"Не поглеждай нагоре" - има опасност да видиш истината

Няма начин при такъв звезден актьорски каст да не получиш нещо очаквано добро, макар и Мерил, Лео и Джона никога да не са достатъчни за гледане.

Новият филм на Адам Маккей "Don't Look Up", който Netflix ни подари за Коледа, е една ефективна сатира, отразяваща състоянието на обществото ни днес.
"Не поглеждай нагоре" започва като всеки друг филм за наближаващи бедствия. Младият докторант по астрономия Кейт Дибиаски (изигран от Дженифър Лорънс) прави своето откритие, докато наблюдава космоса. Към Земята се задава комета. Времето, с което човечеството разполага, е изчислено на шест месеца.
Половин година за действие и активност.
Развълнувана от откритията си, Кейт се обажда на професора д-р Рандал Минди (изигран впечатляващо от Леонардо ди Каприо) и на своите колеги. За разлика от традиционните филми, свързани по един или друг начин със заплаха на цялата човешка раса, в "Don't Look Up", предупрежденията отправени от Кейт и д-р Минди за предстоящия апокалипсис, който се насочва към Земята, остават глухи.
Думите им дотолкова не представляват никаква важност, че президентът на САЩ (в изпълнение на Мерил Стрийп) може да ги приеме за среща едва ден по-късно.
Президентът Джени Орлийн и нейният подъл син (Джона Хил) са много по-заинтересовани от това да бъдат преизбрани на следващите избори, отколкото от някаква комета, която до половин година ще унищожи планетата ни на парчета. Самата Орлийн е вглъбена в себе си до такава степен, че невъзмутимо пуши цигарата си до надпис ''запалимо''.

Лицето на медиите, е представено от оптимистично сутрешно шоу, носещо името, обърнете внимание - The Daily Rip.
Водещи на този сутрешен цирк са Бри (Кейт Бланшет), с перфектна фалшива усмивка зад също толкова изкуствени зъби, и Джак (Тайлър Пери), изместващ удобно и предпазливо фокуса на вниманието, ако в студиото пред камерите не се говори нещо позитивно. За тях стойността на информацията няма значение. Ако се осмелиш да наречеш реалността такава, каквато е, тогава ще те обявят за побъркан истерик, който се нуждае спешно от успокоителни.
Човечеството е обречено. Е и? На кого му пука? А нима не е важно, че суперзвездата Райли Бина (Ариана Гранде) е скъсала с приятеля си DJ CHELLO. И всъщност...абсолютно ли е сигурно, че кометата се задава точно към нашата планета и времето е по-малко от пет месеца? Какво като твърдението излиза от устата на доказани учени, професионалисти в сферата си? Може и да не е сигурно, че ще умрем. Може те да грешат.
Веднага направих ковид препратка и навярно не съм единствената, която се е сетила за тази алегория. Филмът отразява до голяма степен нашата действителност, а Адам Маккей дори не го е и подозирал, когато е писал сценария.

Неефективната политическа класа е твърде загрижена за собствената си кариера, за да мисли ясно какво е необходимо да се направи за здравето на хората и спасяването на човешки животи.
Отричането на научни доказателства, се прави от тези, които нямат научен опит. Обществото е твърде залиняло, за да реагира на реална опасност, защото вниманието му е заето от клюки за знаменитости и оптимистични забавления.
Дори и най-кофти новината може да бъде поднесена по сладък начин, но това означава ли, че тя ще бъде правилно разбрана. Със сигурност - не. Много ми хареса категоричното послание, че има новини, събития, информации, които не са никак приятни и не бива да ги замаскираме под романтичен воал и да ги обличаме в кухи фрази. В стремежа да се запази спокойствие и да не се изпада в суматоха, не се ли създава поредната лъжа?

Отвъд политиката, изменението на климата и глобалните пандемии, това, за което "Не поглеждай нагоре" ме накара да се замисля, са начините, по които всички ние сме изправени пред смъртта, или перспективата за смърт и нейната неизбежност. Всеки от нас реагира различно на смъртта. Едни се отчайват, други се затварят в себе си, на трети - повече не им се живее и искат да сложат край на живота си. Ала има и хора, които се опитват да намерят начини да се борят със смъртта, или я игнорират, предпочитайки да се разсейват с нещо весело. Отричат я, смятайки, че смъртта е твърде рано да почука на вратата им - отказват да я признаят. Признанието на нещо, го прави истинско.

Как се сблъскваш със смъртта, когато знаеш, че приближава? Това е може би единствената точка, която филмът не успява да изобрази ефективно, твърде загрижен за абсурда на политиката, която го заобикаля.

Каквото и да става не поглеждай нагоре, остани си с капаците на очите. И не се опитвай да разсъждаваш - има кой да го прави вместо теб.