Галина Фероли: ''Дълго чаканото време е близо''

С това есе нашата съгражданка спечели първо място в трета възрастова група, в последния конкурс на тема „Да си кажем кривиците”, организиран от Общински комитет „Васил Левски”, Кърджали.

„Близо е времето вече - българинът не ще бъде роб, а свободен.” /Васил Левски/
„И ако това ти не видиш, че си неверен, то децата ти ще видят…” /Васил Левски/

Във време на  политическа несвобода и недемокрация да си кажеш кривиците, е рекордна смелост. Но Левски - носителят на самоосъзнатия, отвъд схематизма ред, с мисията си за пример и вдъхновение, го направи.
Но днес, в мултиглобалния и напълно необуздан, абсурден свят на подмяна, на тотална демагогия, на криво разбирана демокрация, това би било едно неефективно, машинално и напразно усилие. Нещо повече - посочването на кривиците, остриците, бодилите веднага активира още по-яростна ответна реакция, дезинформация и конспирация.

Не би могло и да бъде другояче в този наш живот в шест инчов дисплей, в тази  шизофренна динамика, в тази черна некротична рамка - мъглявина от фарсови, гротескни мнения, съждения, заключения, решения, недоразумения. Увенчани с едно небивало лицемерие.
Какъв да бъде тогава резултатът? Освен още по-голяма стагнация, израждане, обърканост…Освен още по-големи  потоци- потопи от безпардонност и развихряне на нисшите страсти. Така е в най-гъстия мрак, преди да дойде новата зора. Може да се оприличи с днешното потъване, изгубване в бездната без дъно на глобалното интернет пространство. В него човекът загубва себе си, не знае кой е, къде е, какво е… Не знае в един общ сън ли живее или в една паралелна реалност…

Но няма еволюция без гърч. Човек не може да не греши, но и не може да не изправя грешките си. И ако не стане доброволно чрез самоосъзнаване, еволюцията задейства процеса на принудителното изправяне чрез огнено пречистване и страдание, защото човек най-добре учи през болката. Сега преминаваме през една такава 40-градусова вътрешна топилня. Който оцелее, излиза от нея закален и можещ да продължи.
Мнозина се отказват от тази битка. От страх, неведение и нерадение, нехайство… И всичкото това, заради най-важния ни приоритет - да запазим на всяка цена живота си. Да, той е ценен, неприкосновен, но страхът от смъртта е старах и да се живее. И това вече не е живеене, а живуркане, вегетиране, мизерно съществуване. Не живеене, а всекидневно умиране. Бавно и злокобно смеещо се на самото себе си…
И за какво? За още няколко горчиви глътки живот - животец… При все че само свършекът му води към вечността…

Но - не! Пак и пак, за кой ли път отново избираме познатата ни рамка. Доброволно избираме стария си затвор.  Колко се парихме и пак не се научихме да духаме „кашата”, би ни припомнил сега Левски.
Много по-лесно е да избереш стария формат на грешното, неработещото, циклещото на едно място, бъгавия, неефективен свят  на кривиците.
Но еволюцията си знае работата. Навярно, само стигайки до крайните си степени на застой, деградация, девалвация, апатия, леност, вегетация, непобедимият живот ще премине в мутация, носеща тотална промяна на човешкото съзнание. Изглежда, точно това започва да става сега…
Ако Левски не се е надявал на бъдещите промени чрез революция в съзнанието, едва ли би положил душата си в основите на бъдещите нови темели.
Той много добре е разбирал, че народът му не е готов за такъв голям скок, но е знаел, че дълговете в живота на кредит трябва да се изплатят по най-трудния начин.

Затова е Апостол на нашата свобода. Защото е работел за бъдещето. Подготвял е умовете на хората за идното. Самият той казвал, че иска да излезе извън времето си. И го направи.
Затова е образ на времето, което ще дойде. И това време вече е близо…
Даже и никой да не го съзира, то гледа, помни и припомня…