10 цитата от "Потъване в мъртво море"

Разказите в сборника на Антония Апостолова "Потъване в мъртво море" са обединени от общата тема за човешките загуби и щети – истински или въображаеми, несъзнавани или подценявани, неизбежни или твърде закъснели.

Това са истории за вратите, през които преминаваме и които се затварят след нас, най-голямата от които – на смъртта, но същевременно и за спасителната светлина, която прозира през всички наши разкъсвания и пукнатини.

Авторът ни отвежда в България, Гърция и Израел, за да ни разкаже съдбите на героите си с ярка поетична образност, меланхоличен ритъм и завладяваща атмосфера. 

С психологическа проницателност и внимание към детайла Антония Апостолова разказва за потъването, което се случва с всеки от нас, но което преживяваме и осмисляме сами за себе си:

1. "Преди цели девет години, след като се регистрираха и се качиха с трите куфара в хотелската стая, той разпъна на кръст схванатото й тяло върху леглото с двойно–потъващ матрак. Виждаше го и до днес: сломено от пътуването през пустинята, то мигновено пропада в сухото вълнение на чаршафите, а той загребва да го извади оттам, спасява го от потъването в съня, побира го върху своето, сякаш самият е сал.

В Мъртво море не се потъва, прошепва тя и там, където се усмихва, тъмното се сгъстява. Знае за непотъването макар още да не го е изпитала. Бяха убедени тогава, че няма как да е иначе. А ето ги сега: сън и гладки чаршафи."

2. "Тръгна след него боса, заливайки се от смях. Но когато стигнаха, тъмнината беше космическа. Покрай плажа нямаше толкова лампи както сега. Тя се разколеба, смехът й се отрезви, помоли го да се връщат или само да поседят на брега, но той почувства, че вече няма как да се откаже.

Стъпи в непрогледната слуз, обзет от набожен страх, все едно вършеше приношение, и само звездите горе – заковани от Бог да удържат небето му – указваха кой е небесният и кой земният мрак.

Очите му бързо привикваха към тяхното едро, изпъкнало великолепие, докато той лежеше в нищото вселенски сам, непотъващ, неуязвим за гравитацията – а значи и за пропадането – и край него мълчеше непредставимата Юдейска пустиня, същата от сътворението на света преди пет хиляди години."

3. "Да. Да, признаваше го! Атавистичния ужас от плешивината, плъзнала над слепоочията му. Възрастта. Затвори очи срещу слънцето и опита да си припомни правдиво тялото на момчето.

Сега, в черно-белия кадър на подозрението, то му се стори съвсем различно. Не нелепо и недоразвито като на всички пубери. Не! Малкото пале беше тихо хълмисто зверче. От ония чакали, чийто крясък влиза нощем в дома ти над дивите склонове на Кармел, по които е построена Хайфа.

Кожата му мирише объркващо и примамливо: на малко детенце и необрязан младеж, на бамба и на арак, на свинско и на тамян, но най-страшното, най-опасното – на ужасно много бъдеще. Бутрос наистина беше различен, и вече притежаваше онзи неустоим и пестелив чар в най-непокварената му форма. Тази, която можеше да я подмами."

4. "Миризмата й обаче не беше нищо в сравнение с тази, която ни лъхна от широкия и износен, нареден като по старо списание дом. Не беше даже миризма, а хербарий на въздух, притиснат между стените. Изкушавах се да реша, че мирише просто на валериан, на давилови капки, на урина, засъхнала по леглото й някъде оттатък.

Но не беше нито едно от старческите клишета. Не беше, понеже се досетих, че така можеше да мирише само липсата в незаетите шкафове, непотребното време, дрехите, изпразнени от телата на живелите вече в тях."

5. "Тя обви голотата на мъхнатите му крака, на плоския гръб с изпъкнали птичи кости, на бузите, които още носеха облия печат на невръстното, като държана в бузите сливка. Ръцете ѝ се плъзнаха по бедрата и хрипкавите гърдички. Ето го, пак зарита! Конче мое…

Въздъхва смешно като старец в съня си и тя го затяга, заключва го, почва да го повдига. Хайде, стани, асансьорът дойде – минава през ума й. Тялото му сякаш съзнателно и на инат тежи, вече над половината от нейното, ноздрите му запръхтяват, мократа му от пот глава се килва назад. Но детето не се събужда, докато тя го вдига."

6. "Седнахме в хола и докато ми разказваше – сърдечно, ала с подбрани, породисти думи – че съпругата му още била в кома и нямало пълно съгласие как да процедират, но изгледите били добри – да, изгледите са милостиви! – аз с изумление осъзнавах как всичко в този хол носи отпечатъка, който не беше оставила у дома.

Разпознах го съвсем ясно, точно в обратното на малкото, което бях запомнил от нея. Тук нямаше ни сенчица мрак, ни петънце меланхолия или невзрачност. Всичко в дома им беше просторно и лишено от сантименталност. Бе изпълнено с естествена светлина, с ясен отговор на въпроса обичаш ли ме."

7. "Той си представя всичко, докато я чака да измие дългия път от себе си. То минава пред очите му, както казват, че става в смъртта. Ще стане точно така. Тя ще излезе летлива, измита до прозрачност. Цялата й кожа, опъната по тъничкия скелет, ще излъчва онова дихание, от което твърдостта се превръща в газ.

Заради срама от десетилетията между тях, още щом отвори вратата, тя набързо – подобно изтърван живак – ще се търкулне към леглото, в чийто край той е седнал сега, напълно облечен. Представя си я. В сянката на нощната лампа тя смутено прокрадва своята гола, неопитна вулва, прикрита зад кърпата.

Минава именно зад гърба му. И ето: мисълта за онзи наближаващ миг започва да пълни с мъчноподвижна кръв мястото, над което се е свил. Мигът, в който неоперена, уязвима, разтърсена от собственото си желание към този чистоплътен, но неугледен мъж, тя сваля кърпата, допира се до гърба му и го намята като мокро палто."

8. "Той постави послушно длан до нейната и остави мършавите й пръсти да я покрият като на малко дете. Под кожата й бързаха вени. Разбраха се на мига: навреме да спрем, да не говорим за лични неща. И двамата не носеха халки, но това не доказваше нищо.

Дали и сега, под тази брада, под белезите от удари и време, за което тя не знаеше нищо, беше същият онзи слабак, мекотело, предател, ревльо. Все звучни, бляскави, свидни за него обиди, с които го беше наричала.

Дали беше циврил от болка и губил съзнание пред вида на иглата, докато му бяха шили бузата – такъв, какъвто го беше видяла на онзи решаващ за нея репортаж."

9. "Дори той усети задавянето, протегна се полугол в хавлията и издърпа жената. Тя седна и се отпусна до него предадена, покри с нощницата колената си. Леглото отстъпчиво пружинираше под тях. Трябваше вече да са тръгнали за мястото, откъдето отплаваха лодките за Атон.

Тя трябваше непременно да го изпрати. Двама безверници, които идваха на поклонение пред небесните, но продължаваха да се подсигуряват пред земните власти.

И все пак преди да станат да се облекат, да постоят още малко така – изпълнени с насъщната взаимна неприязън, с обвинения кой първи не е издържал, с всичко онова, което не оставяше място за страшното. По нощница и мокра кърпа, които едва ги прикриваха – но с хрущящия долу чакъл, който значеше още живо."

10. "О, Лена… Ако не бях все още малкото момче, което се бои от призраци, щях да повдигна белия чаршаф, покрил те до гърдите, да съблека последните ти официални дрехи, сякаш нарочно подбрани да прикрият коя си ти (бежова риза, тъмнокафяв панталон, чийто крайчец се подаваше) и най-накрая свободно, под операционната светлина на ранната декемврийска утрин, да потърся по теб белезите по рождение – интимни петна, дефекти, шевове над рани, които да ми посочат със сигурност коя от двете си ти, мъртвата."

Източник: Антония Апостолова / Жанет 45