Филип Буков: Влюбих се в приятелката ми Ива бавно, но сигурно

- Филип, защо избрахте приключенската арена на “Сървайвър”?

- Смятам, че предизвикателствата в “Сървайвър” не са по-големи от това, което аз така или иначе си причинявам на спортен терен. Вярвам, че преживяването ще си струва, а това, което ще ме отведе до финал е подготовката, винаги съм имал влечение към спорта.

- Кога се запали тази страст? Кое постави началото на първите тренировки?

- Тренирал съм карате като дете. Всъщност точната случка се развива в ресторант, представете си как ритам стол и треньорът, който по щастлива случайност стои на отсрещната маса, ме забелязва. Разбира се, въпросът е бил насочен към моите родители. Стартирах в залата преди да стъпя в училище. Ходех на тренировки в Софийската професионална гимназия “Княгиня Евдокия” или иначе казано Фризьорския техникум в кв. Изток. През зимата имах ски лагер, по-късно започнах да се уча да карам сноуборд. Със сноуборда имах късмет, бил съм на Международно състезание в Южна Корея, бил съм републикански шампион в началните ученически години. До осми клас прекарвах уикендите в спорт. Витоша беше като мой втори дом. След това баща ми ме записа на бокс, целта беше развлечение. Хубавото е, че моите родители никога не са се страхували, че ще стане беля и пр. Всъщност те са от това поколение, че ако паднеш навън, ще те набият вкъщи (смее се). Не са от онзи модерен тип. Пък и аз си заслужавах... Не съм бил агресивно дете, но бях цар на пакостите. Първа писта за глупостите.

- Това пречеше ли?

- Не мисля. Имам много весел спомен. Бях направил поредната беля, заслужих си наказване от баба и дядо. Затвориха ме на втория етаж и нямах право да излизам навън. Тогава изчислявах колко е разстоянието от терасата до долу и дали скокът ще е успешен... Това ви говори достатъчно (смее се). Пресмятах колко чаршафа ще са ми нужни, гледах доста анимации.

- А мотоциклетизмът, този спорт е рисков, висока летва е...

- Тази страст се зароди в Лозенец. По това време това бе селце край морето, а не търсен курорт като днес. 1998 година отидох за първи път. Приятел на баща ми имаше къща там, всъщност една от първите седем на софиянци. Една от тях бе на родителите на Ангел Караньотов – Аня Пенчева и Ивайло. Така се случи, че изкарах едно лято там. Бяхме няколко деца, ловяхме жаби... Запознах се с Ангел, той имаше малък кросов мотор, приличаше на детски. Още тогава го учеха, а най-хубавото беше, че за да стигнем до къщичките трябваше да минем през черни пътища, ливади. Куриозната ситуация е – караме и Ангел влезе под едно ремарке за лодка. Не успя да излезе с мотора, ходих да викам баща му. Разбира се, заслужено ни се караха (смее се). Това е първият ми спомен. После реших да карам скутер под наем.

- Можете ли да преброите всички спортни дисциплини, до които сте се докоснали?

- Трудно... Карате, борба, бокс, два вида сърф, кросфит, ако го приемем като спорт, планинско и пистово колоездене, парашутизмът – но той е по-скоро хоби. Ужасно много е, трудно бих върнал лентата.

- Как решихте да изкарате лиценз за парашутизъм?

- Преди години бях в Испания, трябваше да се кача на балон с горещ въздух. Издигнах се и ме хвана шубето. Бяхме компания от шест души, приятели. Започнаха да му бутат, да се смеят. Аз се сковах. Обля ме студена пот. Бях на 23-24 години. Страх за мен, смях за другите. Реших, че в някакъв момент трябва да преборя това. В последствие попадах на страхотни кадри от небето, струваше ми се велико като преживяване и ще бъде невероятно, ако аз успея. Чудех се какво е да скоча от 4 300 метра. Записах се, качих се в самолета и чаках. Издигнахме се. Попитаха ме дали съм готов, казах, че не съм и ме бутнаха. Падането беше адреналин, отваряйки се парашута – отново почувства колебание, ще се скъса ли, няма ли... Приземих се, помислих си, че е страхотно и че искам да скачам сам, а не в тандем. Записах се веднага на курс. После разбрах, че моят страх не е от високо, а от невъзможността да контролирам ситуацията.

- Какъв бе пътят от страстта към адреналина до любовта към изкуството?

- Следвах философия в университета. Един от критиците, проф. Георги Каприев ни водеше на театър, а асистентката му ни караше да дискутираме какви са били проблемите в пиесата, но не като режисура и игра, а драматургическите – какво иска главният герой и пр. По-рано, като ученик, много мразех да чета, не че и сега ми е любимо занимание. Бях заплашен да остана със слаб по литература и да не ме допуснат до матура. Директорката Гергина Тончева ми каза тази хитрост – задължителната българска литература я има и в театъра. Стартирах, в университета разбрах, че с философия не мога да си изкарвам прехраната. Насочих се към НАТФИЗ. По същото време ходех на бокс, там тренираше и актрисата Лилия Маравиля. Помолих я за помощ, исках да ме подготви. Тя се съгласи, но ми каза, че не гарантира какво ще се случи на изпита. Ходех често у тях, познавам мъжа й, както и дъщеря й Паола. Без Лилия нямаше да успея. Обучавал съм се и в школата на Малин Кръстев. След втория неуспешен опит, бях се отказал. Оказа се, че Стефан Данаилов ще вземе своя последен клас. Приятели ми казаха, че неговият стериотип е такъв и имам всички шансове. Знаех, че ще е голяма чест. И го грабнах. Приеха ме с най-висок успех.

- Днес като успешен актьор, коя е ролята, която не бихте изиграли?

- Деля артистите на два тип – идеалисти и бизнес ориентирани, така ще го кажа. Идеалистите искат изкуство, сериозно художествено послание, искат да бръкнат дълбоко в драматургията. Това са хора като Деян Донков, който много харесвам, Леонид Йовчев – невероятният Хамлет, Владо Пенев. Те тясно се занимават с изкуство. Другите, към които приспадам към днешна дата, са мъже и жени, които успяват да се издържат от изкуство, но са и достатъчно познати от социални мрежи. За ролята – като млад човек, който трябва да се докаже нямам право да избирам. Един ден, когато всички ме искат, ще мога да отсея този и този образ. В интерес на истината, искам многопластови роли, философски. Сега знам, че съм на друго ниво, но искам един ден да играя ролите на Донков, той е Космос. Аз съм симпатяга.

- Симпатяга, но и секссимвол. Дразни ли ви етикетът?

- Това е много смешно, нищо не може да ме подразни. Снимахме “Откраднат живот”, актьорът Даниел Рашев, играеше д-р Врабчев, ми каза – ти ще си новият секссимвол! Казаха ми, че ми го гарантират, посмяхме се. И ето, сега по някаква форма се случва. Аз не знам кой какво влага в съдържанието на думата, аз знам, че изглеждам добре, но не му придавам излишна важност.

- Казахте, че сте спокойна личност, но кое може да ви изкара от зоната на комфорт?

- Мразя наглостта и беззаконието. Смятам, че няма нищо по-благородно от това да простиш или да кажеш извинявай. Аз мога да запаля, но и да приема извинението. Такъв беше случаят с Калин Сърменов. Да, всички имаме кофти ден, изпускаме си нервите и пр., това са изключения. Мразя, когато това е практика.

- Социалните мрежи помагат или пречат?

- Плюсовете са много повече, градят имидж. Помагат дори от финансова гледна точка. Това са рекламите, по този начин осребяваш популярността си. Не съдя никого, старая се да подбирам този тип съдържание, искам да отговаря на моите интереси.

- В деня на жената - разкажете ни за любовта.

- Във връзка трябва да наредиш приоритетите си. Да намерите сходства, всъщност вярвам, че еднаквите интереси са това, което събират двама души. Момичето до мен се казва Ива. Изключително красива. Видях я в заведение, в София. Бях с момчетата, когато мой приятел я забеляза, отиде да се запознае с нея. Върна се сърдит, сподели, че не е успял да й измъкне нито една дума от устата. Усетих, че искам да отида. Разбира се, тя не показа никакъв интерес. Това ме мотивира. Ден по-късно помолих общия ни познат за профила й в Инстаграм, писах й, така се стигна и до първа среща. Връзката ни започна бавно, нямаше бурно развитие, но това ми даде много – влюбих се сигурно и разбрах колко стойностен човек. “Сървайвър” е първата ни раздяла.