Хронология на сърцето

Случвало ли ти се е да се опитваш да си спомниш някого от миналото си? Виждаш го в съзнанието си. Телосложение, дрехи, прическа, лице – сякаш е пред теб. И все пак нещо не е наред. Лицето е без черти. Вглеждаш се. Напрягаш се. Ровиш в спомените си, но детайлите убягват. Чертите се размиват още повече. Силуетът започва да отстъпва от теб, докато остане просто очертане – очертание, в което може да пасне всеки образ.

Така става понякога и с идеите. Хрумва ти страхотна история, в съзнанието си чуваш магична мелодия, пред очите ти изниква картина-шедьовър. В главата ти всичко е изпипано до най-малкия детайл. Перфектно е. Не! Гениално е! Вадиш лист и химикалка. На върха на пръстите ти е. Зародено е в главата ти, само трябва да му предадеш форма.

Усещаш иглички в стомаха, които няма да ти дадат мира, докато не сътвориш Нещото. Това Нещо е всичко, което някога си чувствал. Най-доброто, което някога си измислял. Самият Ти – в чувство, в идея. И пишеш...,  а не излиза както трябва. Рисуваш..., и е бледо подобие. Свириш..., и е отчайващо посредствено. Няма го. Нещо липсва. Божествената частица. Като липса, с която си се родил и която едва в този момент осъзнаваш - поразяващо ясно, помитащо болезнено.

Тази осезаема липса е малката, но съществена разлика, отличаваща "творящия" от "талантливия творец" от "родения талант".

Така е с поезията, така е и с всички останали изкуства. За поезията казват, че е като операта – или се влюбваш от пръв поглед, или се научаваш да я цениш, но не и да я чувстваш. При все това, има поети, към които не можеш да останеш безразличен. Щастливо белязани с дарба хора.

Те не мислят рими, те мислят в рими. Те не описват чувства, те потапят писалката си в душата. Крадат мислите и емоциите, които си неспособен сам да опишеш и изразиш. Претворяват ги с прости думи, в които е вградена същността ти. Думи, уловили ритъма на сърцето ти. Уловили минало, настояще, бъдеще, паралелни светове и реалности, всичко, което е било и ще бъде! Тяхната поезия не се чете. Тя е Слово, което сътворява. Гласът им става твой глас. Образът, който им придаваш, става твое второ Аз. Той/Тя – неродената ти сестра; голямата ти любов; онази частица, която ти липсва, за да бъдеш цял.

Такава поетеса представям сега. Тя е Caribiana. Не намерих снимка и име. Не са нужни. Защо да я напъхваме в калъп? Защо да й даваме земен образ и тривиално име?

Хубавото на думите е, че заживяват свой индивидуален живот в съзнанието на всеки читател. Нейните думи й позволяват да бъде всяка – лично моя, твоя, ваша. Защото тя не пише поезия. Тя вгражда душата си в стих. Оставя след себе си... и съществува в неосезаемото.

Поднася дума, образ, мисъл, чувство, теб, мен, себе си...

Това ли питаше...
Ти не знаеш колко пъти съм умирала.
(Убиваше ме между другото. Небрежно.)
Сега е все едно дали съм жива.
Погребах всички глупави надежди.
Сега съм призрак. Дъх във огледалото.
Прозрачна сянка. Тъжно привидение.
Поне съм бяла. Толкова съм бяла...
Ако погледнеш в мен, ще ослепееш.
Но ти не гледаш... Никога не гледаш.
И не видя как бавничко ме губиш.
Как се стопявам тихо и безследно,
докато ти си... просто другаде.
А аз оставам сам-сама, където
изхвърлените обичи умират.
И не е тъжно, че не вярвам в тебе.
А че след теб не вярвам в никого.


Чудеса ли?
На четири пресечки от нощта
един човек раздаваше балони.
Превърна няколко разрошени деца
във летни, босоноги вихрогони.
Завърза им отрязъци небе
с мелодия на шушнещи фонтани.
Забравих, че съвсем не съм дете
и пръстите ми бързаха да хванат
най-жълтата връвчица на деня,
преди под залеза да се промуши светлината.
Открих, че още мога да летя!
Човекът каза, че е от душата...
И после се обърна към брега,
повдигна се на пръсти и изчезна.
След него Слънцето се спъна във нощта,
въздъхна тихо. И залезе.

***
Принцесата е страшно уморена.
От грахови зърна. И от обувки.
Не и достигат сили. Нито време
да чака принца със вълшебната целувка.
И как да я събуди, като тя
не спи изобщо. Вече сто години.
По цели нощи вярва в чудеса.
И вечно губи вярата си на разсъмване.
Принцесата е уморена. До сълзи.
Светът я плаши. Струва ѝ се лош.
---
Сега тя просто иска да заспи.
Не я будете. Лека нощ.


Сега
Имам нужда от разбивач на илюзии.
Да ми срине света до основи.
Със замах да строши въздушните шлюзове,
дето все ме отвеждат нагоре.

Да срути напълно всички пясъчни замъци.
Да запали мечтите ми. Като факли.
Да затули със камъни оня приказен кладенец,
пълен с напразно очакване.

Да покрие прозорците с черни, лепкави сажди.
И нищо от мене да не остави.
Освен тишината. За чисто прераждане.
И сълза.
...
Малка капчица за голямо удавяне.