Христо Петков: „В сърцето на машината“ е история за любовта, надеждата, разкаянието и човещината

„В Сърцето на Машината“ вече е гледан от над 50 000 зрители у нас и в чужбина. Качеството на родната продукция на режисьора Мартин Макариев е на световно ниво, а отзивите на зрителите са възхваляващи и заредени със силна емоция. Както предполага историята, създадена по действителен случай от затвора през 70-те, актьорският състав е изцяло мъжки. В ролите влизат Александър Сано, Юлиан Вергов, Христо Петков, Ивайло Христов, Стоян Дойчев, Владимир Зомбори, Башар Рахал, Христо Шопов, Игор Ангелов, Валери Йорданов.

Специално за HighViewArt актьорът Христо Петков разказа повече за своята роля на затворника Иглата и сподели дали бунтът е спасениe и давал ли е втори шанс в живота.

 

-Христо, след дълго чакане „В сърцето на машината“ излезе на голям екран и успя да развълнува над 50 000 зрители. Какво е усещането да се превъплътиш в ролята на затворник и да обуеш неговите обувки?

-Едно от нещата, които изключително много харесвам в моята професия, е, че тя предоставя една специфична свобода - да мислиш и действаш от името на хора, които са коренно различни от самия теб. Именно тази свобода намирам за вдъхновяваща. Играл съм всякакви персонажи и във всеки един съм намирал малко или повече нещо от себе си. Нещо, за което да се хвана и оттам нататък да започна да фантазирам. Колкото и „страшен“, „зъл“ или „откачен“ да е един персонаж като замисъл все пак не бива да забравяме, че и той е роден от майка и в него има нещо човешко, колкото и невидимо да изглежда на пръв поглед. „В сърцето на машината“ е филм, който направихме с голямо желание и то във време, в което всичко изглеждаше невъзможно и обречено. Радвам се, че най-накрая хората могат да го гледат и на голям екран!

-Сценарият, дело на Борислав Захариев, е вдъхновен от реални събития, случили се през 70-те. Накара ли ви да се замислите върху свободата като символ на изгубеното време?

-Разбира се! Тази история не е само за затвора. Тя минава отвъд решетките и е завладяваща именно с това, че изследва свободата или липсата на такава в ума и душата на човек. История за любовта, надеждата, разкаянието и човещината. Именно това беше едно от първите неща, които много ми харесаха още когато за пръв път прочетох сценария.

-Свободни ли сме днес и какви са най-големите окови, които си поставяме?

-За съжаление, в последните години ясно се вижда на какъв хал е човечеството като цяло. Пандемията, войната, състоянието на планетата. Това са все неща, които вместо да обединяват хората, ги разделят все повече. Имам чувството, че колкото повече се развиваме технологично, толкова повече се отдалечаваме от това да сме човеци един към друг. Не ми се иска да излезе, че съм черноглед, но истината е, че хората не се поучават от грешките си и се движат в някакъв порочен кръг. Всеки век започва да прилича на предишния. Разбира се, има и много хубави неща, които се случват. Просто ми се иска да са повече.

-Бунтът спасение ли е?

-Така е устроена човешката душа. И слава Богу. Би било ужасно всички хора като роботи да вървят с наведени глави и да изпълняват това, което им нареди този „отгоре“ като в клип на Пинк Флойд.

-„В сърцето на машината“ е български затворнически екшън. Как премина снимачният процес и какви бяха най-големите трудности, пред които екипът се сблъска по време на снимките?

-Започнахме със снимките малко след локдауна. Това беше наистина щастлив момент,  само месец преди това нямах представа какво следва и дали някога ще мога отново да се занимавам с това, което обичам и ми е ценно - работата в киното и театъра. Имахме възможност да се срещаме в рамките на две седмици преди началото на самите снимки. Това много рядко се случва, най-вече заради заетостта на всички участващи. В този смисъл пандемията по парадоксален начин  помогна на процеса. Мартин организира репетиции, в които минавахме по сцените, променяхме диалозите, разработвахме детайли около героите. Това много помогна за самите снимки. Всеки от нас имаше яснота какво гоним като резултат. Допълнителен ефект имаше и това, че основната част от действието се развива в затворената среда на един цех, т.е. липсваха обичайните местения на локации, които в повечето случаи съпътстват снимачния процес. Имахме и лукса да снимаме историята хронологично, което винаги помага на артистите.

-Партнирате си с любими български актьори като Христо Шопов, Ивайло Христов, Юлиан Вергов, Александър Сано, Стоян Дойчев, Владимир Зомбори, Валери Йорданов и Башар Рахал. С кого беше най-голямо предизвикателство да се срещнете на снимачната площадка?

-Определено имахме много силен екип. С част от колегите съм снимал, с други сме играли в театъра. Не се познавах например с македонския ни колега Игор Ангелов, който е в ролята на Сатъра, и бях наистина впечатлен от работата с него. Станахме си много близки като група. Поне тези, които бяхме в затвора. Не знам как е било отвъд желязната врата, която ни разделяше от милицията и армията. Научих и много за начина на работа на снимачната площадка. Имаше много каскади, някои от тях доста сложни. За наш късмет момчетата от каскадьорския екип бяха много търпеливи с нас и ни обучиха много добре, така че да не се пребием един друг! Но наред с трудностите също така много се забавлявахме!

-Какъв режисьор е Мартин Макариев и доколко ви позволяваше да импровизирате и експериментирате по време на снимките?

-Марто е много интересен режисьор. Много отворен за предложения. Това е рядкост. Обикновено режисьорите са толкова заети с това, което искат да постигнат, че често не обръщат голямо внимание на предложенията на актьорите. С Мартин много добре се разбирахме. Не само аз, но и цялата група. Както се казва, говорихме на един език. Мисля, че за това много допринесе и Ивайло Христов. Той има огромен опит в киното и в театъра не само като актьор, но също и като режисьор. Мартин знае това и му правя евала за това, че успя да ни събере, вдъхнови и сближи до такава степен, че да работим наистина като една машина. За това се иска сърце. Той беше това сърце.

-Вярвате ли, че човек може да се промени, въпреки стореното злодеяние, и заслужава ли втори шанс?

-Вярвам да!

-Вие самият давал ли сте втори шанс?

-Старая се винаги да се въздържам от това да съдя. Истината винаги има и друга страна, друга гледна точка и се стремя никога да не забравям това. Не съм злопаметен и мисля, че жсеки има право на втори шанс. Прошката и покаянието са теми, които винаги са вълнували човека и се надявам винаги да го вълнуват.

-Какво бихте казал на всички онези, лишени от свобода?

-Не съм от хората, които обичат да дават съвети. Всеки може да сгреши, въпросът е как това резонира в самия него. Въпрос на лична преценка и воля е да можеш да обърнеш нещата така, че да извлечеш смисъл от случилото се. Няма невъзможни неща.

-Темата за свободата е засегната и в новия филм на Виктор Божинов – „Бягство“, в който участвате и който също ще видим скоро на голям екран. Какъв е вашият герой там?

-В „Бягство“ играя човек, роден и израснал в Родопите, който в миналото е имал проблеми с наркотиците, преодолял ги е и сега работи в комуна, където отговаря за наркозависими. Да и там е засегната темата за свободата, но това не е учудващо. Това са общочовешки теми, които вълнуват. Предпочитам такива теми пред дилемата коя спортна кола е по-яка или други битовизми, които ни заобикалят.

-Извън киното, какво ново ви предстои в театъра?

-Засега се надявам публиката отново да може да присъства в театъра на 100%. Все още нямам планове за репетиции през новия сезон. Продължавам да играя представленията си главно на сцената на Народния театър.

-Къде се чувствате по-комфортно – пред камерата или на сцената?

-Това са две съвсем различни неща и не бих могъл да избера едното или другото. На сцената актьорът има свободата на живото изкуство. Това е страхотна сила. Да знаеш, че на сцената си само ти и партньорите ти и всичко зависи само и единствено от вас! Обичам тази свобода. В киното също има нещо подобно, макар и от друг тип. Защото когато камерата се „завърти“ отново, всичко зависи от теб. Разбира се, след това има монтаж, но ти си в началото и ти си в края. Харесва ми тази отговорност. Тя зависи много и от инстинктите на човек и доколко си готов да им се довериш, както и да останеш достоверен за зрителя.

-Как се виждате след 10 години?

-Не знам. Надявам се да съм здрав, да продължавам да правя това, което обичам, и да съм с хората, които обичам и ме карат да се чувствам щастлив.

-За какво мечтаете?

-Мечтая си да приключи пандемията, да спре войната и да можем да се успокоим и да погледнем на света с други, по умни и по-добри очи.