви помогне да намерите вашата революция.

Мантра 1

КОЙ Е КАЗАЛ, ЧЕ ТРЯБВА ДА СТЕ НОРМАЛНИ

Въпреки че никога не сме разпределяли официално местата около масата за хранене, ние винаги знаехме столовете си на петъчните вечери. Баща ми сядаше на централното място, аз и брат ми – от дясната му страна, а сестра ми и майка ми – от лявата. Обикновено към нас се присъединяваха някои роднини и приятели. Съставът търпеше леки промени всяка седмица, но разговорите си оставаха все така разгорещени. В повечето случаи тонът се задаваше от човека на централното място.
В родния ми град баща ми имаше репутация на татко, който заплашва. Той играеше и беше треньор по какви ли не спортове, в които влагаше огромна енергия: баскетбол, бейзбол, американски футбол – беше номер едно навсякъде. Смяташе децата в града за разглезени и им го казваше директно: "Спрете да се държите като невини лигльовци!", крещеше той на дванайсетгодишните от отбора ми по баскетбол. Когато ни хвалеше, го правеше внимателно и думите му тежаха. Той искаше да си заслужим похвалите – чрез психическа устойчивост и здрава работна етика. Заради това повечето деца едновременно го обичаха и се страхуваха от него. Баща ми беше от привържениците на строгата дисциплина от едно време и не се притесняваше да го показва.
Когато аз, брат ми и сестра ми достигнахме юношеска възраст, той измисли кодови думи, които използваше, когато искаше да ни предупреди, че сме на път да прекрачим границите на допустимото. Използваше тези кодови думи в разговорите ни, на масата по време на вечеря, а понякога и публично, за да ни даде знак: "Последно предупреждение! Не ме ядосвайте повече". По-големият ми брат Скот е типичният първороден син, който обожава да оспорва авторитета на баща си. Кодовата дума за него беше Cream, моята беше Ice, а на по-малката ми сестра Лиза – Sundae. Ако всички се държахме лошо, ядосвахме майка ни и така си търсехме боя, баща ми просто трябваше да изреве Ice Cream Sundae!1 и ние спирахме на секундата. Сега, когато си спомням за тези епизоди, смятам, че яростните викове Ice Cream Sundae! вероятно не са помогнали особено на баща ми да се отърве от репутацията на "страшния татко", която имаше сред приятелите ми.
Дори в онези години ние знаехме, че лютият му характер и строгата дисциплина са просто форми на по-груба любов. Той искаше да извади най-доброто от всеки от нас – и успяваше. Никой друг треньор не ме е натискал по-здраво от него. Той ме накара да изиграя три мача в последния ден от щатското първенство по баскетбол за 14-годишни, макар че имах висока температура, защото знаеше колко много исках да спечелим турнира. Той поставяше конуси в мазето, така че след вечеря да мога да се упражнявам да дриблирам в тъмното. Резултатът си струваше. Като се замисля какво най-много мотивираше мен, брат ми и сестра ми, всичко се свежда до една фраза, която баща ми използваше постоянно. С нея той ни позволяваше и задължаваше да се отличаваме от останалите. Той обичаше да ни напомня: "Членовете на семейство Браун са различни".

С брат ми и сестра ми знаехме, че някои родители в града възнаграждаваха децата си за добри оценки. Това можеше да означава до 100 долара за шестица, 75 долара за петица, 50 долара за четворка и т.н. Помолех ли родителите ми за някакво поощрение за доброто ми представяне в училище, те мигновено отхвърляха молбата ми.
‒ Пол Маца току-що получи 150 долара за добрите си оценки. Може ли и аз да получа нещо? ‒ питах аз.
‒ Членовете на семейство Браун са различни. Ти имаш нашата благодарност ‒ казваха те.
На Ханука2, вместо в осем поредни дни, ние получавахме подаръци само в четири, а в останалите избирахме благотворителна организация, на която родителите ми даряваха средства от наше име. Когато ги питахме защо половината от подаръците ни за Ханука са благотворителни дарения, родителите ми отговаряха, че "членовете на семейство Браун са различни".
Повечето ни приятели имаха всякакви джаджи и видеоигри, но мен, брат ми и сестра ми ни изпращаха да четем книги или да си играем навън. Молбите и аргументите ни винаги срещаха един и същ отговор: "Членовете на семейство Браун са различни". Баща ми не мислеше, че ние бяхме нещо повече от останалите. Той просто искаше да се придържаме към по-високи стандарти.
Майка ми и баща ми използваха тази фраза не само за да подчертаят различния си родителски подход, а и да ни похвалят, когато имахме смелостта да изберем неутъпкана пътека. Когато заставахме на страната на съученик, който биваше тормозен, те ни хвалеха с думите: "Знаете ли защо направихте това? Защото членовете на семейство Браун са различни". Децата не искат нищо повече от одобрението на родителите си и затова много скоро ние свикнахме да се придържаме към идеалите, в които те ни бяха възпитали.
В ученическите ни години всяка вечер, преди да отидем на купон, баща ми ни казваше: "Помнете правилата на баща си". По този начин той ни казваше: "Не правете нищо, което не бихте направили пред баща си. Дръжте се, сякаш баща ви е до вас през цялото време".
Тези очаквания да се държим достойно и да даваме най-доброто от себе си очертаха нашите ценности, които впоследствие направляваха изборите ни. Те постоянно ни напомняха, че за да постигаш изключителни неща, трябва да се придържаш към изключителни стандарти, независимо какво ще си помис-лят хората. Татко ми дори стигна дотам, че поръча регистрационни номера за колата с текст YBNML3, което уплашените ми приятели от основното училище предполагаха, че означава "защо трябва да действаш като животно".4 Истинското значение беше много по-подходящо: "Кой е казал, че трябва да си нормален".

Непоколебимата вяра на баща ми в силата на несъобразяването с общоприетите норми на поведение несъмнено произтичаше от преживяното от родителите му. Когато баба ми Ева (ние ѝ казваме Ма) била на 14 години, тя и още 27 членове на семейството ѝ, в това число майка ѝ и 12-годишната ѝ сестра, били изгонени от дома им в Унгария и заедно с други евреи от града – изпратени в гето. От там били транспортирани във вагони за добитък до всяващия най-голям ужас концентрационен лагер – Аушвиц.5 При пристигането си заставали в редица пред докторите в лагера и получавали заповеди да тръгнат наляво или надясно. Цялото семейство на Ма получило заповед да поеме наляво, но понеже тя била в работоспособна възраст, докторът я изпратил надясно. Както може да се очаква от едно уплашено малко момиче, тя се разплакала и отказала да се раздели с майка си и сестра си. Нацистките охранители я били, докато не загубила съзнание. Когато се събудила, помолила останалите затворници да ѝ кажат къде може да намери семейството си. Те погледнали зловещо и посочили комините. Цялото ѝ семейство било изпратено в газовите камери, убити и кремирани още в деня, в който пристигнали в Аушвиц.
След шест месеца в лагера, през които живяла в брутални условия и всекидневно виждала безброй хора да умират около нея, Ма била преместена в друг концентрационен лагер. По думите ѝ: "В Берген-Белзен6 беше дори по-зле, отколкото в Аушвиц. Изпращаха те там с единствената цел да умреш". Но Ма вярвала, че баща ѝ ще я чака след края на войната. Вярата ѝ, че трябва да оцелее, за да може той да има поне един член на семейството до себе си, ѝ давала достатъчно сила, за да продължи да се бори всеки ден. Това усещане за мисия ѝ позволило да оцелее в условия, които отнели живота на много други хора.
След осем месеца в Берген-Белзен войната приключила и британски войници я освободили от лагера. Ма била толкова изтощена, че не можела да се храни сама, което в крайна сметка спасило живота ѝ, защото другите я захранили достатъчно бавно, за да може стомахът ѝ да привикне отново към твърди храни. Тя без малко не умряла от глад и затова не би позволила внуците ѝ да имат подобна съдба. По-късно почти се вманиачи да ни гледа как ядем. Често прекарваше цели дни в приготвянето на супа с пиле и нудли, телешки гърди, сладоледени сандвичи и шоколади, с които пълнехме стомасите си в петъчните вечери. Веднага щом изпразнехме някоя чиния, на нейно място се появяваше друга огромна порция. "Има и десерт, ангелчета", казваше тя и кимваше одобрително.
Когато се възстановила, Ма предприела дългоочакваното пътуване обратно до Унгария, за да потърси баща си. Докато други хора се събрали отново с близките си, плачейки от радост, тя останала сама на жп гарата в Будапеща. Баща ѝ така и не дошъл – бил убит в трудов лагер в Русия. Никой не я посрещнал. Съсипана, тя се обадила на чичо си, единствения роднина, който мислела, че може да е жив, и той я взел под крилото си.
Няколко години по-късно чичото на Ма ѝ предложил да я запознае със свой приятел на име Йозеф, който също бил оцелял от Холокоста. Той прекарал година в концентрационния лагер Дахау, където били убити двамата му по-малки братя и баща му.7 Благодарение на убедителността и постоянството му, както и на споделените си разбирания за болката от загубата на близките си, двамата с Ма изградили силна връзка. Малко след това Йозеф Браун предложил брак на Ева и след като се венчали, тя родила момиче и момче. Момчето, Ервин Браун, е баща ми. Когато през 1956 г. в Унгария избухнала революция, те направили план за бягство през границата в търсене на убежище в САЩ.8 Дядо ми (когото наричаме Апу) първи изпробвал маршрута, като прекосил унгарската граница през нощта и след това се върнал, за да вземе със себе си майка си, сестрите си, съпругата си и децата си.
След като намерили места в натъпкан с имигранти кораб, баща ми и семейството му отплавали за САЩ през Атлантическия океан и 13 дни по-късно пристигнали в Ню Йорк. Първите си нощи на американска земя прекарали в еврейски лагер за бежанци. С помощта на организация за подпомагане на хора в беда те намерили апартамент с една спалня в Краун Хайтс, Бруклин. Дядо ми бил зъботехник и изработвал ченета, а баба ми се трудела в цех. В продължение на 10 години тя получавала едва по долар на ден за плетенето на дрехи в ужасни условия, за да могат децата и бъдещите ѝ внуци да имат по-добър живот.

Баща ми се научил да говори английски без акцент, като имитирал старателно начина, по който американците произнасяли думите в телевизионни програми като The Lone Ranger и The Little Rascals. Той бил изключителен ученик, който прескочил осми клас и постъпил в Bronx High School of Science. Родителите му толкова се страхували да не се нарани, че не му позволявали да играе за който и да било от местните спортни клубове. Вместо това баща ми изчаквал баба и дядо да тръгнат за работа и след това се изнизвал навън, за да играе баскетбол и футбол на площадките из града.
Според спомените на баща ми родителите му искали той да стане успешен зъболекар. След като завършил колежа за три години, избрал да учи стоматология в Университета на Пенсилвания. Там той срещнал жена, която щяла да промени посоката на живота му – майка ми Сюзън, селско момиче от малко градче в планината Кетскилс, Ню Йорк. Баща ѝ Сам напуснал Полша, за да избегне преследване, непосредствено преди началото на Холокоста, но починал, когато майка ми била на 11 години. Майка ѝ Дороти я отгледала, наблягайки на моралните ценности и гражданската отговорност. Любимата дума на майка ми е "интегритет", тъй като е възпитана да цени най-много именно това качество.
В първия уикенд през първата година на майка в Университета на Пенсилвания баща ми отишъл на студентско парти, където срещнал по-голямата ѝ сестра Лин. На следващия ден той си помислил, че е видял Лин да слиза по някакви стълби, и я повикал по име. Това обаче не била Лин, а майка ми Сюзън. Тя напълно го игнорирала, което, разбира се, изострило интереса му. Той започнал да я преследва и след първата им среща казал на приятелите си: "Аз ще се оженя за това момиче". Дори го написал на парче хартия, което поставил в празна бутилка на полицата над камината си. Бележката останала там, докато той не я показал на майка ми в деня на сватбата им.
Когато се почуствали готови да заработят като стоматолог и ортодонт, те направили списък с най-важните си желания и спрямо тях оценили околните общности. Образованието бил най-важният критерий, а Гринуич, Кънектикът, имал най-доб-рите публични училища. Градът също така се отличавал с културата си на доброволчество, за което майка ми копнеела, и нарастващо културно многообразие, на каквото баща ми искал да изложи децата си. Те взели заем и купили имот в Кос Коб – италианската работническа част на града, в която живеели хората, построили блоковете в града през 50-те години на XX век. Преместихме се, когато бях малък, и най-ранните ми спомени са точно от там.

Преди да вляза в гимназия, играех баскетбол целогодишно. През един уикенд в Олбани имаше летен турнир и към отбора ни се присъединиха две високи африкански момчета. Те стърчаха над останалите деца – Сам беше висок 198 см, Корнелио – 205 см, но аз веднага усетих топлината и добротата им. Те бяха приятели от деца, които заедно бяха напуснали Мозамбик с надеждата да получат добро образование в САЩ.

По време на съботно-неделния турнир бързо се сприятелихме. По пътя от Олбани към вкъщи Сам и Корнелио попитаха дали могат да останат със семейството ми през петте дни до следващия съботно-неделен турнир. Ние веднага се съг-ласихме, защото у дома редовно ни гостуваха съотборници, приятели и роднини. Но когато и вторият турнир приключи, те попитаха баща ми: "Можем ли да останем и през следващата седмица?".

От Сам и Корнелио се очакваше да бъдат в Пенсилвания, където бяха живели през последните осем месеца. Те обаче твърдо отказваха да се върнат там – дори и само за да съберат багажа си. Когато ги попитахме за причината, те ни разказаха как са били подмамени да заминат за Америка с обещание за страхотно образование. Семействата им дали по 1000 долара за самолетни билети, но след пристигането си в САЩ двамата били отведени в импровизиран апартамент в беден квартал в Южна Филаделфия. "Училището", в което е трябвало да учат, представлявало една-единствена класна стая в задната част на занемарена църква. Сутрин идвал учител, който раздавал учебници на 25-те ученици и си тръгвал. Училището служело само за прикритие на измамник, представящ се за треньор по баскетбол, с цел набиране на играчи. Той ги примамвал в САЩ и после ги изпращал в колежи, свързани с компании за производство на спортни обувки, в зависимост от това коя компания му плащала най-много. Ако някой от тези играчи стигнел до НБА9, спонсорът би имал предимство, но междувременно нито едно от тези деца не получавало истинско средно образование.

През втората седмица на престоя на Сам и Корнелио у дома брат ми се прибра от университета и ги закара до Средно училище "Гринуич" – публичното училище, в което учех аз към онзи момент. Очите им засияха. Те бяха пропътували хиляди мили, за да учат в добро училище. Съзрели възможност да сбъднат своята американска мечта, те ни помолиха да станем техни настойници на територията на САЩ, така че да могат да учат в местното публично училище.

Предвид имигрантските корени на баща ми историята на момчетата го разчувства дълбоко. У дома бяха нощували стотици деца, но при Сам и Корнелио имаше нещо уникално. Двамата бяха толкова искрени и скромни и въплъщаваха онзи интегритет, който семейството ми ценеше толкова много. Майка ми и сестра ми бяха очаровани от тях, а Скот, на когото му предстоеше да се върне в университета "Емъри" в Атланта през есента, беше особено развълнуван от идеята.

Една вечер родителите ми ме помолиха да поговорим насаме. Разказаха ми за молбата на момчетата да ги приемем в семейството ни и ме информираха, че крайното решение е мое. "Твоя ще бъде отговорността да ги придружаваш, да ги обучаваш и да им помогнеш да се интегрират в училището. През есента ти предстои и кандидатстване за университет и ние сме наясно, че си под голям стрес, а за момента това решение ще повлияе най-много на теб. Ние и останалите сме склонни да ги приемем в семейството ни, но ти решаваш."

Когато произхождаш от фамилия на оцелели от Холокоста, ти растеш със съзнанието, че в миналото на семейството ти му е било отнето всичко. Единствените неща, които са им позволили да оцелеят и впоследствие да променят радикално живота си, са били силата на волята им, помощта на други хора и желанието им да получат образование. Сам и Корнелио бяха демонстрирали воля и жажда за образование в изобилие. Нуждаеха се само от малко помощ. В миналото семейството ми беше получило помощ от хора, които не са имали никаква изгода от това, и сега аз имах шанс да се отплатя за жеста им.

По-късно онази вечер казах на родителите си, че и аз искам да приемем момчетата в семейството ни. Скоро родителите ми станаха законните настойници на Сам и Корнелио в САЩ. Момчетата се записаха в Средно училище "Гринуич", където учехме аз и сестра ми, и станаха наши братя.
Нашите петъчни вечери по случай Шабат10 изглеждаха малко по-различно с две огромни африкански момчета, стърчащи на масата, но истинската трансформация, която настъпи в семейството ни, беше много по-голяма. Родителите ни дадоха на тези момчета невероятна възможност да променят траекторията на живота си, но всъщност те ни дадоха много повече. Те ни промениха. Със сигурност промениха мен.

За първи път започнах наистина да разбирам, че отвъд градовете и кварталите, които познавах, съществува огромен свят. Започнах да си представям какво щеше да бъде, ако ролите ни бяха разменени и вместо тях, аз бях израснал в Мозамбик. Чудех се дали бих имал същия кураж да напусна дома си и да се отправя към непознати земи.

Колкото повече научавах за трудностите, през които двамата бяха преминали, толкова по-добре разбирах от какви качества се нуждае човек, за да промени житейския си път. Сам и Корнелио, единствени сред близките и приятелите си, бяха загърбили живота, който другите са очаквали те да водят. Те не са следвали нормите на връстниците си. Те са избрали да бъдат различни. С действията си двамата доказват, че е възможно човек да постигне зашеметяваща лична трансформация, ако е готов да се бори, да прави жертви и да помага на другите.