Концертът в София доказа, че магията на Guns N' Roses не е просто спомен от миналото, а пулсираща, жива сила

23 юли 2025

В разгара на един от най-горещите дни това лято, стотици фенове на Guns N' Roses се събраха пред входовете на концерта, въоръжени с тениски, търпение и жажда. Докато живачният стълб неумолимо пълзеше нагоре, а сенките бяха дефицитна стока, мнозина в публиката осъзнаха символиката на деня: на същата тази дата преди 38 години излиза легендарният Appetite for Destruction.

Какво по-поетично от това да колабираш от дехидрация на входа за Златния кръг точно на 21 юли.

Сред първите 1000 души редили се часове наред под палещото слънце, се усети някаква тиха солидарност, нямаше агресивно бутане, споделяха се последните капки вода, ободрявахме се с шеги и брояхме минутите до заветното 16:37, когато вратите най-накрая се отвориха.

Макар началото на събитието да не премина без затруднения - проблеми с плащанията, липса на възможност за разплащане в брой и други на пръв поглед „незначителни" детайли - някои все пак успяха да се сдобият с по чаша бира и бутилка вода. Лукс, който в онзи момент имаше почти митични измерения.

И ако „Welcome to the Jungle" беше лозунгът на албума от 1987 г., то вчера паркът на София се превърна в жива и гореща джунгла, в която оцеляват не най-силните, а най-истинските...

Въздухът не помръдваше, телата пареха, гърлата бяха сухи, ала някак дочакахме първите тонове на сета на Public Enemy. Група, която мнозина в началото не разбираха защо е избрана за загряваща за Guns N' Roses - привидно различни светове, различни послания, различни времена.

И двете групи излизат на сцената през втората половина на 80-те и се превръщат в глас на цяло поколение, което се противопоставя на статуквото. Public Enemy борят расизма, социалната несправедливост и политическата апатия с мощни текстове и ритъм, докато Guns N' Roses изразяват гнева, разочарованието и бунта на изгубената градска младеж чрез суров рок и провокативни текстове.

Това, което ги обединява, е истинността и честността на музиката им. Бунтът, свободата и непримиримостта към клишетата това е общият език между Guns N' Roses и Public Enemy. Затова появата им на една и съща сцена беше силен символ: добрата музика, когато е автентична, винаги намира път към всяка публика.

Chuck D и Flava Flav излязоха с енергия, която сякаш пренесе сцената в разгара на златната ера на хип-хопа. Само след няколко парчета публиката, въпреки умората и очакването за рок, започна да вайбва. Текстовете на Public Enemy, писани преди десетки лета, звучаха болезнено актуално: борба за равни права, гняв срещу расизма, яростно противопоставяне на войната и системната несправедливост.

Сетът на Public Enemy завърши с трибют за мир по света — послание, което рядко се чува на родната сцена. В момент, когато думите за справедливост, равенство и мир звучат все по-далечни в българската музикална среда, Chuck D и Flava Flav напомниха, че музиката има силата да обединява и да призовава към промяна.

Снимки: Георги Ангелов

И докато мнозина от нас пред сцената водеха вътрешна битка, дали да рискуваме изстраданата си позиция заради поне една чаша бира, малко след 19:40 въздухът неусетно се промени.

Първите акорди на "Welcome to the Jungle" прорязаха пространството като гръм. Тълпата избухна. За секунди всичкият глад, жажда, пулсиране в слепоочията и изтощение от жегата сякаш изчезнаха.

Изведнъж бяхме отново на 14 или 15. Бяхме в онези първи вечери пред касетофоните, когато за първи път чухме извънземните викове на Аксел, и не знаехме какво е това. И ето че сега, десетилетия по-късно, стояхме под откритото небе на София, с прашни обувки и сърца, биещи в ритъма на онова, което някога ни разтърси за пръв път.

Жегата, часовете чакане и недоволните гласове по опашките вече нямаха никакво значение.

В първите четири песни Аксел, Слаш, Дъф и компания бяха безапелационни. Тези, които бяха дошли с очакването да видят остарели и разколебани рок звезди, навярно останаха малко разочаровани. Групата звучеше стегнато, енергично, дори гладно, сякаш се бореше за вниманието на нови фенове, а не само за носталгията на старата.

И докато Mr. Brownstone и Bad Obsession са сравнително по-леки във вокално отношение, Аксел разцепи високите тонове в Live and Let Die с впечатляваща сила.

Сетлистът беше доминиран от парчета от Appetite for Destruction и Use Your Illusion I & II - точно както феновете винаги са мечтали. Защото не е тайна, че много от класическите почитатели на Гънс просто нямат... апетит за Chinese Democracy.

А най-голямата изненада на вечерта беше кавърът на "Slither" от Velvet Revolver, ясен поклон към Скот Уейлънд и общата история на Слаш и Дъф с този проект.

В сетлиста ясно се открояваха класически хитове като It's So Easy и Estranged - парчета, които мигом разпознаваш още на първата нота и усещаш как пулсът на публиката се синхронизира с рифовете на Слаш. Но Guns N' Roses поднесоха и изненади. Сред тях бе The General - песен, официално издадена само като сингъл, която така и не намери място в Chinese Democracy. А за мен най-приятната изненада на вечерта дойде с изпълнението на Thunder and Lightning (оригинала на Thin Lizzy), поверено на вокалите на Дъф Маккаган. Без излишна показност, без фанфари- сурово, пънкарски, искрено и с онази мръсна енергия, която само Дъф може да предаде. Гласът му, ръбест и неподправен, прозвуча като спомен от едни по-диви времена, когато рокът не се шлифоваше, а се изплюваше в лицето на удобството.

Този момент беше истински реверанс към феновете, които обичат Гънс не само заради хитовете, а и заради неподправения им пънкарски дух.

Правеше впечатление как различните поколения в публиката реагираха на отделните етапи от историята на бандата. По-младите фенове се вълнуваха най-силно от по-новите хитове , за тях това е лицето на днешните Гънс. Класическите почитатели пък избухваха при всяка нотка от Lies, редките сингли и дълбоките парчета от първите албуми - суровата, експлозивна енергия на края на 80-те и началото на 90-те.

Това съжителство на различни емоционални истории и спомени в една и съща тълпа беше не по-малко впечатляващо от самия концерт. Енергията, която събира поколения- от младите, които откриха съвременната рок сила на групата, до ветераните, захранени със суровата вибрация от 80-те.

Dont cry, Nightrain и Paradise City завършиха шокиращо, тричасово шоу, лишено от хаос-а на ранните им години, но изпълнено с енергия и мощ .

В заключение, няколко думи за Аксел: макар да не уцелва всеки висок тон съвършено, вокалната му форма напомня най-добрите години на групата и на моменти дори надминава изпълненията му от 2018 година.

Недоволни винаги ще има; от VIP гостите, които не стигнаха до предните редове, до хопстерите, чакащи да бъдат обслужени, като на концерт на Justin Thimberlake... Но едно е сигурно: София вече е завинаги е част от историята на Appetite for Destruction.

Концертът в София доказа, че магията на Guns N' Roses не е просто спомен от миналото, а пулсираща, жива сила, която събира поколения и променя градската среда... поне за една нощ.