Един ден sValio
Събота е. Още вчера си казах, че днес ще се наспя добре….но идиотският шум от строящия се точно до блока ми нов супер-хипер-мега мол ме побърква. Не че София има нужда от поредния мол, но нищо. „Тези никога ли не се уморяват!?“, питам се възмутено аз и дърпам нервно завивката през глава с надеждата, че ще приглуша шума и ще успея да поспя поне още час. Но звукът е просто ужасен! Явно е време да ставам.
Отварям широко прозореца и сякаш вече не чувам шума от камиони и почукващи по арматура чукове. Джазът, който звучи от радиото го е заглушил. Със слънцето и музиката в стаята ми влиза и новият ден. Събота е. Лежерно ми е.
Повечето хора обикновено никога не откриват сродната си душа. А аз имам цели две. Едната от тях ме чака пред вратата и ме посреща с вирната нагоре опашка и любовно „мияууу“. Правя си чаша горещ зелен чай и сядам на терасата. Вече съм готова за сутрешната си „разходка“ в интернет. Facebook е първото нещо, което си помислям, когато зеленото копче на компютъра ми светва. Но ми се струва някак несериозно точно това да е страницата, с която да започна деня си. Не е ли по-добре да погледна първо wired.com. или yogajournal.com. например? Ами не. Аз обичам да се взимам несериозно.
Влизам във Фейса и вече нямам търпение да видя най-новите клюки. Кой с кого се е скарал, кой на кого се сърди, кой е влюбен, кой ще се жени и…кой е новият клип на sValio. Да, това е същият този Валентин Иванов, за който разказах в статията „The Soul Catcher“. Само че там той беше фотограф, а тук ще е режисьор, сценарист, оператор, а понякога дори и актьор. Трябва да видя всички нови клипчета! Почвам ги едно по едно.
Събота е. Още ми е лежерно. А какво по-подходящо за събота сутрин от плаж, златен пясък, море, любов и мостове от светлина. И ето, вече вървя по един такъв. Излежавам се на брега на морето и си слушам Chambao. Вълните галят нежно тялото ми, а слънцето си играе с къдриците в косите ми. Цялата съм в пясък, но на кой му пука!? Влюбена съм! Май прекалено много се вживях в ролята на къдрава русалка от клипче на sValio. Но е хубаво. И няма да спра.
Събота е. Романтично ми е. Оставам тук, на плажа. До мен посяда рус сърфист. Мълчим. Няма нужда от думи…вече сме си казали всичко…седим и просто се взираме в морето. Край нас тича русо къдраво момче. Или беше ангел?! Съвсем се оплетох в тези мечти…и в това кино.
Закъснявам! Имам среща сВальо и приятели за съботен брънч в By The Way. Минавам с колата да взема Вальо. „Снощи валя, знаеш ли? Няма нищо по-носталгично от аромата на липи след дъжд на ул. Кръстьо Сарафов?“ казва ми той. Вярвам му. Коя съм аз, че да не се доверя на усещането на един творец. Отиваме в заведението и там ни чакат всички. Пием кафе и хапваме ароматни кроасани. Смеем се. Хубаво е, както винаги. Решаваме да се разходим и изведнъж се озоваваме в една пъстра, свежа, усмихната София. Такава, каквато рядко я виждаме. Красиво е…като на филм. А във филмите винаги всичко е по-хубаво. „София диша!„ казвам си аз. Или пък така се казваше самото клипче. Май пак се замечтах. Заваля. Танцуваме под топлия летен дъжд. Колко бързо мина лятото! Есента май идва...август е септември.
Прибирам се вкъщи мокра до кости. Вземам си топъл душ и си обличам белия халат, лягам върху бялото си легло с чисто белите си чаршафи в бялата си стая. От бялото не можеш да скриеш нищо. Събота вечер е. Самотно ми е. Паля си цигара и си сипвам чаша бяло вино с много лед. Пускам си прашасалата плоча на дядо със стара, малко позабравена песен:
Somewhere over the rainbow, way up high
There's a land that I heard of once in a lullaby
Somewhere over the rainbow, skies are blue
And the dreams that you dare to dream really do come true
Де да имаше някой да ми я изпее тихо на ухото. Но го няма. Той ме чака някъде там, далече, в друг свят и друго време. Дано да ме дочака! Затварям бързо очи, стискам ги силно, и се моля да заспя по-бързо, за да го срещна в съня си. Кой знае, може пък аз и той заедно да създадем най- вълнуващия сценарии за следващото клипче на sValio.
Виж историята в клипчета:
