Светла Узунова: ''Коледа никога не закъснява да ражда и да възкресява нови думи за живот и любов''

Коледна среща-промоция под надслов: ''Да се новородим в Духа за новия живот'' се проведе в Кърджали

Групата на кърджалийските творци организира Коледна среща и поетично четене под надслов: „Да се новородим в Духа за новия живот”. Беше представена и новата поетична книга, дело на ИК „Богиана”,  „На утрото да съм сестра”, на поетесата-журналистка от Мадан Светла Узунова- Сандова. 
Тя е родена в родопското селце Еньовче, Ардинско. Завършва български език, литература и руски език в ПУ "Паисий Хилендарски". Работила е като учителка, като организационен работник и журналист. Авторка е и на стихосбирките „Зерделина” /2000/ и на ”Истина и обич” /2017/. В Коледния празник-промоция участваха и кърджалийски творци, които прочетоха свои стихове за Коледа, както и харесали им куплети от представяната книга, за да се споделят повече мнения и усещания за силата на думите, на Коледната празничност. Коледната вечер-промоция, показа, че всички ние вече предусещаме идването на истинския живот като едно творческо пресътворяване и принасяне достойни плодове на покаяние, прошка, милост, правда, непрекъснато обновление пред Олтара на Небето, в който Коледа никога не закъснява да ражда и да възкресява нови думи за живот и любов...
Лили Петрова

Светла Узунова: Коледа никога не закъснява да ражда и да възкресява нови думи за живот и любов

Една родопска душа, преизпълнена с възвишена тишина, с приглушено изплаканата си нелека орис, се сраства с родните гори, с тучните ливади и светли махали, за да вгради дирите си, сянката си в тях и да останат там завинаги. Да остави звънът на чановете да ечи, а погледът й като дъга да блести, да разжарва въглените на спомените, макар че дълго са я държали в зазидания здрач… Но веднъж припомнени с прошка и възторг, те отново да поемат Пътя на новия живо, дори и там, където не е останал път… 

И подгонена от дивата си волност, отново да стане на вятъра сестра, както е било в младостта й. И след такова светло, изповедно, покайно разнищване, раздипляне на живота си, той да става все по-жив от всякога. Светла събужда в себе си и прецъфтелите думи за любов. И макар останала сама  в нощен час и без глас, да ги назове отново, да ги разлиства в искрено, импулсивно-сърдечно слово, без да спести и звук. Бродила дълго по южната земя - пазва за зорници, раздавала на всеки усмивки върху чисти длани и отминавала превърналата се обич в спомен смълчан, сега отново е готова да влива в този най-истински храм своята любов без никакъв срам. 

Да превръща отсъствието на любимия в най-светло присъствие. За да настъпи мир и покой в нейната бална душа, дорасла да разшири своя обхват и да побере в себе си  цялата болка на света, да търси брод в нощта. 

И намерила смисъла в това да остане човек, живеещ в неотмиващото, непреходното във вечния ни непокорен, несломим дух, който ще продължава да блести с утринната зора, да сродява и сплотява различните етноси, религии и култури. Защото  тъкмо той носи  в себе си цялата небесна шир, прободена от върховете родопски, и  разнася Орфеевите песни, чрез които пее и плаче самият Бог, озвучавайки безсмъртната любов, а така и вечността.

И сраснала се със своята свещена земя, тази светла душа, оставя в нейните скрижали своята плаха, но светла следа, знаейки, че тя също става мост за идното… И че така дарява Родопа  с още един чифт крила…Че в тази наша безкрайна, безсмъртна земя, носеща паметта на корените-основи, Коледа никога не закъснява да ражда и да възкресява нови думи за живот и любов.
 
Лияна Фероли

Търся аз път за едно поколение и за Родопа диря крила

ХАЛИЩЕ

Постегнах стан
халище да захвана.
С клонки от дрян
накичих стана.
Слънце изгря.
Разцъфна дрянът.
Агне пробля.
Засмя се станът.
Вятър повя,
зашумя пъпка.
Овчар запя,
поби ме тръпка.
Като на сън
тъках и търсих
халище – звън,
халище – слънце.
Втъках трева,
тютюн и китка,
твои слова
и моя плитка.

РОДОПЧАНКА

Аз от зората ясна съм дошла.
До болка съм се сраснала с гората.
Сестрица ми е тънката ела,
а боровете са ми родни братя.
Богиня бях във дни далечни, тихи,
най-каматната самодива бях.
Косите си закичвах със иглика,
когато стадо бащино пасях.
Но тежки дни отнейде се явиха
и мина планината ни под нож.
Помъкнаха ме с дива стръв и кикот,
и ме превърнаха във черна нощ.
У мене посадиха чужда вяра.
Заплака в мен зазидана душа.
От скръб и жажда векове изгарях,
душата в самота да опустоша.
И затова снагата ми е тънка.
И затова очите ми бодат.
Не вземай похотливо мойта сянка,
защото мога тебе да вградя!

МАЙКА НА ОРЛИ

Земята ми е пазва на зорници.
Снагата ѝ са обли върхове.
Земята ми е майка на орлици.
И Оваджик е нейното сърце.
Като невеста ненапита
на обич, слънце и треви.
Земята ми не е предишна, скрита.
Земята ми от щастие гори.
Земята ми е слънчева и мека.
Във първа младост грее и цъфти.
От детска глъч през лятото обзета.
Земята ми е майка на орли.
Земята ми в Свети Илия впира
и гледа всяка утрин Бялото море,
а в Момини гърди намира
ключ за младежки светове.
В земята ми са жълтите тютюни –
огърлици по бялата ѝ шия.
В недрата ѝ са сребърните руди,
а рудите са наша бащиния.
Земята ми е пазва на зорници.
Снагата ѝ са обли върхове.
Земята ми е слънчево момиче.
И Оваджик е нейното сърце.

ЗЕРДЕЛИНА

Така по нашия край наричат джанката-слива

Отрупана от цветовете бели,
отваряш пак очи след зимен сън
и слушаш пак гласчета полудели
и нападателен, но весел звън.
Но аз те питам днес, дръвче неукротимо,
учудена от твойта белота:
Кое те кара първа да те има,
сред първите да срещаш пролетта?
Не е ли дивия ти, силен корен
и оня сок неистово тръпчив,
от който оздравява всеки болен
и се засмиват детските очи?
Дали от първия ти сок съм пила,
та не останах в родното селце
и дивотата ли ме е пленила,
та нося зерделиново сърце.
И си останах все така корава
като стеблото твое във леса,
нехаен вятър и до днес не давам
да си играе с моята коса.
Сънувах белотата ти невинна,
но не забравях бащиния дом.
Сега при теб се връщам, зерделино.
Ще ми дадеш ли клонче за гнездо?

* * *
На утрото да съм сестра.
На утро нека да приличам.
И като него – светла и добра
към хора, кучета и птици.

* * *
Аз съм навярно сестра на реката:
вечно пътувам и вечно съм тук.
С дъх напои ли ме буйният вятър,
ставам вакханически песенен звук.
Плача от радост. От скръб се смея.
Пролетен ручей у мене шурти.
Нося в душата си звук от Орфея,
мечът Момчилов в гласа ми звънти.
В мене се удря жестокото време
като във млада гранитна скала.
Търся аз път за едно поколение
и за Родопа диря крила

Из ''На утрото да съм сестра'' на Светла Узунова-Сандова